пристигнат заедно с тях. Ибън беше натоварен с приготовленията за всичко. Трябваше да разчисти и нещата си от стаята за гости, която тайничко използваше, докато беше сам. Никой не знаеше за това и той си живееше като крал. Неговите покои също бяха прилични, но малкият апартамент над гаража понякога беше студен, а освен това нямаше телевизор с голям екран, или плюшен килим, или Джакузи в банята. Ибън винаги внимаваше престоят му в стаята да остава незабелязан когато трябваше да се измита оттам, но това беше лесна работа. Той обичаше когато семейство Ууд си идваха в града и винаги беше искрено щастлив да ги види, но също така обожаваше голямото удобно легло и затоплените хавлии, на които не можеше да се наслаждава, докато те не заминеха обратно за Ню Йорк. „Давай и вземай — това е смисълът на живота,“ мислеше си Ибън.
Беше толкова горд с това местенце, че веднъж като си беше сръбнал малко повече, дори си позволи да го покаже. „Може би не трябваше да го водя снощи,“ помисли си Ибън, като се подхлъзна и падна. Кой можеше да предположи, че ще се натъкне на Джуд Шнулте, когато вчера отиде в града за чаша бира и хамбургер в „Ред Онион“ — любимия на Ибън известен още от миньорските години ресторант, където той се чувстваше толкова добре, почивайки си на историческия дървен бар под старите исторически снимки. Каква изненада беше това. Но би могло да бъде и огромен проблем. Никой в Аспен, освен приятелят му Луис, не знаеше, че Ибън е бил затворник, а на него му се искаше това да продължи.
Нямаше нужда да се тревожи. Когато Джуд и Ибън се видяха, по ужасените погледи и на двамата беше трудно да се определи кой имаше по-сериозна причина за паника.
— Гаджето ми е вътре — каза нервно Джуд.
— Колко време ще стои там? — попита съчувствено Ибън.
— Никога не ги знаеш тия жени. Постоянно се оплакват от дългите опашки в дамските тоалетни.
— Пък аз си помислих за нашето „вътре“ — обясни Ибън със смях и после понижи глас. — Нали знаеш, в пандиза — той потупа Джуд по рамото. — Винаги сме те наричали Гладкия.
— Да, добре, наричай ме както си искаш, но тя не знае за живота ми в пандиза. И на мен ми се иска да не научи — каза Джуд с почти предупредителен тон, който раздразни Ибън.
— Това е нашата малка тайна — успокои го Ибън. — Аз също се опитвам да живея честно. Имам си работа-мечта, но не бих я имал, ако ми нямаха доверие — докато говореше, Ибън се замисли дали всичките пет милиона членове на групи за терапия, попаднали заедно по най-невъобразими причини, изпитват такава неприязън един към друг, когато се срещнат на публично място. Животът е бил толкова по-прост, когато единственият общ клуб е бил групата С.Б.П.Ч. Слава Богу, че е петък. Разбира се, да си бил заедно с някого в затвора, съвсем не е същото като да си бил на групова терапия, но това беше тайна, която останалата част от света нямаше нужда да знае.
Ибън разбираше, че едно ново гадже можеше и да не погледне много добре на неспоменавания преди затворнически живот. За какво, между другото, бяха затворили Джуд? Ибън напъна мозъка си. „Сега се сетих,“ помисли си той, когато момичето на Джуд дойде. Той беше крадец на произведения на изкуството.
Джуд остави бирата си.
— Това е Уилийн. Уилийн, запознай се с Ибън. Ние сме стари познати.
„Добро парче,“ помисли си Ибън и протегна ръка.
— Приятно ми е.
— Удоволствието е мое — усмихна се Уилийн, като стисна ръката му и я задържа малко по-дълго от нормалното. Беше русокоса, с лунички и нацупена устичка. Ибън реши, че вероятно е на около четирийсет години. Джуд не се беше променил — добре изглеждащ господин Гладък, с кафяви коса и очи, висок горе- долу колкото Ибън, в края на четирийсетте. Ибън си го спомняше избухлив, но забавен. „Те са хубава двойка, помисли си, макар че Джуд не беше последовател на теорията, че честността е най-добрата политика.“
— Та каква е тази работа, Ибън? — попита той.
Той им обясни на една бира. Хубаво беше да побъбриш и да се похвалиш с фантастичната къща, за която отговаряш. Те седнаха в едно от сепаретата до бара и си поръчаха вечеря. Ибън се почувства добре и им разказа за предстоящата си проява в ролята на Дядо Коледа на прочутото коледно увеселение в дома на Ивон и Лестър Грант. Уилийн очевидно беше чела светската хроника.
— В къщата на Грант? — повтори тя, впечатлена.
— Да — каза Ибън гордо. — Ивон Грант организира всяка година голямо празненство и това наистина й харесва. Всички гости водят и децата си, така че естествено е да искат и Дядо Коледа. Толкова е забавно! Трябва да ме видите като се маскирам!
— С удоволствие — беше се засмял Джуд.
— Но как, скъпи? — попита Уилийн. Тя се обърна към Ибън и сложи ръка на рамото му. — Ние не сме поканени на тържеството — каза, като се нацупи.
В този момент Ибън беше вече доста подпийнал. Обикновено не обичаше да води никого в къщата на Кендра. Но костюмът му на Дядо Коледа беше там, в спалнята, а и беше Коледа …
— Да идем да пийнем по нещо в къщи преди лягане — беше изтърсил той. — Семейство Ууд пристигат на Коледа. Сигурен съм, че няма да имат нищо против.
Джуд беше настоял да плати сметката и тримата излязоха заедно в нощта.
Сега, на дневна светлина, Ибън се почувства малко виновен за това. „Е, добре, мислеше си той, докато правеше рало наляво и надясно, вече няма смисъл да се тревожа.“
Снегът падаше надолу и очилата на Ибън започнаха да се замъгляват. Беше идеалното време за Бъдни вечер, но Ибън беше щастлив, когато най-сетне се спусна до долу. Отиде бързо до колата си и качи ските на багажника. „След няколко минути ще си бъда в къщи, помисли си той. Ще си стопля ябълково вино, ще си взема хубав горещ душ и ще се приготвя за купона.“
— Ибън.
Ибън извърна главата си, докато отваряше вратата на колата. Джуд тичаше към него.
— Здрасти, Джуд, какво става?
— Уилийн трябваше да ме вземе — каза Джуд задъхано, — но имала проблеми с колата. Имаш ли нещо против да ме закараш до къщата, в която сме отседнали?
Ибън се опита да прозвучи сърдечно, макар че изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи.
— Разбира се, Джуд. Къде казваш, че е къщата?
— Само на няколко километра от града. Не е далеч.
— Скачай.
Те тръгнаха с непринудена любезност, насочвайки се в обратната посока на къщата на Ууд. Ибън тайничко погледна часовника си с надеждата да стигнат скоро. Нямаше много време.
— Завий тук — каза Джуд накрая. Той поведе Ибън по обрасъл с дървета черен път, който водеше към стара викторианска къща.
— Виждам, че сте решили да не вземате апартамент — каза Ибън.
— Ние обичаме позастарели и уединени местенца — обясни Джуд. — Защо не влезеш за едно питие?
— Благодаря, но не мога — Ибън не знаеше защо изведнъж се почувства неспокойно. — Казах ти, че ще бъда Дядо Коледа.
Джуд извади пистолет от вътрешността на якето си и го насочи към главата на Ибън.
— Не се тревожи за Дядо Коледа. И без това никой вече не вярва. Сега влизай в къщата.
Докато животът му преминаваше пред очите, Ибън отчаяно пожела да бе послушал интуицията си тази сутрин, да беше прибрал багажа си от стаята за гости и излъскал ваната.
ГЛАВА ВТОРА
САМИТ, НЮ ДЖЪРСИ
Събота, 24 декември
Реган Райли се изтегна назад в голямото, претрупано кресло в бърлогата на родителите си, като държеше в двете си ръце чаша горещ чай. Беше хипнотизирана от блещукащите светлинки на порядъчно голямата елха в ъгъла на стаята. Около стъблото й бяха красиво наредени опаковани подаръци. Клоните на елхата светеха.
„Човек никога не би казал, че е фалшификация,“ помисли си Реган. Тя насочи погледа си към неспирно
