понякога допускаха дори и такава далечна връзка, — но не можа да улови даже шума на носещата честота през пукота и тътена на венерините бури.
— А това е дори още по-важно! — В гласа на Хътчинс звучеше искрено вълнение. — Концентрацията на кислорода нараства: вече е петнадесет милионни. При всъдехода беше само пет, на равнината почти нула.
— Но това са само петнадесет
— Не бива така да се разсъждава — отвърна Хътчинс. — Никой не го и диша. Но нещо го образува. Откъде според вас се е взел кислородът на Земята? Той е продукт на живота, на дейността на растенията. Докато на Земята не са се появили растенията, нашата атмосфера е била също като тукашната, смес от въглероден двуокис с амоняк и метан. После се е появила растителността и постепенно е изменила атмосферата, така че животните вече са имали какво да дишат.
— Ясно — каза Джери. — И вие мислите, че тук сега е започнало точно това?
— Така изглежда. Нещо недалеч оттук отделя кислород. Най-простата догадка е, че тук има растителен живот.
— А където има растения — замислено произнесе Джери, — там очевидно рано или късно ще се появят и животни.
— Вярно — отвърна Хътчинс, като прибра уредите си и продължи нагоре по дола. — Наистина за това са нужни няколко милиона години. Възможно е да сме прелетели твърде рано. Жалко, ако е така.
— Всичко това е чудесно — каза Джери, — но ако неочаквано срещнем нещо такова, на което не се понравим? Ние не носим оръжие.
Хътчинс неодобрително изсумтя.
— Не ни е и нужно! Я погледнете било мен или себе си! Всеки звяр, щом ни зърне, ще си плюе на петите.
Прав е Хътчинс. Покриващите ги от краката до главата метализирани костюми-рефлектори напомняха блестящи еластични доспехи. От шлемовете и раниците им стърчаха антени — ни едно насекомо не можеше да се похвали с такива мустачки. А широките лещи, през които космонавтите гледаха света, приличаха на чудовищни изцъклени очи. Земните животни едва ли биха пожелали да имат нещо общо с такива твари, но тукашните, кой ги знае, може да имат други вкусове.
Така си мислеше Джери, когато неочаквано излязоха при езеро. От пръв поглед то пораждаше мисли не за живот, какъвто те търсеха, а за смърт. Черно огледало се простираше в гънките между хълмовете и отсрещният му бряг се губеше във вечна мъгла, а над повърхността му се извиваха и танцуваха призрачни вихри от пара. „Липсва само Харон, готов да ни откара на отвъдната страна — каза си Джери. — Или Туонелският лебед, плаващ величествено назад-напред, пазейки вратата на преизподнята…“
И каквото да приказваме, това е чудо: за пръв път човек бе открил на Венера вода в свободно състояние. Хътчинс вече бе коленичил, сякаш възнамеряваше да се моли. Впрочем той чисто и просто събираше капки от скъпоценната влага, за да ги разгледа през джобния си микроскоп.
— Има ли нещо? — нетърпеливо запита Джери.
Хътчинс поклати глава.
— Дори и да има, твърде дребно е за този уред. Когато се върнем на кораба, там всичко ще разгледам по-добре.
Той запечата епруветката и я сложи в контейнера с такава любов, както геолог — самородно злато. Може (и най-вероятно) това да е обикновена вода. Но възможно е също така това да е цял свят, населен с неизвестни създания, стъпили току-що на дългия, дълъг милиарди години път към разумния живот.
Хътчинс извървя десетина ярда покрай езерото и спря така неочаквано, че Гарфийлд за малко не се блъсна в него.
— Какво има? — попита Джери. — Видяхте ли нещо?
— Ей онова черно петно, което прилича на камък… Забелязах го още щом излязохме при езерото.
— Ей какво? Според мен нищо особено.
—
По-късно Джери през целия си живот си спомняше този миг. Думите на Хътчинс никак не го учудиха, готов беше да повярва в каквото и да е, дори и че камъните растат. Чувството за уединеност и тайнственост, мрачното черно езеро, непрестанният тътнеж на далечните бури, зелената светлина на полярното сияние — всичко това бе повлияло на съзнанието му, подготвило го бе да възприеме дори най- невероятното. Но засега той още не изпитваше страх.
Джери погледна камъка. До него имаше приблизително около шестстотин фута… В дрезгавата изумрудена светлина мъчно можеше да се определи точно разстоянието и размерите. Камък… А може би нещо друго? Почти черна плоча лежи хоризонтално до самия гребен на ниския склон. До нея друго, също такова петно, само доста по-малко. Джери се опита да определи на око и да запомни разстоянието между тях, за да провери мени ли се, или не.
И дори когато забеляза, че разстоянието между петната намалява, това никак не го разтревожи, само изостри любопитството му. Едва по-късно, когато то съвсем изчезна и Джери разбра, че очите му са го подвели, стана му страшно, много страшно.
Не, това не е нито движещ се, нито растящ камък! Това е черна вълна, подвижен килим, който бавно, но неотвратимо пълзи през гребена право към тях.
Ужас — вледеняващ, парализиращ ужас го завладя за няколко секунди. Страхът му постепенно изчезна, щом Гарфийлд разбра кое го е предизвикало. Пълзящата вълна твърде живо му бе напомнила прочетения преди много години разказ за пълчищата мравки в Амазония, как унищожават всичко по пътя си…
Но каквото и да представляваше тази вълна, тя пълзеше прекалено бавно, за да бъде опасна — дано само не отреже пътя им към всъдехода. Хътчинс я разглеждаше през бинокъла, без да откъсва очи от нея. „Биологът не се страхува — помисли си Джери. — Ако хукна да бягам, ще стана за смях.“
— Кажете де най-сетне какво е това? — не издържа той: до пълзящия килим оставаха само стотина ярда, а Хътчинс не бе промълвил още нито дума, нито един мускул на лицето му не бе трепнал.
Хътчинс се отърси от вцепенението и се оживи.
— Извинете — каза той. — Съвсем ви забравих. Това е растение, какво друго може да бъде. Поне на мен така ми се струва.
— Но то се движи!
— Че какво от това? Земните растения също се движат, не сте ли виждали забавени снимки на бръшлян?
— Но бръшлянът стои на едно място и на никъде не пълзи!
— А какво ще кажете за растителния планктон в океаните? Той плава, мести се, когато е нужно.
Джери се предаде; впрочем пълзящото към тях чудо и без това го бе лишило от дар слово.
Мислено той продължаваше да го нарича килим. Мъхнат килим с ивица по края, като дебелината му през цялото време се менеше: тук не по-дебел от ципа, там — около фут, а може би и повече. Отблизо структурата му се виждаше по-добре и на Джери му се стори, че прилича на черно кадифе. Интересно какъв ли е на пипане? Но Гарфийлд веднага съобрази, че „килимът“ в най-добрия случай ще изгори пръстите му. Както често се случва след шок, обзела го бе нервна веселост и той си помисли: „Ако венерианците съществуват, с тях няма да можем да се ръкуваме. Те ще ни попарят, а ние ще ги замразим.“
Създанието като че ли още не ги бе забелязало, чисто и просто си пълзеше напред като неодушевена вълна. Ако не се катереше през дребните препятствия, съвсем спокойно можеше да се сравни с воден поток.
Изведнъж, когато ги разделяха само десет фута, кадифяната вълна промени движението си. Дясното и лявото й крило продължиха да пълзят напред, но средата бавно спря.
— Обкръжава ни — разтревожи се Джери. — По-добре е да се оттеглим, докато не сме сигурни, че е безопасно.
За негово облекчение Хътчинс веднага направи крачка назад. След малко странното същество отново запълзя и извивката в предната му част се изглади.
Тогава Хътчинс направи крачка напред — съществото бавно отстъпи. Биологът повтори няколко пъти маневрата си и живият поток неизменно ту настъпваше, ту отстъпваше в такт с движенията му. „Никога не
