съм мислил — каза си Джери, — че ще ми се случи да видя как човек танцува с растение…“
— Термофобия — произнесе Хътчинс. — Чисто автоматична реакция. Не му харесва нашата топлина.
—
— Вярно. А костюмите ни? То възприема тях, не нас.
Да, сглупих, въздъхна мислено Джери. Вътре в термокостюма климатът е добър, но охладителната апаратура на гърба ми отделя в околния въздух гореща струя. Не е чудно, че растението се отдръпва.
— Да проверим как ще реагира на светлина — продължи Хътчинс.
Той включи фенера на гърдите си и ослепителната бяла светлина изтласка изумруденото сияние. Преди да се появят хората, на Венера даже и денем не е имало бяла светлина. Тук, също като в дълбочините на земните морета, цареше зелен здрач, който бавно се сгъстяваше в непрогледен мрак.
Промяната беше така смайваща, че двамата неволно извикаха. Дълбоката мека чернота на дебелия кадифен килим в миг изчезна. Вместо нея там, където падаше светлината на фенера, се простираше великолепен яркочервен саван, по края със златисти отблясъци. Нито един персийски шах не е получавал от тъкачите си такъв дивно красив гоблен, а космонавтите бяха видели само едно случайно творение на биологичните сили. Впрочем, преди да включат фенерите си, тази изумителна красота въобще не съществуваше. И тя отново щеше да изчезне, щом се прекрати вълшебното действие на чуждоземната светлина.
— Тихов е бил прав — промърмори Хътчинс. — Жалко, че сам не е можел да се убеди.
— Прав в какво? — запита Джери, макар да му се струваше, че е светотатство да се говори високо пред такава красота.
— Преди петдесет години в Съветския съюз той дошъл до извода, че растенията, които живеят в много студен климат, трябва да бъдат сини или виолетови, а в много горещ — червени или оранжеви. Предсказал е, че растенията на Марс трябва да бъдат виолетови, а на Венера — ако има такива — червени. И в двата случая той се оказа прав. Но докога ще стоим така, хайде на работа!
— Уверен ли сте, че то е безопасно? — запита Джери за всеки случай.
— Напълно. То не може да се допре до костюмите ни, дори и да поиска. Вижте го, вече ни заобиколи.
Наистина! Сега те го видяха цялото — ако се приеме, че е едно растение, а не колония. Неправилният кръг с диаметър около сто ярда запълзя встрани, както пълзи по земята сянката на подгонен от вятъра облак. А там, където бе минало, скалата бе нашарена с безброй съвсем мънички дупчици, сякаш проядена от киселина.
— Да-да — потвърди Хътчинс, когато Джери му обърна внимание. — Така се хранят някои лишеи. Отделят киселини, които разтварят камъните. А сега моля — повече никакви въпроси, докато не се върнем на кораба. Тук има работа за десетки години, а аз разполагам само с някой и друг час.
Ботаника в движение!… Чувствителните ресни на огромното растениеподобно същество се движеха неочаквано бързо, спасявайки се от тях. Каква гигантска жива палачинка! Но когато Хътчинс започна да взема образци, растениеподобното същество никак не реагира, само, както и преди, се плашеше от горещите струи. Възможно е то да се движеше по някаква минерална жила: на това щяха да отговорят геолозите, когато проучат минералите, които Хътчинс бе събрал преди и след минаването на живия килим.
Сега нямаха време да размишляват над безбройните въпроси, които пораждаше откритието им. Ако се съдеше по това как веднага попаднаха на създанието, изглежда тук то не е някаква голяма рядкост. Как ли се размножава? С филизи, със спори, чрез деление или по някакъв друг начин? Отде ли черпи енергия? Какви ли родственици има, врагове, паразити? То не може да е единствената форма на живот на Венера — където има един вид, трябва да има и хиляди…
Гладът и умората ги накараха да прекратят преследването. Това създание явно бе способно да си „прояде“ път през цяла Венера. (Наистина Хътчинс предполагаше, че то не се отдалечава много от езерото, тъй като растениеподобното същество от време на време се спускаше към водата и потапяше в нея дългото си пипало-хобот). Но представителите на земната фауна се нуждаеха от почивка.
Хубаво е да надуеш херметичната палатка, да се вмъкнеш вътре през въздушния шлюз и да свалиш термокостюма… Едва сега, когато си почиваха вътре в малкото пластмасово полукълбо, те осъзнаха напълно какво чудо са срещнали и колко важно е откритието им. Обкръжаващият ги свят вече им изглеждаше по- друг. Венера не е мъртва, тя застана в редицата на Земята и Марс.
Защото животът се стреми към живот — даже и през Космичните бездни. Всичко, което расте, движи се по повърхността на другите планети, е предвестник, залог, че човек не е самотен в света на пламтящите слънца и спиралните мъглявини. Ако той досега не е намерил братя по разум, с които би могъл да разговаря, това е съвсем естествено: светлинните години и векове тепърва очакваха изследователите. Засега поне човекът е длъжен да пази и да се грижи за ония известни му проявления на живот, било то на Земята, Марс или Венера…
Ето какво си мислеше Греъм Хътчинс, най-щастливият биолог в цялата Слънчева система, докато помагаше на Гарфийлд да съберат отпадъците от закуската и да ги натъпчат в пластмасовата торбичка. Когато прибраха палатката и тръгнаха да си вървят, необикновеното създание никъде не се виждаше. И слава богу, иначе биха се изкушили да продължат експериментите си, а крайно време бе да се връщат.
Нищо: след няколко месеца пратениците на нетърпеливо очакващата Земя щяха да се върнат тук с цял отряд научни сътрудници, снабдени с много по-съвършени уреди и техника. Еволюцията се бе трудила милиарди години, за да направи възможна тази среща; можеше да почака още малко.
Известно време всичко беше неподвижно в потъналата в зелен здрач местност. Хората си отидоха, скри се пурпурният килим… И изведнъж съществото отново се показа, прехвърли се през склона. А може би беше друг екземпляр на удивителния вид? Това никой никога не ще узнае.
То се търкулна към купчината камъни, под която Хътчинс и Гарфийлд бяха заровили отпадъците. Спря се.
Не, не от любопитство, та то не можеше да мисли. Но химическата жажда, която непрестанно го тласкаше все напред и напред през полярното плато, крещеше: „Тук, тук!“ Някъде тук е тъй ценното и необходимо му хранително вещество. Фосфор, елементът, без който никога не би се разгоряла искрата на живота. И то се запровира между камъните, в дупките, пукнатините, затършува с любопитните си пипала.
Всяко от тия движения наподобяваше движенията на земните растения с тази разлика, че това същество се движеше хиляда пъти по-бързо, и само няколко минути бяха достатъчни, за да достигне целта и проникне през пластмасовата обвивка.
И то си устрои пир, поглъщайки най-концентрираната храна, която някога бе намирало. Погълна въглеводороди и белтъци, и фосфати, никотина от угарките, целулозата от картонените чаши и лъжици. И всичко това разтвори и усвои без труд и без вреда за себе си.
Същевременно то погълна цял микрокосмос от живи същества: бактерии и вируси: обитатели на по- старата планета, където се бяха развили хиляди смъртоносни разновидности… Вярно е, че само някои от тях можаха да оцелеят в такава адска жега и в такава атмосфера, но това беше достатъчно. Запълзявайки назад към езерото, живият килим носеше в себе си гибелта на целия свой свят.
И когато „Утринната Звезда“ потегли обратно към далечния дом, животът на Венера вече умираше. Лентите, негативите и образците, на които Хътчинс толкова се радваше, бяха по-ценни, отколкото той предполагаше, защото им бе съдено да останат единствените свидетели на третия опит да се укрепи животът в Слънчевата система.
Така завърши историята с пораждането на живота под облачното було на Венера.
Информация за текста
© 1961 Артър Кларк
