по целия свят. Коледа е идеалното време да се помириш с някого, независимо от каква религия си. „Хм-м, — чудеше се той, — дали дамата със счупения крак би приела коледно венче от мен. Едва ли — реши веднага, като заби щеките си в снега и тромаво се оттласна в посока към кабинките. — Дий“, промърмори той. — „Дий!“.
Ибън свали ските от краката си и ги метна на рамо, нареждайки се на опашката. Пътешествието до върха продължаваше повече от петнайсет минути. Това беше единственият лифт, където трябваше да си свалиш ските. Кабинките бяха закрити и в тях се пътуваше с още петима човека, седнали един до друг. Понякога те разговаряха, подслушваха чужди разговори или бяха потънали в собствените си размисли, предизвикани от невероятната красота на планините.
Докато Ибън чакаше следващата кабинка да се обърне, той установи, че ще бъде сам самичък в нея. Зад него нямаше никой. Ставаше късно. Хората се насочваха към питиетата си, за някоя топла вана и масаж или да се приготвят за вечерните си дейности. Много от тях щяха да бъдат на луксозното празненство довечера, очакващи неговата славна проява.
Ибън неспокойно пусна ските си в страничния джоб на кабинката и тромаво се настани вътре. Винаги го беше страх, че няма да успее да се качи, когато кабинката се устреми напред, или пък, че ще падне и ще трябва да изключат лифта, за да може да стане. Той не помнеше вече колко пъти му се беше случвало това на влековете, където на слизане трябваше бързо да се изтласкаш от седалката надолу по склона. Обикновено склонът беше стръмен и Ибън на няколко пъти се беше изтърсвал по корем. Един от операторите на влека му беше препоръчал да иде да се пързаля на Тайхак, пистата за начинаещи, която била малко по- надолу.
— Много по-лесно е, Ибън — му беше казал.
„Е, добре, но това е свободна страна“, бе си помислил той и беше потеглил. Освен това обичаше да обядва при Бони.
Ибън се настани и се изтегна настрани в кабинката. По този начин виждаше отгоре скиорите, летящи по стръмните писти и в същото време се наслаждаваше на чара, който предлагаше градчето Аспен малко по- надолу — парче земя, осеяно с покрити от сняг къщички от дърво и тухли, закътани под крилото на заобикалящите ги планини. Когато пътуваш с други хора в кабинката, трябва да седиш с лице напред или назад.
„Животът не е чак толкова лош,“ помисли си Ибън, като слушаше скрибуцането на лифта и лекото подухване на вятъра. Никога не си беше помислял, че животът му може да бъде интересен без престъпления, но след като го бяха пуснали от затвора преди пет години, бе решил, че ще бъде така. Майстор в отделянето на бижута от собствениците им, той се бе радвал на значителен успех, докато една нещастна вечер, без да иска, попадна на жената на главния полицейски комисар на Ню Йорк. Удобният случай беше една вечеря в хотел Плаца. Назначен от съюза на келнерите благодарение на фалшиво удостоверение, Ибън беше отишъл да събира мръсните съдове, вършейки в същото време и собствената си работа. До този момент вечерта беше много успешна. Беше скрил един часовник Ролекс и рубинения медальон във воднистите останки от банановия сюрприз.
Докато това ставало, фотографската памет на полицейския комисар вече била идентифицирала Ибън и полицаят го наблюдавал. Арестуваха го на местопрестъплението, под възмутените възклицания на всички хора от съседните маси и за разочарование на говорещия, който беше стигнал едва до осма страница от приветствената си реч. В последвалата конфузна ситуация много от гостите, изпаднали в неволен транс, усетиха възможността да се измъкнат от нещастното си положение и веднага се възползваха. Съживени, те скочиха от местата си и се втурнаха към гардероба с благодарни кимвания към Ибън, който вече беше с белезници.
През петте години, които прекара нагоре по реката, Ибън бе открил, че краде бижута откакто беше навършил шестнайсет години. Успокояваше се с мисълта, че повече от трийсет хармонични и печеливши години са нещо, на което почти никой в неговия бранш не се беше надявал.
Както и да е, петте години като гост на Ню Йорк и вероятността за евентуално връщане в онази каторга трайно охладиха Ибън. Когато му бяха дали един келяв чек, болезнено неудобен костюм и адреса на дежурния офицер, той беше почувствал за миг съжаление за приятелите, които беше спечелил зад решетките. Те дори бяха спретнали един вид парти в стаята за телевизия през нощта преди освобождаването му. Жената на един от приятелите му беше направила торта на седем етажа и във връзка с неговите особени наклонности я беше напълнила с пластмасови часовничета-играчки. Докато той преглъщаше през буцата в гърлото си, цялата стая се изпълни с песни и Ибън им беше казал:
— Вие сте единственото семейство, което някога съм имал. Но все пак не искам да се връщам обратно.
В дните си на крадец беше усетил малко от сладостта на луксозния живот. Беше се разглезил, като наемаше хубави къщи. Сега, като бивш затворник, той съзнаваше, че вече никога нямаше да си осигури такъв лукс от плодовете на честния труд. Докато прелистваше един брой на „Аркитекчарал дайджест“, беше започнал да унива, но после му бе дошло идеално решение. Помисли си, че всеки от имотите, които разглеждаше, се нуждае от човек, който да се грижи за него. Басейните с форма на бъбреци и собствени водопади се нуждаеха от поддръжка, кадифените морави трябваше да бъдат подравнявани, дългите лъкатушещи пътища се нуждаеха от почистване от снега, за да могат да минават по тях луксозните коли.
Ибън се беше промъквал в много такива имоти, след като изключеше алармата, докато пазачът седеше в апартамента си над гаража, пиеше бира и гледаше борба в кал по телевизията. Беше решил, че единственият начин поне да се приближи отново до хубавия живот, бе да стане пазач. Разбира се, най- изпитаният метод беше да се ожени за пари, но засега такива перспективи нямаше.
Да изглежда абсолютно незабележимо беше страхотно предимство, докато Ибън живееше извън закона. Средният ръст, безцветната коса, кафявите очи и нормални черти бяха кошмар за полицейските скицьори. Рогови или без рамки очила, цветни контактни лещи, множество разноцветни оцветявания на косата допринасяха за промените на външния му вид и му даваха възможност да избягва полицията толкова дълго време. Сега беше сложил няколко килограма отгоре, с които не се гордееше, но поне не се тормозеше да мисли как да ги свали.
Беше спечелил медал за актьорско майсторство в осми клас, в ролята на третия мъдрец в коледната постановка на училището, а после, по ирония на съдбата, беше играл, на майтап, разбира се, Артфул Доджър в „Оливър Туист“. „Ентусиазираният ни директор изобщо не трябваше да вика магьосника Хлъзгави Пръсти, за да ме учи на всички тези трикове — често си мислеше Ибън. — Става прекалено лесно да отървавам хората от бижутата им.“ След арестуването, получи една единствена възможност да упражни актьорските си умения — в ролята на Дядо Коледа пред децата на съквартирантите си на ежегодното семейно коледно тържество.
„Което ме доведе до това, което съм днес,“ помисли си Ибън, поглеждайки надолу. Пистата, до преди малко осеяна със скиори, сега беше почти пуста. Облаците, долетели само за няколко минути, се разтвориха и започна да вали сняг. Дебелият снежен прах веднага замъгли върховете на планините на хоризонта.
Ибън започна да си тананика „Снежният човек Фрости“. Беше прекрасно. Щеше да се спусне още веднъж, след това да отиде в къщи и да се приготви за голямата си нощ. Бързо промени мелодията на „Дядо Коледа отива в града“.
На върха Ибън слезе, грабна ските си и се затътри до мястото, където хората хвърляха ските на земята и се приготвяха за спускане. Ибън си сложи очилата, за да предпази очите си от валящия сняг. „Някой ден ще стана велик скиор, помисли си той. Засега съм доволен, че няма други хора наоколо и имам достатъчно място.“
Потегли надолу, внимателно правейки завои наляво и надясно, като упражняваше ралото, което засега беше най-безопасния метод на спускане за Ибън, и през цялото време си повтаряше инструкциите, които беше научил от видеокасетата „Дори и ако можете да карате“. Той я беше гледал отново и отново в уединението на стаята за гости в дома на Ууд, където бе пазач и където живееше. Беше толкова щастлив като си намери тази работа.
Обичаше да работи за важни личности като Сам и Кендра. Те имаха къща в Аспен, но не се свъртаха много там. Работата на Ибън беше да поддържа реда в къщата. Семейство Ууд пристигаше утре за коледната ваканция. Гостите им, авторката на криминални романи Нора Райли и мъжът й, щяха да
