Западът е бил известен за тази несъмнено много смела концепция от публикуваната в списанието „Наука“ от 11 февруари 1966 година статия „Сателитно удължение във вид на истинска «небесна кука»“ с автори Джон Д. Айзъкс, Хю Браднер и Джордж Е. Бакус от Института по океанография в Скрипс и Алин К. Вайн от Института по океанография в Уудс Хоул. Въпреки че изглежда странно, дето океанографи се занимават с такава идея, не е чак толкова изненадващо, щом си помисли човек, че те са единствените (след великите дни на въздухоплаването с балони), които се занимават с много дълги кабели, увисващи под тежестта им. (Съвсем случайно доктор Алин Вайн е обезсмъртен, тъй като на негово име е кръстен известният изследователски потопяем апарат „Алвин“.)
По-късно е било разкрито, че концепцията вече е била разработена шест години по-рано от ленинградския инженер И. Н. Арцютанов (публикация в „Комсомольская правда“ от 31 юли 1960 година). Там Арцютанов разглежда „небесна фуния“ — да използуваме това описателно наименование — с която могло да се вдигнат на синхронна орбита не по-малко от дванадесет хиляди тона товари на ден. Изглежда чудно, че такава смела идея получила толкова малко популярност. Единственото й споменаване, което ми е известно, е в красивия том с рисунки на Алексей А. Леонов и Андрей К. Соколов със заглавие „Звездите ни очакват“ (публикувано в Москва през 1967 година). На една цветна картина е показан „Космически елеватор“ в действие. В заглавния текст е написано: „… спътникът ще бъде, така да се каже, фиксиран в определена точка в небето. Ако от него се спусне кабел до Земята, ще се получи истински кабелен път. По този начин може да се построи асансьор «Земя — спътник — Земя» за товари и пътници, който ще работи без ракетен двигател.“
Въпреки че генерал Леонов ми подари копие от книгата си на виенската конференция „Използуване на Космоса за мирни цели“ през 1968 година, не обърнах внимание на тази идея — въпреки че е показано как елеваторът кръжи над Шри Ланка! Вероятно съм си помислил, че космонавтът Леонов, бележит хуморист, си е направил малка шега. (Той още е и превъзходен дипломат. След виенската среща, той направи най- забележителния коментар, който някога съм чул: „Сега чувствувам, че съм посетил Космоса два пъти!“. Вероятно след мисията „Аполо“ — „Союз“ би отбелязал: „…три пъти“!)
Очевидно бе назряло времето за идеята за космическия елеватор, което се доказва и от факта, че в продължение на едно десетилетие след Айзъкс и компания от 1966 година, идеята е била независимо изобретена поне три пъти. Джероум Пиърсон от военновъздушната база в Райт-Патерсон е дал много по- подробно разглеждане, съдържащо много нови идеи в статията „Орбитална кула: площадка за изстрелване, използуваща ротационната енергия на Земята“, публикувана в „Акта Астронотика“ от септември-октомври 1975 година. Доктор Пиърсон остана потресен, когато научи за по-раншните изследвания по предмета, които не можаха да бъдат открити с компютър. Той узнал за тях, като прочел моите показания пред „Палатата на представителния комитет по космическа наука и приложения“ през юли 1975 година. (Виж книгата ми „Поглед от Серендип“.)
Шест години по-рано А. Р. Колар и Дж. У. Флауер стигнали до принципно същите заключения в статията „Сателитна синхронна орбита на (сравнително) малка височина“, публикувана в списанието „Джърнал ъв дъ Бритиш Интерпланетари Съсайъти“, Том 22, страници от 422 до 457, 1967 година. Те търсили реална възможност да оставят комуникационен спътник на орбита, много по-ниска от геостационарната, и не са дискутирали дали да се проточи кабел до Земята, но начинът им на разглеждане навежда на тази мисъл.
А сега моля за скромно покашляне! През 1963 година в есе, поръчано от ЮНЕСКО и публикувано в списание „Астронотикс“ през февруари 1964 година в статията „Светът на комуникационния спътник“ (сега достъпна чрез „Гласове в небето“) аз писах: „Като възможност в по-далечна перспектива би могло да се спомене, че съществуват редица начини да се пусне в действие спътник с двадесет и четиричасова орбита на неголяма височина, но поради настоящето техническо развитие това едва ли ще стане до края на века. Оставям размишленията по този въпрос за упражнение на студентите.“
Първият от тези „теоретически начини“ бе, разбира се, „окаченият“ спътник, дискутиран от Колар и Флауер. Моите груби изчисления на гърба на пощенски плик, основаващи се на якостта на съществуващите материали, ме настроиха така скептично към цялата идея, че даже не си направих труда да вникна в нея докрай. Ако бях се проявил като по-малко консервативен… или ако бях разполагал с по-голям пощенски плик… можех да изпреваря всички с изключение на Арцютанов.
Доколкото настоящата книга, надявам се, е повече новела, отколкото инженерна монография, желаещите да се впуснат в техническите подробности, могат да се обърнат към бързо набъбващата литература по предмета. Примери от последно време включват речта на Джероум Пиърсон „Използуване на орбитална кула за всекидневно изстрелване на товари“, произнесена пред 27-ия конгрес на Международната федерация по астронавтика през октомври 1976 година, както и забележителната статия на Ханс Моравек „Небесна кука на несинхронна орбита“, представена на годишната среща на Американското астронавтско общество в Сан Франциско от 18 до 20 октомври 1977 година.
Много съм задължен на моите приятели покойния вече А. В. Клийвър от фирмата „Ролз-Ройс“, инженер- доктор Хари О. Руп, професор по астронавтика в техническия университет в Мьонхен и доктор Алан Бонд от лабораториите „Кулхам“ за техните ценни забележки относно орбиталната кула. Те не са виновни за измененията, които си позволих.
Валтер Л. Морган (няма връзка с Ваневар Морган, доколкото ми е известно) и Гари Гордон от лабораториите КОМСАТ, както и Л. Перек от „Отдела по космически дела“ при Обединените нации ми доставиха много полезна информация за стабилните области, подходящи за синхронна орбита. Те ми посочиха, че природни сили, като например влиянието на Слънцето и Луната биха причинили най-важните възбудени трептения в конструкцията, особено в посока север-юг. Ето защо „Тейпробейн“ може да се окаже не само подходящо място, както съм предложил — но там е по-добре от всякъде другаде.
Важността на площадка на голяма височина е също под въпрос и аз съм задължен на Сам Бранд от лабораторията за „Приспособления с морско базиране за предсказване и изследване на околната среда“ в Монтерей, Калифорния за информацията относно екваториалните ветрове. Ако се окаже, че кулата би могла да се спусне безопасно до морско равнище, тогава Малдивските острови (в последно време евакуирани от „Кралските въздушни сили“) може да се окажат най-ценната недвижима собственост на двадесет и втория век.
Накрая, изглежда необикновено… и дори страховито — че по съвпадение години преди да започна да мисля върху сюжета на настоящата новела, аз неволно съм гравитирал около местата, описани впоследствие. Къщата на моя любим плаж, с която се сдобих преди десетилетие в Шри Ланка (виж книгите ми „Съкровището на Големия риф“ и „Поглед от Серендип“), е съвсем точно мястото върху сушата на всички континенти, което се намира най-близо до точката с максимална геосинхронна стабилност!
Така че, когато се пенсионирам, се надявам да гледам колегите от ранната Космическа ера, уволнени поради напреднала възраст, как кръжат в орбиталното Саргасово море непосредствено над главата ми.
И сега, ето едно от онези удивителни съвпадения, които вече се научих да считам за закономерни…
Докато изглаждах доказателствения материал за тази новела, получих от доктор Джероум Пиърсон копие от техническия меморандум на НАСА ТМ-75174, озаглавен „Небесна «огърлица» около Земята“ от Г. Поляков. Това бе превод на статията „Космическое «ожерелье» Земли“, публикувана в списанието „Техника молодежи“, номер 4, 1977 г., страници от 41 до 43.
В тази кратка, но разпалваща въображението студия доктор Поляков от Астраханския педагогически институт описва с много точни инженерни подробности крайното виждане на Морган за непрекъснат пръстен
