— Звучи страхотно. Като опишеш образованието си, ще трябва да поукрасиш прекрасните си преживявания — възкликна Реган ентусиазирана. — Като например, че в момента си част от международен екип, който подпомага развитието на този ресторант.
— Международен?
— Майката на Луис идва от Франция.
— Гот — Трип посочи платното с портрета на Луис 18. — И като стана дума за Франция, какво смятате да правите с това тук?
— Тази сутрин трябва да измисля, къде да го сложа.
— Ако Луис ме пусне, ще ти помогна да го занесеш.
— Благодаря ти, Трип. Сигурна съм, че ще те пусне. Ще се облека и ще сляза долу след малко.
Трип се изправи:
— Аз май ще трябва да побързам. Луис ще ме търси. Благодаря за помощта. Мисля, че вие двете трябва да издадете някакъв информационен справочник по мотивация или нещо такова.
— В момента нямам настроение да играя ролята на модел за мотивация — измърмори Кит с глава, заровена във възглавницата.
— Сериозно, Трип, ако имам малко време, ще ти помогна с тази автобиография — обеща Реган, — ако искаш.
— Като частен детектив тя усеща лъжите — обясни Кит. — Така че ще я направи да изглежда колкото е възможно по-истинска.
— Каквото и да е, само баща ми да ме остави на мира — въздъхна Трип и затвори вратата след себе си.
— Той е умен — каза Кит. — Въпреки че е шест години по-млад и няма представа какво да прави с остатъка от живота си, смятам да се застъпя за него.
— Може би ще го научиш да използва компютър — предложи Реган.
— Сега е твой ред да млъкнеш.
Реган се изправи и се протегна.
— Ужасно е да си на тази възраст и да си толкова неустановен.
— Не като нас двете старици, а?
— Ти го каза — Реган разказа на Кит за плановете си за сутринта. — Така че защо не се успокоиш? Ще се върна да те взема и ще отидем с онези момчета на обяд при Бони.
— Вече броя минутуте.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Във вторник сутринта Ида беше толкова развълнувана, че едва издържаше. Никога преди това не беше ходила в къща на такава знаменитост. И като си помислеше, че уцелва с един изстрел два заека. Миналата вечер се беше обадила на най-добрата си приятелка в Охайо и й беше казала да отиде до къщата й, да вземе книгите на Нора Реган Райли и да ги изпрати, за да може да ги даде за автограф. С бърза поща. Удоволствието си струваше цената.
Ида погледна часовника и забърза надолу по улицата. Беше девет и петдесет и осем. Тя щеше да работи в пералнята от десет до два, а после щеше да отиде в къщата на Ууд в три. Точно в десет тя отвори вратата и нахлу в магазина за химическо чистене.
— Здрасти, Макс.
Шефът й я погледна над книгата със сметките:
— Добро утро, Ида. Как се чувстваш днес?.
— Благодарна, че съм жива — отвърна тя. — Благодарна на Всевишния, че и тази сутрин ми позволи да се събудя и все още да дишам.
— Това винаги помага — каза Макс, докато разпечатваше пакетче с монети и гледаше как падат в чекмеджето. Беше млад мъж в началото на трийсетте. Висок и костелив, със сива коса, той говореше с къси изречения и както изглеждаше, водеше къси разговори. „Тихите води са най-дълбоки“ — често си мислеше Ида.
— Днес ще бъде тежък ден. Два дни след Коледа всеки е натрупал мръсни дрехи. Естествено хората пият твърде много през почивката и стават невнимателни. А после трябва да подготвят костюмите си за Новогодишната вечер…
Ида съблече скиорското си яке и го закачи на кукичката с надпис „Ида“.
— Добър за бизнеса — каза Макс. — Вече минаха няколко човека тази сутрин. Можеш да се захващаш с техните дрехи.
Ида нагласи очилата си, отиде до работното си място и се пресегна към отделението с мръсни дрехи. Тя извади мъжки костюм и провери джобовете за забравени лични вещи и беше разочарована, че не намери нищо. Докато се пресягаше за комплект етикети, тя се опита следващата й забележка да звучи непринудено.
— Да са идвали някакви филмови звезди тази сутрин?
Макс дори не вдигна глава, съсредоточен в подреждането на монетите.
— Не.
— Ммм-да — промърмори Ида и закачи етикетите на сакото и панталоните. „Костюмът изглежда скъп“ — реши тя и го сложи във второто отделение. Погледна големия часовник на стената. Десет и три минути. „Боже Господи — помисли си, — този ще е най-дългият ден в живота ми“. Тя можеше да се досети, че хотелите ще са препълнени и някой трябваше да се погрижи за мръсните дрехи. При цените, за които Макс настояваше, само защото това било Аспен и се намираха хора да ги плащат, щеше да излезе по-евтино, ако отидеш да си купиш нови дрехи, отколкото да пратиш старите за няколко завъртания в пералнята с химикали.
Макс затвори шумно книгата със сметките с авторитетен замах и извести Ида:
— Ще бъда отзад.
Ида въздъхна и се наведе над големия бял кош с мръсни дрехи. Хвана един пакет и го вдигна на работната си маса. „Най-лошото при хотелските услуги за почистване е, че на много от известните личности никога не им се налага да донасят мръсните си дрехи сами — помисли си тя, — освен ако не е спешно и са пропуснали сутрешното събиране“. По дяволите, Ида беше взела тази работа, за да може да се среща с хора, а сега единственото, което й се набиваше в очите, бяха големи купчини смърдящо пране.
Звънецът на входната врата звънна и Ида погледна натам.
— Чу ли звънеца, Ида? — извика Макс отзад, където пресите вече работиха и той гладеше, пееше и танцуваше с музиката по радиото. Макс беше на работното си място, въоръжен с пръскаща бутилка, готов да атакува всяка изцапана дреха с усърдието на възроден.
Ида нарочно не му обърна внимание. Естествено, че го е чула, нали стои точно пред вратата. Понякога се притесняваше, че дишането на тези химикали през цялата година го е направило малко чалнат.
— Мога ли да ви помогна? — усмихна се на млада красива жена с черна, блестяща коса, облечена в скъпо кожено палто.
Жената й подаде парче бяла материя с петна от спагети по него.
— Поляха ме с червено вино миналата нощ. Можете ли да го изчистите?
— Разбира се, че можем — каза Макс, появил се изведнъж зад гърба на Ида. — Напиши бележка, Ида.
Ида се обърна към него и каза кисело:
— Как ми се иска да се бях сетила и аз за това — тя си наплюнчи пръста и откъсна най-горния фиш от купчинката за приеманите стоки. После взе бялата дреха. — Къде е останалата част, скъпа?
Клиентката се втренчи в нея с неразбиращ поглед.
— Това е всичко.
— Секси — измърмори Ида. „Трудно е да повярваш, че е дреха — помисли си тя, докато пишеше името на жената. — Сигурно се разтяга повече от гумен пръстен. Аз бих я взела за вратовръзка“. — Ето готово — подаде копие от бележката на клиентката. — Утре добре ли е?
— Разбира се. Ще се видим тогава.
