над повърхността на Юпитер. А щом има храна, възможно ли е да няма кой да я ползува? На този въпрос вече повече от сто години никой не можеше да отговори.
Инфрачервените лъчи се спираха от облаците, но микровълновият радар минаваше през тях и ги показваше слой след слой чак до скритата от погледа повърхност на планетата, почти четиристотин километра надолу. От нея го отделяха огромните налягания и температури. Дори и робот не е стигал дотам невредим. Ето я, примамлива и недостижима в дъното на екрана, малко неясна, със зърнеста структура, която съоръженията на Фокън не можеха да разгадаят.
Един час след залез слънце той пусна първата сонда. Тя бързо падна през началните стотина километра, после се понесе из по-плътната атмосфера, като връщаше поток радиосигнали, а той ги предаваше на Центъра за управление. До изгрев слънце нямаше какво да прави, освен да следи за скоростта на спускането, да предава данни от приборите и да отговаря на евентуални запитвания. Докато се движеше в такова устойчиво течение, „Кон-Тики“ нямаше нужда от специално наблюдение.
Точно преди полунощ на дежурство в Центъра застъпи една жена и му се представи с неизменните за случая шеги. Десет минути по-късно тя пак се обади, но гласът й беше сериозен и възбуден.
— Хауърд, слушай на четиридесет и шести канал, голяма работа!
— Четиридесет и шести канал ли?
Имаше толкова много телеметрични канали, че той знаеше номерата само на най-важните, но щом завъртя ключа, позна канала. Попадна на сигнал от сондата, която се носеше на повече от сто километра под него в една атмосфера почти с плътността на водата.
Най-напред чу само лекото свистене на някакъв странен вятър, духащ от мрака на този невероятен овят. После на фона на този шум бавно се открои отекваща вибрация, която все повече се засилваше подобно ударите на гигантски барабан. Звукът беше толкова нисък, че той не само се чуваше, той се чувствуваше. Ударите постепенно увеличаваха честотата си, но височината на тона не се промени. Сега той представляваше бърза, почти ултразвукова пулсация. После изведнъж по средата на вибрацията звукът престана толкова внезапно, че мозъкът не можеше да приеме тишината и паметта продължаваше да произвежда неуловимо ехо някъде дълбоко в съзнанието.
Такъв необикновен звук Фокън никъде не бе чувал, дори сред многобройните шумове на Земята. Не можеше да си представи кое природно явление би било в състояние да го породи. Той не приличаше на рева нито на едно животно, дори на рева на огромните китове…
Отново се чу по същия начин. Но сега Фокън го очакваше и засече дължината му — от първото слабо пулсиране до заключителното кресчендо — точно десет секунди.
И този път имаше истинско ехо, много слабо и далечно. Вероятно то идваше от някой отразяващ слой дълбоко в многопластовата атмосфера, а можеше и да е от друг, по-далечен източник. Фокън почака ехото да се повтори, но това не стана.
От Центъра за управление реагираха бързо и го помолиха незабавно да пусне друга сонда. С два микрофона вече можеше да се открие приблизително мястото на звуковия източник. Колкото и да бе странно, външните микрофони на „Кон-Тики“ улавяха само шума на вятъра. Тътенът, какъвто и да бе той, сигурно е бил спрян от отразяващите атмосферни слоеве и се е пръснал далече долу.
Скоро се разбра, че сигналите идваха от източници на около две хиляди километра от кораба. По разстоянието с нищо не можеше да се определи силата им. В земните океани например съвсем слаби звуци можеха да преминат дълъг път. А колкото до предположението, че можеше да ги издават живи същества, главният екзобиолог бързо го отхвърли.
— Ще бъда много разочарован — заяви доктор Бренър, — ако там не се открият микроорганизми или растения. Но животни не може да има, защото липсва свободен кислород. Всички биохимически реакции на Юпитер би трябвало да бъдат нискоенергийни. Едно активно същество просто няма откъде да черпи достатъчно енергия за жизнените си функции.
Фокън се чудеше дали пък не е така. И по-рано бе чувал този аргумент, но се въздържа от заключения.
— Във всеки случай — продължи доктор Бренър — някои от звуковите вълни са дълги стотина метра. Дори животно с размерите на кит не може да ги породи. Произходът им трябва да се търси в природата.
Да, това изглеждаше правдоподобно и физиците сигурно щяха да стигнат до някакво обяснение. Но какво ли би направил един сляп чуждоземен, когато чуе такива звуци, застанал край бурно море, гейзер, вулкан или водопад? Най-вероятно е да ги припише на някой огромен звяр.
Един час преди изгрев слънце гласовете от дълбините замряха и Фокън се зае с подготовката за началото на втория си ден тук. Сега „Кон-Тики“ се намираше само на около пет километра над най-близкия слой облаци. Външното налягане се беше покачило на десет атмосфери, а температурата беше тропическа — тридесет градуса. Тук без никакво съоръжение човек би се чувствувал по-добре, отколкото с дихателен апарат с подходяща смес от хелий и кислород.
— Имам хубави новини за вас — докладваха от Центъра призори. — Облаците се разпръскват. След час ще имате частично изясняване, но внимавайте за вятъра.
— Вече забелязвам — отвърна Фокън. — Докъде ще мога да виждам?
— Поне на двайсетина километра, до следващата термична граница. Тези облаци са плътни и не се разпръскват.
И там за мен е недостъпно, помисли си Фокън. Температурата сигурно е над хиляда градуса. За пръв път един въздухоплавател трябва да се тревожи не за онова, което е над главата му, а под него.
Десет минути по-късно видя това, което Центърът от своето по-изгодно положение вече беше забелязал. Цветът край хоризонта се промени, облакът стана раздърпан, неравен, сякаш нещо го бе разкъсало. Той включи малката атомна пещ и „Кон-Тики“ набра още височина, за да му осигури по-добър поглед върху нещата.
Небето под него бързо се проясняваше, като че нещо разтапяше плътната завеса. Пред очите му се откриваше бездна. А след миг той плаваше над края на облачния каньон, дълбок двадесетина километра и широк стотина.
Под него се простираше нов свят. Юпитер бе отметнал един от множеството си воали. Вторият слой облаци, недостижим далече долу, беше по-тъмен от предишния. Почти оранжеворозов, със странни островчета от керемиденочервено. Овални островчета, разположени по посока на взелия в момента надмощие вятър — изток-запад. Те бяха стотици с почти еднакви размери и напомняха на Фокън пухкавите кълбовидни облачета на земното небе.
Той намали подемната сила и „Кон-Тики“ започна да се спуска към разтворилата се бездна. Тогава забеляза снега.
Във въздуха се образуваха бели снежинки и бавно се носеха надолу. А беше твърде топло за сняг, във всеки случай на тази географска ширина нямаше и следа от вода. Нещо повече, докато падаха в бездната, снежинките нито блестяха, нито светеха на слънцето. А когато след малко няколко от тях кацнаха на приборите отвън, пред централния илюминатор, той видя: те бяха сивобели, непрозрачни, съвсем некристални и много големи, няколко сантиметра големи, приличаха на восък и Фокън си помисли, че те наистина са от восък. В атмосферата край него се извършваше някаква химическа реакция, чрез която се втечняваше носещият се из въздуха на Юпитер въглеводород.
Стотина километра напред в облачния слой ставаше нещо обезпокоително. Малките червени овални форми се заблъскаха и започнаха да се подреждат в спирала — познатата схема на циклона, толкова обикновено нещо в земната метеорология. Вихърът се формираше с изумителна бързина. Ако пред себе си имаше буря, чакаше го голяма беда, помисли си Фокън.
И тогава безпокойствието му се смени с учудване и страх. Не, това, което се зараждаше на пътя му, съвсем не беше буря. От облаците изникваше нещо огромно, нещо дълго километри. Успокоителната мисъл, че то също е облак, буреносен облак, формиращ се в по-ниските атмосферни слоеве, трая само няколко секунди. Не, не, това бе нещо солидно. То се изтласкваше пред розовооранжевото покривало като изникващ от дълбините айсберг.
Айсберг, плаващ във въглерод ли? Невъзможно, разбира се, а може би аналогията не бе чак толкова далечна. Щом нагласи телескопа към загадъчното образование, Фокън видя, че то представляваше белезникава кристална маса с червени и кафяви жилки. И заключи, че това е същото вещество, от което са
