Артър Кларк
Внимание, живот!
— Изглежда, тук пътят свършва — каза Джери Гарфийлд, изключвайки моторите.
Помпите въздъхнаха тихо и замлъкнаха, разузнавателният всъдеход „Скитаща таратайка“, лишен от въздушната възглавница, легна върху острите камъни на Хесперийското плато.
По-нататък нямаше път. Нито помпите, нито веригите не биха могли да помогнат на „Р-5“ (както официално се наричаше „Таратайката“) да преодолее извисилия се отпреде му стръмен скат. До южния полюс на Венера оставаха само тридесет мили, но все едно, че той се намираше на друга планета. Щат не щат, трябва да се връщат, отново да изминават всичките тия четиристотин мили всред чудовищната местност.
Денят беше чудно ясен, видимост почти на хиляда ярда. Никакъв радар не им бе нужен, за да следят появяващите се по пътя на всъдехода скали; сега те се виждаха с просто око. През пелената от облаци, която не се бе разкъсвала вече много милиони години, се процеждаше зелена светлина, също като в подводно царство; в далечината всичко се губеше в мъгла. Понякога ми се струваше, че всъдеходът се плъзга по морско дъно и на Джери от време на време му се привиждаха горе над главата огромни плаващи риби.
— Да се свържем ли с кораба и да предадем, че се връщаме? — запита той.
— Почакайте — каза доктор Хътчинс. — Да помислим.
Джери погледна третия член на екипажа с надежда, че той ще го подкрепи. Напразно. Коулмън е също такъв маниак като Хътчинс. Колкото и яростно да спореха, двамата си оставаха учени, тоест — от гледна точка на разсъдливия инженер-щурман — хора, които не винаги са способни да отговарят за постъпките си. И обратното, ако Коулмън и Хътчинс си наумят да продължат пътуването, на него не му остава нищо друго, освен да изпълнява заповедта, разбира се, след като запише в дневника, че не е съгласен.
Хътчинс се поразходи из тясната кабина, като изучаваше картите и уредите. После насочи прожектора на всъдехода към скалистата преграда и започна внимателно да я разглежда през бинокъла.
„Кой го знае дали няма да поиска да щурмувам тези скали — помисли си Джери. — Все пак «Р-5» е само всъдеход, а не козел…“
Изведнъж Хътчинс видя нещо. За миг той затаи дъх, после шумно въздъхна и се обърна към Коулмън.
— Погледнете! — Гласът му трепереше от вълнение. — Малко по-вляво от черното петно! Какво е това според вас?
Той предаде на Коулмън бинокъла; сега другият замря, взирайки се.
— Дявол да го вземе — промълви той най-сетне. — Вие бяхте прав. На Венера има реки. Това е следа от пресъхнал водопад.
— Дължите ми един обед, когато се върнем в Кембридж, с шампанско!
— Няма да забравя, не се бойте. Та за такова откритие не само обед!… И все пак всеки ще нарече теориите ви налудничави.
— Стоп, стоп — намеси се Джери. — Какви ги приказвате? Всеки знае, че на Венера няма и не може да има никакви реки — водопади. В тоя страшен пек парите никога не се сгъстяват.
— Поглеждали ли сте скоро термометъра? — лукаво запита Хътчинс.
— Че кое по-напред, едва смогвам да управлявам всъдехода!
— Тогава позволете да ви съобщя една новина: сега е около двеста и тридесет градуса, а температурата продължава да пада. По Фаренхайт точката на кипенето е двеста и дванадесет градуса. Не забравяйте, че сме почти на полюса, на височина шестдесет хиляди фута над равнината и че сега е зима. Ако се захлади с още няколко градуса, ще рукне дъжд. Врял, но все пак дъжд, вода, а не пари. А това, колкото и да упорствува Джордж, съвсем променя представата ни за Венера.
— Защо? — запита Джери, макар и вече сам да се досещаше.
— Където има вода, може да има и живот. Много прибързано нарекохме Венера безплодна, само защото средната температура на повърхността й надвишава петстотин градуса. А тук е вече доста по-студено — ето защо все нещо ме тегли към полюса. Тук, в планините, трябва да има езера и аз искам да ги видя!
— Но с
— На земята има водорасли, които живеят. И нима изследванията на планетите не ни научиха, че навсякъде, където има условия и може да се появи живот, той се появява. А такава възможност, макар и единствена, е налице.
— Бих искал да проверим вашата теория. Но сам виждате: по тая скала не ще се изкачим.
— С всъдехода наистина не ще се изкачим. Но сами да се изкатерим по стената е напълно възможно, дори в термокостюмите. Трябва да изминем само няколко мили по посока към полюса. Главното е да се справим със стената, после местността е равна, вижда се по радарните карти. Мисля, че са ни нужни… най-много дванадесет часа. Като че ли не сме ходили повече, и то при какви по-сложни условия.
Това е вярно. Костюмите, които защищават успешно човека в равнините на Венера, са толкова по- подходящи за тук, където температурата е само със стотина градуса по-висока, отколкото през лятото на Земята в Долината на смъртта.
— Добре — каза Коулмън. — Знаете правилата. Един не бива да излиза и някой трябва да остане във всъдехода, за да поддържа връзка с кораба. Този път как ще решим въпроса: на шах или с карти?
— На шах ще е много дълго — отвърна Хътчинс, — особено ако играете вие двамата.
От чекмеджето на щурманската масичка той измъкна поизвехтяла колода карти.
— Вадете, Джери.
— Десятка пика. Хайде ти измъкни по-висока, Джордж.
— Ще се постарая… По дяволите! Петица трефа. Е, няма как — предайте привет от мен на венерианците.
Въпреки уверенията на Хътчинс изкачването на стената се оказа трудно. Не беше много стръмна, но кислородният апарат, термокостюмът и уредите тежаха повече от сто фунта. По-малката гравитация — с тринадесет процента по-малка от земната, им помагаше, но все пак не много. Катереха се по сипеите, почиваха си на издатините и отново се катереха в подводния здрач. Зеленото сияние, което осветяваше всичко наоколо, беше по-ярко от пълната Луна на Земята. „Венера няма нужда от Луна — помисли си Джери. — През облаците тя няма да се вижда и няма никакви океани, за да предизвиква приливи и отливи. При това неугасващото полярно сияние е много по-сигурен източник на светлина.“
Изкачиха повече от две хиляди фута, когато стената най-сетне премина в полегат склон. Целият бе набразден с пресъхнали вади, по които явно е текла вода. След като се полутаха малко, откриха дол, достатъчно широк и дълбок, за да бъде русло на река, и тръгнаха покрай него нагоре.
— Знаете ли какво си помислих — каза Джери, след като изминаха няколкостотин ярда. — А няма ли да ни връхлети буря? Не бих искал да ме залее порой от вряла вода.
— Ако има буря — отвърна с леко раздразнение Хътчинс, без да се спира, — отдалеч ще я чуем. Ще успеем да се изкачим по-нависоко.
Той е прав, разбира се, но на Джери от това не му стана по-леко. Откакто превалиха гребена и загубиха радиовръзката с всъдехода, тревогата в душата му растеше. Необичайно и неприятно е да останеш откъснат от другите хора. С Джери това се случваше за първи път. Дори на борда на „Утринната Звезда“, на стотици милиони мили от Земята, той можеше да изпрати телеграма на близките си и почти веднага да получи отговор. А тук няколкото ярда скали го бяха отрязали от цялото човечество; ако нещо се случи с него, никой няма да узнае, докато друга експедиция не открие телата им. Джордж ще изчака да мине уговореното време и ще се върне на кораба. „Не — каза си Джери, — не ме бива за пионер в Космоса. Само любовта ми към хитроумните машини ме въвлече в Космичните полети и нямах време дори да се замисля до какво може да доведе това. А сега е късно.“
Извървяха по криволичещото русло около три мили към полюса. Най-сетне Хътчинс спря, за да извършва наблюдения и да събира образци.
— Захлаждането продължава! — каза той. — Сега е вече сто деветдесет и девет градуса. Доста по- ниска температура от най-ниската, отбелязана сега на Венера. Да можехме да се свържем с Джордж и да му разкажем!
Джери провери всички вълни, опита да извика и кораба — капризните колебания на йоносферата
