съставени падащите край него снежинки — цяла планина от восък. Но скоро разбра — тя не е компактна, както си мислеше. По краищата непрекъснато се рушеше и деформираше…
— Зная какво е това — доложи той в Центъра за управление, който през последните няколко минути непрекъснато му задаваше тревожни въпроси, — огромната маса от мехури е някакъв вид пяна. Въглеводородна пяна. Нека химиците… Не, почакайте малко.
— Какво има? — запитаха от Центъра за управление. — Какво има?
Той не откликна на неистовите призиви от Космоса и съсредоточи цялото си внимание върху това, което показваше телескопа. Трябваше да бъде сигурен. Сгрешеше ли, щеше да стане за посмешище на цялата Слънчева система.
После се отпусна, погледна часовника и изключи отегчителния глас от Центъра.
— Ало, Центъра за управление — каза той. — Говори Хауърд Фокън от кораба „Кон-Тики“. Ефемерно време деветнадесет часа, двадесет и една минута и петнадесет секунди. Нула градуса и пет минути северна ширина. Дължина сто и пет градуса и четиридесет и две минути. Първа система. Кажете на доктор Бренър, че на Юпитер има живот. И то огромен…
5. КОЛЕЛАТА НА ПОСЕЙДОН
— Много ще се радвам, ако не изляза прав — бодро отвърна по радиото доктор Бренър. — Природата винаги поднася изненади. Не сваляй дългофокусната камера от обекта и ни дай възможно най-стабилна картина.
Нещата, които се движеха надолу-нагоре по восъчните склонове, все още се намираха много далече от Фокън, за да може да различи подробности, но сигурно бяха много големи, за да се виждат от такова разстояние. Почти черни, наподобяващи върхове на стрели, те маневрираха, като бавно се извиваха и много приличаха на гигантски манта — скатове, които плуваха над някакъв тропически риф.
А може би бяха небесни крави в облачните пасища на Юпитер, защото, изглежда, се хранеха от тъмните кафяво-червени жилки, които пробягваха като пресъхнали речни корита по склоновете на плаващите урви. От време на време някоя от тях се спущаше стремглаво в планината от пяна и съвсем изчезваше от погледа.
„Кон-Тики“ се движеше бавно с известна почит към облачния слой долу. Щяха да минат най-малко три часа, преди да се намери над тези ефемерни хълмове. Той се надбягваше със Слънцето. Надяваше се, че преди падането на мрака ще успее добре да разгледа не само мантите, както той ги нарече, но и крехкия пейзаж, над който се носеха.
Проточиха се три дълги часа. През цялото време той държеше външните микрофони на пълна мощност, защото си мислеше дали тук не се намираха източниците на нощния тътен. Наистина мантите бяха твърде големи, за да го породят. Щом направи прецизни измервания, той откри, че само размахът на крилата им бе почти сто метра. Това бе три пъти повече от дължината на най-големия кит, но се съмняваше теглото им да надхвърля няколко тона.
Половин час преди изгрев слънце „Кон-Тики“ се намираше почти над „планините“.
— Не — каза Фокън в отговор на повторните запитвания ог Центъра за управление относно мантите. — Все още не реагират на моето присъствие. Според мен не са разумни същества. Приличат на безобидни тревопасни. Дори да се опитат да ме подгонят, сигурен съм, няма да стигнат моята височина.
И все пак той беше малко разочарован, че мантите не проявяваха и най-слаб интерес към него, докато плаваше над пасищата им. Може би нямаше как да доловят присъствието му. Когато ги разгледа и засне през телескопа, той не видя и наченки от сетивни органи. Съществата бяха просто огромни черни делтаплани, люлеещи се над хълмове и поля, в действителност малко по-плътни от облаците на Земята. И макар да изглеждаха внушителни, той разбираше: стъпи ли някой върху тези бели планини, ще се сгромоляса през тях, сякаш са от цигарена хартия.
Наблизо видя безчет малки клетки или мехури, от които се образуваха тези планини. Някои бяха много големи, до един метър в диаметър, и Фокън се чудеше в какъв дяволски казан е врял този въглеводород. Изглежда, в атмосферата на Юпитер имаше толкова химически продукти, колкото са необходими да задоволят всичките нужди на Земята за един милион години.
Краткият ден почти си беше отишъл, когато той премина над гребена на восъчните хълмове и светлината бързо угасваше по ниските им склонове. Оттук, откъм западната страна, нямаше манти и релефът незнайно защо изглеждаше съвсем друг. Пяната, оформена на дълги равни тераси, наподобяваше вътрешността на лунен кратер. Дори си представи, че тези тераси са гигантски стъпала към скритата повърхност на планетата.
А на най-ниското стъпало, точно над извиващите се облаци, които планината беше разместила, издигайки се нагоре в небето, се открояваше груба овална маса, два-три километра в диаметър. Тя трудно се различаваше, защото беше малко по-тъмна от сивкавата пяна, върху която се намираше. Първата мисъл на Фокън беше, че наблюдава гора от хилави дървета, наподобяващи гигантски гъби, никога невиждали слънцето.
Да, това сигурно е гора. Той видя стотици тънки стволове, подаващи се от бялата восъчна пяна, където бяха посадени. Но те се намираха изумително близко един до друг, между тях нямаше почти никакво разстояние. А може би не беше гора, а едно единствено дърво от рода на източните огромни многостволни баняии. Веднъж Фокън видя на остров Ява банан сто и петдесет метра в диаметър. Но това чудовище тук беше поне десет пъти по-голямо.
Светлината почти изчезна. Облачният пейзаж стана пурпурен от отразените слънчеви лъчи, а след няколко секунди това също трябваше да изчезне. И в последния просвет на своя втори ден на Юпитер Хауърд Фокън видя, или поне така му се стори, нещо, което хвърляше най-мрачно съмнение върху тълкуването му за белите овални форми.
Ако слабата светлина не го мамеше, стотиците тънки стволове се люлееха напред-назад в пълен синхрон като широки водорасли по големи вълни.
А и дървото вече не беше там, където го видя първия път.
— Жалко — съобщи Центърът за управление веднага след залез слънце. — Но според нас до един час ще започне изригването на „Бета“. Вероятност седемдесет процента.
Фокън бързо погледна картата. „Бета“, Юпитер, сто и четиридесет градуса ширина, сега се намираше на тридесет хиляди километра от него далече зад хоризонта. Макар мощността на изригването да достигаше до десет мегатона, вулканът беше толкова далече, че ударната му вълна не можеше да представлява сериозна опасност. Друг въпрос беше радиобурята, която щеше да предизвика.
Взривове в декаметров диапазон, при които Юпитер понякога ставаше най-мощният източник на радиоизлъчвания по цялото небе, бяха открити още през петдесетте години на двадесети век и безкрайно озадачиха астрономите. Сега, след повече от един век, истинската причина за тях още си оставаше загадка. Симптомите се изясниха, но обяснение нямаше.
Теорията за „вулкана“ устоя проверката на времето, макар никой да не си въобразяваше, че на Юпитер тази дума има същото значение, както на Земята. В най-ниските атмосферни слоеве, може би дори на самата повърхност на планетата, на равни интервали, понякога няколко пъти на ден се извършваха титанични изригвания. Огромен стълб газ, висок над хиляда километра, се устремяваше нагоре, сякаш твърдо решен да излети в Космоса. Той нямаше никакви шансове срещу най-мощното гравитационно поле в Слънчевата система. И все пак част от него, някакви си няколко милиона тона, обикновено успяваше да достигне йоносферата. И тогава започваше този ад.
Пред гравитационните пояси около Юпитер земните изглеждаха нищожни. А когато издигащият се газов стълб направеше късо съединение, полученият електрически заряд беше милиони пъти по-голям от заряда на която и да е земна мълния. Той изпращаше колосален гръм във вид на радиошум, който се разливаше по цялата Слънчева система, а и извън нея, чак до звездите.
Установи се, че радиоизригванията идваха от четири основни зони на планетата. Може би там имаше неустойчиви места, от време на време пропускащи огъня от недрата навън. Учените на Ганимед, най- големият от спътниците на Юпитер, мислеха, че ще могат да предсказват декаметричната буря. Но техните прогнози щяха да са толкова точни, колкото прогнозите за времето от началото на XX век.
Фокън не знаеше да се радва ли, или да се страхува от една радиобуря. Наистина тя щеше да е много
