— Не, ти повече имаш нужда от мен.
Те трябваше да изчакат, докато Уилийн си вземе душ, след което нямаше вече почти никаква топла вода. Ибън и Беси все пак направиха това, което искаха и след като се оправиха, им беше позволено да седнат на кухненската маса. После изядоха закуската си с пластмасови лъжици под зоркото око на Джуд. Въздухът беше мразовит и това, което можеше да бъде уютна фермерска къща, изпълнена с привлекателни миризми, сега напомняше на Беси по-скоро на изоставена съборетина. „Как са докарали това място до такова положение?“ — чудеше се тя.
Уилийн седеше на счупен люлеещ се стол на няколко крачки от масата и си пилеше ноктите. Звукът подлудяваше Беси. Минаваше направо през нея, като пръсти върху черна дъска. Ноктите на Беси бяха винаги късо изрязани до кожата, за да не й пречат в домакинската работа. Те изискваха минимум грижи, никаква суетност, както и повечето неща, които Беси харесваше.
Уилийн явно се сети нещо и попита:
— Чудя са дали тази пералня работи. Има малко пране, а и не използвах пешкирите на Ибън, защото мразя да използвам пешкир, преди да е изпран. По тях има чужди микроби.
„Ама за нас стават, нали?“ помисли си Беси.
Джуд отвори шкафа под мивката и откри почти празна кутия от прах за пране.
— Тук има малко сапун, Уилийн. И аз имам някой неща, които се нуждаят от пране.
— Дъвчащи бонбони — каза Уилийн като остави пиличката и се отправи към спалнята.
Беси и Ибън ядяха в пълна тишина, като се изключи тракането, хрускането и пукането на зърнената им закуска. И двамата дъвчеха бавно, наслаждавайки се на времето, през което им беше позволено да седят и да имат друг изглед. Дори гледката на лепкавата гарнитура беше по-добра и за двамата от зяпането в четирите стени на спалнята. Накрая Джуд започна да става нетърпелив.
— Хайде, побързайте, вие двамата — нареди той.
Те бързо погълнаха остатъка от храната и след като им беше позволено да посетят още веднъж банята, бяха ескортирани обратно в стаята за задържане. Джуд извика на Уилийн да му помогне.
След като завързаха Ибън, Уилийн остави останалото да свърши Джуд. Тя се върна в спалнята им и събра панталоните, чорапите и бельото му, както и няколко свои лични неназовими облекла от пода. Торбата от Мишмаш, съдържаща двете останали кърпи, беше на креслото в хола. Минавайки от там, тя я грабна и я занесе с останалото пране при пра-историческата перална машина близо до задната врата. Набута всичко вътре, изсипа остатъка от сапуна и затвори капака. След няколко минути дърпане и блъскане на двата единствени бутона, беше възнаградена от звука на течаща вода.
— Voi-lah — извика високо. — Какъв блестящ живот живея.
Джуд я обви отзад с ръцете си:
— Като свършим с тази работа, ще отидем на някое прекрасно местенце.
— Надявам се да е така.
— Какво искаш да кажеш с това „Надявам се“?
— Ако не оправим тази работа…
Джуд запуши устата й с ръка.
— Ще оправим тази работа. Без проблеми, без усложнения… — той кимна с глава по посока на гостната. — И няма да има свидетели, за които да се притесняваме.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
Реган сънуваше, че се намира сред публиката на някакво представление. Актьорът на сцената тропаше по врата на апартамент, но никой не отваряше. Той продължаваше да тропа.
— Няма никой в къщи — искаше да извика Реган, но както става в сънищата, нищо не излизаше от устата й. Вместо това започна да се върти от страна на страна, докато накрая не дойда в съзнание.
— Хмм. Какво? Ох!
Тя седна в леглото. Не беше се събудила напълно. Тропането все пак беше истинско. Идваше само от няколко крачки.
Реган облече пеньоара си и отвори вратата. На прага стоеше Трип и държеше поднос със закуска.
— Аз ли те събудих? — попита той.
— Да — обади се Кит от леглото. — Но аз ще пия малко кафе и пак ще си легна.
Трип се усмихна, влезе и остави таблата на бюфета.
— Луис смята, че вие двете се нуждаете от нещо, което да ви отвори очите. Сок и кафе.
— Кое време е? — попита го Реган.
— Девет часа.
— Девет часа! И без това исках да стана рано — протегна се Реган. — Има няколко неща, които трябва да свърша тази сутрин.
Трип сипа кафе и за двете. Реган взе своето и седна на масата:
— Какво става с теб, Трип?
Той тъжно тръсна глава и приглади назад пепеляворусата си коса, падаща на челото му.
— Моят старец ми се обади от офиса си тази сутрин.
— Толкова ли е зле? — попита Кит, докато отпиваше от прясно изстискания портокалов сок.
— Иска да му изпратя автобиографията си по факса.
— Луис има факс — каза Реган. — Сигурна съм, че ще ти позволи да го използваш.
— Той може да има факс. Само че аз нямам автобиография. Писнало му е от безделието ми.
— Седни и поговори с нас за минутка — настоя Реган.
Трип се засмя и седна на единствения стол в стаята.
— Братовчед ми е тук за Коледа и беше в къщата на родителите ми миналата нощ. Току-що е получил много добра работа на Уол Стрийт и сега всички планове на баща ми се провалят. Иска да види автобиографията ми, която аз трябва да направя. Братовчед ми е такъв досадник.
— Мисля, че го видях — каза Кит.
— Какво?
— Няма значение — изсмя се Реган. — Ще ти помогнем с автобиографията ако искаш.
— Но аз нямам никакъв опит, освен в работата от типа на тази по ски курортите.
— Ще извикаме майката на Реган — предложи Кит. — Тя пише романи.
Реган грабна тефтера до леглото:
— Трип, как ти е цялото име?
Той се поколеба:
— Готова ли си за това? Името ми е Тобиас Ланселот Уолейсуорт Трети.
Реган се втренчи в него:
— Звучи доста сериозно.
— Мислиш, че старият ще се смили над мен? — попита Трип. — Нещастието никога не идва само. Той носи хомота на това име още от рождението си, така че, защо да не го носи и бедният му син. Добре поне, че съм трети и затова ми викат Трип.
— Прекрасно. От къде си?
— Кънектикът.
— Аз също, от Хартфорд. А ти?
— Гринуич. Но родителите ми възнамеряват да се оттеглят във Флорида, като се пенсионират. Баща ми иска „аз да се установя“, преди те да заминат. Казах му, че съм на двайсет и пет години и да ме остави на мира.
Реган написа името му в горната част на листа.
— Това име ще впечатли личния състав на всяка по-голяма компания. Или поне ще събуди любопитството им. Звучи сякаш произхождаш от някакъв род. Трябва да те запозная с момчето, което срещнах вчера. Той би си умрял да има такова име.
— И какво да сложа в автобиографията си след името?
— Училищата, в които си ходил.
— Бил съм в пансион в Швейцария за няколко години и после в Стенфорд — предложи Трип.
