Блакторн съсредоточи вниманието си върху японския превод на свещеника и затърси някакъв ключ, някаква пролука през този риф.
По лицето на даймио е изписано високомерие и жестокост, мислеше си той. Бас ловя, че е мръсно копеле. Отчето не говори добре японски. Ето, видя ли? Раздразнение и нетърпение. Даймио, изглежда, поиска да му обясни това с друга, по-ясна дума. Така ми се струва. Защо езуитът е облечен в оранжева роба? Дали даймио е католик? Езуитът е направо раболепен и дори се е изпотил. Явно даймио не е католик. Но и в единия, и в другия случай не чакай нищо добро от него. Как да го използувам това злобно копеле? Как да се обясня с него без преводач? Как да обработя отчето? Как да го злепоставя? На какво ще клъвне? Хайде, мисли! Достатъчно добре познаваш езуитите…
— Даймио казва да побързаш с отговора.
— Да, разбира се. Извинявам се. Името ми е Джон Блакторн, англичанин съм, главен лоцман на холандска флотилия. Идваме от Амстердам.
— Флотилия? Каква флотилия? Лъжеш! Няма флотилия. И защо англичанин е лоцман на холандски кораб?
— По-спокойно. Първо преведи каквото казах.
— Защо си лоцман на холандски капер? Бързо отговаряй!
Блакторн реши да рискува. Гласът му рязко разцепи топлия утринен въздух:
— Я стига! Първо преведи каквото казах, испанецо! Веднага!
Свещеникът пламна.
— Аз съм португалец, вече ти казах! Отговаряй на въпроса!
— Аз съм тук да отговарям на даймио, а не на теб. Превеждай каквото ти казвам, копеле пършиво — Свещеникът почервеня още повече и Блакторн почувствува, че това не мина незабелязано от даймио. Внимавай, предупреди той сам себе си. Ако прекалиш, жълтото копеле ще те накълца на парчета по-бързо от стадо акули. — Кажи на даймио!
Той се поклони ниско на платформата и усети хладната пот, която го покри, щом избра безвъзвратно този начин на действие.
Отец Себастио знаеше много добре, че благодарение на дългогодишния си опит би трябвало да е неуязвим за нападките на пирата и очевидния му план да го злепостави пред даймио. Но за пръв път се почувствува безпомощен и неуверен. Когато пратеникът на Мура дотича в неговата мисия, намираща се в съседна провинция, и съобщи новината за кораба, той се смая, като си представи евентуалните последствия. Не може да е холандски или английски, реши отец Себастио. Досега кораб на еретици не е стигал до Тихия океан с изключение на онзи пират, сатаната Дрейк, и никога техен кораб не е припарвал до Азия. Пътищата бяха тайни и добре охранявани. Той веднага се стегна за път и изпрати по гълъб спешно съобщение до висшестоящото си началство в Осака и много му се прииска първо да се бе посъветвал с него, защото беше млад, доста неопитен и едва от две години в Япония. Дори не беше ръкоположен още и не бе достатъчно компетентен да се справи с такъв извънреден случай. Той се отправи незабавно към Анджиро, като се надяваше и горещо се молеше новината да е погрешна. Ала корабът се оказа холандски, лоцманът — англичанин, и в него нахлу цялата му омраза към сатанинските ереси на Лутер, Калвин, Хенри VIII и неговата незаконнородена щерка — дяволската Елизабета. Тази омраза все още му пречеше да разсъждава хладнокръвно и разумно.
— Свещенико, преведи казаното от пирата — чу той гласа на даймио.
О, пресвета майко божия, помогни ми да изпълня волята ти. Помогни ми да се покажа твърд пред даймио, дари ме със сладкодумие, та да мога да го обърна към Правата вяра.
Отец Себастио събра мислите си и започна да говори по-уверено. Блакторн внимателно се вслушваше в речта му и се опитваше да различи както отделните думи, така и смисъла на казаното. Отчето спомена „Англия“ и „Блакторн“, сочейки кораба, красиво легнал на котва в малкото пристанище.
— Как се добрахте дотук — попита отец Себастио.
— През Магелановия проток. Намира се на сто тридесет и шест дни оттук. Кажи на даймио…
— Лъжеш! Магелановият проток е таен. Минал си през Африка или Индия. Накрая всичко ще си признаеш — тук прибягват до мъчения.
— Протокът беше таен, но един португалец ни продаде дневника си. Един от вашите хора ви продаде за малко злато, също като Юда. Всички сте фъшкии! Сега английските и холандските военни кораби знаят пътя през Тихия океан. В момента вече цяла флотилия — двадесет английски линейни кораба и шестдесет канонерки — нападат Манила. С вашата империя е свършено!
— Лъжеш!
Да, съгласи се наум Блакторн, но единственият начин да се докаже това е, като се отиде в Манила.
— Тази флотилия ще опустоши морските ви пътища и ще унищожи колониите ви. Всеки момент ще пристигнат още холандски кораби. Испано-португалската свиня е натикана в кочината си.
Той се извърна и ниско се поклони на даймио.
— Проклет да си и ти, и мръсната ти уста!
—
Свещеникът заговори по-бързо и твърдо, като споменаваше „Магелан.“ и „Манила“, но Блакторн остана с впечатлението, че на даймио и неговите помощници не им стана много ясно за какво става дума.
Ябу се чувствуваше вече изморен от този съд. Премести поглед към пристанището и кораба, завладял мислите му от момента, в който получи тайното послание на Оми, и отново си зададе въпроса дали това не беше очакваният дар от боговете.
— Проверихте ли товара, Оми-сан? — попита той сутринта, веднага щом пристигна, опръскан с кал и безкрайно уморен.
— Не, господарю. Сметнах за най-добре да запечатам кораба до вашето пристигане, но трюмовете са пълни със сандъци и бали. Надявам се, че съм постъпил правилно. Ето ключовете. Конфискувах ги.
— Добре.
Ябу бе пристигнал от Йедо, столицата на Торанага, която беше на повече от сто мили разстояние, с голяма бързина, в пълна тайна, поемайки голям личен риск, и беше жизнено заинтересуван също така бързо да се върне обратно. Пътуването му отне близо два дни по отвратителни пътища, през придошли от пролетните дъждове реки, донякъде на кон, донякъде на носилки.
— Още сега ще се кача на кораба.
— Трябва да видите чужденците, господарю — засмя се Оми. — Невероятни са. Повечето са със сини очи, като сиамски котки, и златна коса. Но най-добрата новина е, че до един са пирати…
И Оми му разказа за свещеника, какво бе научил от него за пиратите, какво казал пиратът и какво се случило, от което радостната му възбуда се утрои. Пребори се с нетърпението си незабавно да се качи на кораба и да счупи печатите. Вместо това се изкъпа, преоблече се и нареди да доведат варварите.
— Ей, свещенико — обърна се Ябу сопнато към езуита, защото едва разбираше лошия му японски. — Защо ти се сърди…
— Той зъл. Пират. Поклонник на дявола.
Ябу се наведе към Оми, седнал от лявата му страна.
— Разбирате ли какво говори, племеннико? Дали не лъже? Как мислите?
— Не знам, господарю. Кой може да разбере в какво всъщност вярват варварите? Предполагам, че свещеникът наистина го смята за поклонник на дявола. Всичко това, разбира се, са глупости.
Ябу се обърна пак към отчето. Той го мразеше и много му се искаше още днес да го разпъне на кръст и да премахне веднъж завинаги християнството от земите си. Ала не можеше. Макар че той, както и останалите даймио, имаше абсолютна власт във владенията си, всички бяха подчинени на върховната власт на Съвета на регентите — управляващата военна хунта, на която тайко бе завещал властта, докато синът му стане пълнолетен, а освен това бяха подвластни на указите, издадени приживе от тайко, и които все още бяха в сила. В един от тях, писан преди много години, изрично се говореше за варварите португалци и се заповядваше да бъдат считани за неприкосновени, религията им да се търпи в границите на разумното и да се разрешава на свещениците им да обръщат хората в своята вяра.
— Ей, свещенико! Какво друго каза пиратът? Какво ти говореше? Бързо отговаряй! Да не си си глътнал езика?
— Пират говори лоши работи. За още пиратски военни лодкари — много.
