Имаше случаи, когато нито децата, нито възрастните, нито дори „Аристотел“ знаеха истината. Изглежда, съществуваше непрекъснат спектър между абсолютната фантазия и известните със сигурност исторически факти, като бяха възможни всякакви междинни градации. От единия край бяха фигури като Колумб и Леонардо, Айнщайн и Ленин, Нютон и Вашингтон, чиито автентични гласове и образи бяха съхранени. В другата крайност бяха Зевс и Алис, Кинг Конг и Гъливер, Зигфрид и Мерлин, които едва ли бяха живели в действителност. Но какво можеше да се каже за Робин Худ и Тарзан, Христос и Шерлок Холмз, Одисей и Франкенщайн? Ако се приемеше известна доза преувеличение, може би на тях също съответствуваха реални исторически персонажи…
Слонският трон бе се променил немного за три и половина хиляди години, но никога преди не бе изпитвал тежестта на толкова чужд на човешката раса посетител. Жителят на „Стархоум“ се вгледа на юг и сравни широката половин километър колона, извисяваща се от далечния планински връх, с най-добрите подвизи на инженерството, които бе видял на други планети. За такава млада раса постижението бе наистина внушително. Въпреки че създаваше впечатлението, че всеки миг щеше да се катурне от небето, конструкцията бе устояла в продължение на петнадесет столетия!
Не разбира се в първоначалната си форма. Първите сто километра представляваха град, разположен вертикално и заемащ нивата с по-голямо пространство, през което шестнадесетте комплекта релси често бяха превозвали по милион пътници на ден. Само две от тези ленти-релси работеха в момента. След няколко часа жителят на „Стархоум“ и придружаващите го щяха да поемат бързо нагоре по огромната, набраздена колона на път за Пръстеновия град, който опасваше земния глобус.
Чуждоземецът изви навън очи, за да добие телескопична картина и бавно сканира зенита. Да, там беше. Трудно се забелязваше през деня, но лесно — през нощта, когато слънчевите лъчи струяха покрай сянката на земята, но грееха ярко там, горе. Тънката, блестяща лента, която разцепваше небето на две полусфери, представляваше цял свят сам по себе си, където билиони хора бяха избрали да живеят при нулева гравитация.
Над града-пръстен се намираше космическият кораб, който бе докарал пратеника и всички негови компаньони от рояка през междузвездната бездна. Дори в момента бе готов за отпътуване… не че бе спешно, но бе пристигнал няколко години по-рано според разписанието и сега се подготвяше за следващия, шестстотингодишен етап от пътешествието си.
За жителя на „Стархоум“, разбира се, времето бе незначително малко, тъй като нямаше да се разсъеши преди края на пътуването. Но след това можеше да бъде изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. За пръв път бе разрушена роботизирана сонда… или поне бе замлъкнала — скоро след като бе навлязла в Слънчевата система. Може би бе осъществила контакт с мистериозните Ловци на зората, които бяха оставили следи в толкова много светове, необяснимо близо до Първоначалото. Ако жителят на „Стархоум“ бе способен на благоговение или страх, щеше да изпита и двете, тъй като планираше своето бъдеще — поне за шестстотин години напред.
Но сега се намираше на засипания със сняг връх на Якагала и бе обърнал лице към пътя към звездите, сътворен от човечеството. Привика децата до себе си (те винаги разбираха кога той действително искаше да му се подчинят) и посочи планината на юг.
— Знаете много добре, че „Космопорт едно“ е бил построен две хиляди години по-късно от този разрушен вече дворец! — Започна с въодушевление, което бе само отчасти престорено.
Децата закимаха в мълчаливо съгласие. Жителят на далечната планета „Стархоум“ очерта линията на орбиталния елеватор от зенита до върха на далечната планина Шри Канда.
— Тогава защо наричате тази колона „Кулата на Калидаса“? — довърши въпроса си.
ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ И БЛАГОДАРНОСТИ
Авторът на историческа фантастика носи специална отговорност пред своите читатели, особено когато разказва за непознати епохи и места. Не би трябвало да изкривява известните факти и събития, а когато ги измисля, което често е принуден да прави, негово задължение е да посочи разделящата линия между въображението и действителността.
Писателят на научна фантастика има същите отговорности, но повдигнати на втора степен. Надявам се, че настоящите бележки не само ще ме освободят от тези задължения, но ще допринесат и за удоволствието на читателя.
С цел да усилия драматизма, направих три незначителни промени на географията на остров Цейлон, сега — Шри Ланка. Преместих го на осемстотин километра по на юг, така че да възседне екватора… което в действителност е било преди двадесет милиона години и може би някой ден ще стане отново. В момента се намира между шест и десет градуса северна географска ширина.
В допълнение удвоих височината на Свещената планина и я преместих по-близо до „Якагала“. И двете места съществуват, при това съм ги описал много точно.
Шри Пада или Адамов връх е планина с изумително правилна конусовидна форма. Свещена е за будистите, мюсюлманите, индусите и християните. Има малък храм на самия връх. В светата обител се пази каменна плоча с отпечатък, който се счита, че е от ходилото на Буда въпреки дължината му от два метра.
В продължение на много векове всяка година хиляди пилигрими изкачват продължително 2240-метровия връх. Изкачването вече не е свързано с опасности, тъй като има две стълби (несъмнено — най-дългите в света) до самия връх. Изкачих се само веднъж, подбуден от журналиста от „Ню Йоркер“ Джереми Бърнстайн (виж книгата му „Наука на преживяното“), и краката ми останаха парализирани за няколко дена впоследствие. Но усилието си струваше, тъй като за късмет наблюдавахме красивия и вдъхващ благоговение спектакъл на движението на сянката на върха при зазоряване — идеално симетричен конус, който се вижда само няколко минути непосредствено след изгрев слънце, простиращ се почти до хоризонта върху облаците далече под него.
След това изследвах планината без много усилия с хеликоптер на военновъздушните сили на Шри Ланка, който се доближи достатъчно до храма. Наблюдавах смирените изражения по лицата на монасите, вече свикнали на подобно шумно безпокоене.
Каменната крепост Якагала в действителност се казва Шигирия (или Шигири, тоест „Лъвската скала“). Същността й стряска, така че не ми се наложи да променям нещо по какъвто и да било начин. Позволих си единствено хронологически волности. Дворецът на върха (според „Шинхалезките хроники“ или „Кулавамза“) е бил построен по време на отцеубиеца цар Касиапа Първи (478 г. — 495 г. от н.е.). Въпреки всичко изглежда невероятно, че толкова мащабно строителство е било завършено само за осемнадесет години от узурпатор, който е очаквал война всеки момент и действителната история на Шигирия е могла да се върне с векове назад.
Характерът, мотивацията и истинската съдба на цар Касиапа са били обект на много дискусии, разгорели се от посмъртно издадената книга „Историята на Шигири“ (издателство „Лейк хауз“, Коломбо, 1972 г.) от шинхалезкия учен професор Сенерат Паранавитана. Признателен съм му за двата тома монументални изследвания на надписите върху „Огледалната стена“, описани в книгата „Графиките на Шигири“ (издателство „Оксфорд юнивърсити прес“, 1956 г.). Някои от цитираните от мен стихове са оригинални, други съм видоизменил немного.
Фреските, създали най-голяма слава на Шигирия, са красиво отпечатани в Цейлон, например в книгите „Рисунки от храма“, „Мощите и Скалата“ (издателство „Ню Йорк график съсайъти“/ЮНЕСКО, 1957 г.). Плочка номер пет е най-интересна… и за нещастие — съсипана от неизвестни вандали през 1960 година. Една от слугините очевидно е наострила слух в посока на мистериозна кутия с панти, която държи в дясната си ръка. Предметът остава с неясно предназначение — местните археолози отказаха да вземат насериозно предположението ми, че това е транзисторно радио от ранната Шинхалезка епоха.
По легендата на Шигирия е осъществен спектакъл от Димитри де Грюнвалд. В продукцията му „Богът- цар“ Лей Лосън изпълнява внушителната роля на Касиапа.
