Земна светлина

Чудеше се само дали Мейз би казал същото, ако знаеше, че на два метра от него седи контраразузнавач. Вероятно не би променил нито дума.

— Да му се не види! — изръмжа накрая главният инженер, който отново се бе настанил близо до пламъците във фалшивата камина. — Не обсъждаме кой е прав и кой крив. Всичко намерено на Земята или на Луната ни принадлежи и ще правим с него каквото си поискаме!

— Така е, но не забравяй, че продължаваме да режем доставките, което правилно ни напомни и Бейнън. Федерацията е разчитала на тези количества, правила си е сметките предварително. Ако нарушаваме договорите, защото и ние сме изпаднали в оскъдица, е едно, а когато ги изнудваме, е съвсем друго…

— Че защо пък ще ги притискаме нарочно? Най-неочаквано отговори Джеймисън:

— От страх. Нашите политици изпадат в ужас от Федерацията. Съзнават, че вече разполага с по- добрите мозъци, а някой ден ще стане и по-могъща. Тогава Земята ще бъде задният двор на Слънчевата система.

Преди някой да му се озъби, Чуйков от електронната лаборатория пусна друга муха:

— Аз пък още си мисля за коментара на Бейнън. Всички знаем, че е неподкупен, и все пак предаваше от Венера, с тяхно разрешение. Питам се дали не ни пробутваше нещо в повече, отколкото ни се стори отначало.

— За какво намекваш?

— Ами тъпче ни главите с тяхната пропаганда. Може би сам не го разбира. Успели са някак да го насъскат, за да говори каквото на тях им се иска. Например приказките за нападенията. Дали не се опитват да ни сплашат?

— Интересно… Садлър, ти как мислиш? Все пак най-скоро си дошъл от Земята.

Този пряк опит да го въвлекат в спора го свари малко неподготвен, но той умело им прехвърли топката.

— Не ми се вярва онези горе да се плашат толкова лесно. За мен обаче най-любопитно беше подхвърлянето, че на Луната може би има новооткрити залежи. Слуховете май стават все по-упорити.

Метна въдицата съвсем съзнателно. Нямаше човек в Обсерваторията, който да не знае за съмнителния късмет на Уилър и Джеймисън да се натъкнат на някакъв секретен правителствен проект в Маре Имбриум. И на всички беше ясно, че на двамата астрономи е било забранено да обсъждат неволното си откритие. Садлър наостри уши за реакцията им.

Джеймисън си придаде вид на озадачен невежа, но Уилър както винаги захапа примамката.

— А ти какво очакваше? Половината Луна вижда къде кацат онези кораби. И там навярно има стотици работници. Не може да са ги докарали до последния човек от Земята. Сигурно щом се отбият за почивка в града, почват да плямпат пред гаджетата си още след първата чаша.

„Ох, да знаеш колко си прав! — въздъхна безмълвно Садлър. — И какви главоболия създава точно този дребен проблем на колегите ми!“

— Аз обаче не искам да им се бъркам в работата — отсече Уилър. — Да вършат там каквото си щат, стига да не ми пречат. А като погледнеш мястото отвън, изобщо не можеш да познаеш що за чудеса стават вътре. Само дето личи, че паричките на нещастния данъкоплатец изгарят като в пещ.

Обикновено мълчаливият нисък мъж от апаратната група се прокашля колебливо. Точно тази сутрин Садлър прекара при него скучни два часа, взирайки се в телескопи за космически лъчи, магнитометри, сеизмографи, молекулярно-резонансни часовници и всякакви други измишльотини, които несъмнено трупаха информация по-бързо, отколкото някой някога би успял да я осмисли.

— Не знам на теб колко пречат — каза той неловко, — но на мен ми въртят дяволски номера.

— Какво се е случило?! — възкликнаха в хор всички.

— Само преди половин час проверих показанията за магнитното поле. Стойностите са почти винаги устойчиви, освен при слънчеви бури, а за тях винаги знаем предварително. Но в момента става нещо твърде странно. Полето подскача нагоре-надолу — не с много, само с по няколко микрогауса, аз обаче съм сигурен, че причината не е естествена. Питах из Обсерваторията и всеки се кълне, че не си играе с магнити. Тогава се усъмних дали пък нашите загадъчни приятели наблизо не са виновни и за всеки случай погледнах и другите уреди. Не открих нищо особено, докато не стигнах до сеизмографите. Знаете, че получаваме постоянна телеметрия от онзи при южната стена на кратера, а според неговите данни все едно някой го е подритвал. Някои от пиковете в графиките приличаха на взривове. Подобни получавам при експлозиите в Хигинус и останалите рудници. Само че има още нещо — чудати криви, съвпадащи по ритъм с отклоненията в магнитното поле, като приспаднем времето за преминаване на трептенията през скалите. И разстоянието до източника съвпада.

— Твърде интересни данни — обади се най-сетне Джеймисън, — но какви са ти заключенията?

— Могат да бъдат какви ли не. Лично аз смятам, че в Маре Имбриум някой генерира колосално магнитно поле, чиито пулсации продължават около секунда.

— Ами трусовете?

— Странично явление. Наоколо се намират доста намагнитени скали и си представям как ги тресе при всяка пулсация. Със сетивата си нищо не можете да забележите, но нашите сеизмографи са достатъчно чувствителни да засекат прелитането на метеор на двайсетина километра оттук.

Садлър се заслуша в последвалия труден за разбиране спор. При толкова жадни за истината умове беше неизбежно някой да налучка истината, а другите веднага да оборят хипотезите му с всевъзможни възражения. Това нямаше значение. Интересуваше го дали някой ще издаде необяснима осведоменост или прекомерно любопитство.

Не дочака нищо подобно. И сега си оставаше с трите най-вероятни и много потискащи варианта — господин X е твърде хитър, за да го спипа; господин X изобщо не е тук; господин X не съществува.

ГЛАВА 11

Нова Драконис избледняваше в небето, вече не затъмняваше всички други слънца на галактиката. Но от Земята засега се виждаше по-ярка дори от Венера. Дали щяха да минат още хиляда години, преди човекът да зърне друго такова чудо?

Макар по галактическите мерки да беше съвсем наблизо, свръхновата звезда все пак беше на такова разстояние, че видимата й величина не се променяше навсякъде из Слънчевата система. Светеше еднакво силно и над огнените равнини на Меркурий, и над азотните глетчери на Плутон. Макар и преходна, поне замалко откъсна мислите на хората от всекидневните им грижи и ги накара да си спомнят за обкръжаващия ги безкрай.

Но това не продължи много. Яростното виолетово сияние на най-величествената звезда в човешката история достигаше един разделен свят, където планетите бяха престанали само да си разменят заплахи и се канеха да преминат към действия.

Подготовката беше много по-напреднала, отколкото повечето хора дори можеха да предположат. Нито Земята, нито Федерацията бяха откровени с гражданите си. В тайни лаборатории мнозина специалисти измисляха как да сеят опустошение със същите изобретения, с които човечеството се изтръгна на свобода в просторите на Космоса. Макар противниците да работеха по съвсем независими програми, беше неизбежно да създадат подобни оръжия, защото се опираха на едни и същи технологии.

Всяка страна в сблъсъка имаше агенти и контраразузнавачи, затова знаеше поне приблизително какво ще употребят другите и докъде са стигнали. Никой не успяваше да предвиди неприятните изненади — а всяка от тях можеше да се окаже решаваща, — но поне като цяло силите бяха равни.

Федерацията обаче имаше едно огромно предимство. Пръснатите из Слънчевата система луни и астероиди бяха чудесни скривалища за изследванията и изпитанията. А Земята нямаше как да изстреля дори една-единствена ракета, без новината да не стигне до Венера и Марс за броени минути.

Голямата и тревожна въпросителна пред противниците беше доколко да разчитат на своето разузнаване. Ако все пак се стигнеше до война, щеше да е стълкновение на аматьори. Надеждните тайни служби се нуждаят от дълго изковавани традиции, дори да не са особено достойни в очите на обикновените хора. Невъзможно е да обучиш изкусен шпионин за няколко седмици, а и особените качества, необходими за този занаят, се срещат рядко.