— А вие, Анджин-сан? Щом Марико-сан ще е заета в Мишима, заповядайте сам. Готвачът ни е много добър, а и виното ни не е лошо. Господ ми е свидетел, че ще бъдете в безопасност и ще имате пълна свобода на действие. Родригес също е на кораба.
Марико видя, че на Блакторн много му се отива. Как може да е готов да ме изостави? — питаше се тя натъжена. Как може да иска да ме напусне, когато разполагаме с толкова малко време?
— Моля ви, Анджин-сан, вървете. Добре ще ви се отрази, пък и знам колко ще ви е приятно да се срещнете с Родригес.
Ала Блакторн не отиде, колкото и да му се искаше. Нямаше доверие на свещеника. Дори и заради Родригес не би рискувал главата си. Благодари на Алвито и двамата с Марико го проследиха с поглед.
— Хайде да спрем за днес, Анджин-сан — предложи тя, макар че беше още пладне.
— Няма за къде да бързаме.
— Чудесна идея. Много бих искал.
— Отецът е добър човек, но се радвам, че си отиде.
— Аз също. Но за добър, не е добър. Свещеник е. Тя се стъписа от скритата в думите му ярост.
— Ох, Анджин-сан, извинете ме, моля ви, за…
— Няма значение, Марико-сан. Но нали ви казах — и двамата нищо не сме забравили. Той винаги ще се стреми да ме погуби.
И Блакторн отиде да търси капитан Йошинака.
Тя се загледа угрижена на запад, където групата на отец Алвито си проправяше внимателно път през другите пътници. Някои от минувачите се кланяха на малобройния кортеж, други коленичеха в преклонение, трети се взираха любопитно, четвърти наблюдаваха с каменни изражения. Ала всички учтиво им правеха път да минат. Освен самураите, дори най-нискостоящите. Когато отец Алвито срещнеше самурай, той се отдръпваше от пътя му. Същото правеха и послушниците.
Алвито беше доволен, че се разделя с Марико и Блакторн, Че ще може да си почине от компанията им. Трябваше да изпрати спешни съобщения на Делегата посетител, което не бе успял да направи досега, тъй като пощенските му гълъби бяха унищожени в Йокосе. Имаше много проблеми за решаване: Торанага, рибаря Уо, Марико, пирата… и Жозеф, с когото пътищата му продължаваха да се пресичат.
— Какво прави този тук, капитан Йошинака? — не се стърпя той и попита първия ден, когато забеляза бившия послушник сред охраната, навлякъл военно кимоно и затъкнал доста нескопосно мечове в пояса си.
— Господарят Торанага ми заповяда да го взема със себе си в Мишима, Цуку-сан. Там трябва да го предам на Хиромацу-сама. Много се извинявам, да не би да не ви е приятно да го виждате?
— Не, не — възрази той неубедително.
— А, мечовете му ли гледате? Не се безпокойте, това са само ножници, вътре няма нищо. И тях му дадохме по заповед на господаря Торанага. Той е постъпил във вашия орден толкова млад, че не е ясно дали трябва да носи истински мечове, или не, макар че има право и много му се иска. Разбрах, че от дете е при вас в ордена, Цуку-сан, но въпреки това не можем да допуснем редом с нас да се разхожда самурай без мечове, нали? Урага-но-Тадамаса е самурай, макар че двадесет години е бил варварски свещеник. Така че господарят направи много мъдър компромис!
— Какво ще стане с него?
— Трябва да го предам лично на Хиромацу-сама. А той или ще го изпрати на чичо му да го съди, или ще го остави при нас. Аз само изпълнявам заповеди, Цуку-сан.
Алвито понечи да заговори Жозеф, но Йошинака го спря.
— Извинете, но господарят също така заповяда никой да не му говори. Да стои настрана от всички. Особено от християните. Докато Харима-сама не произнесе присъдата си — така нареди господарят. Урага- сан е васал на Харима-сама. Да той също е християнин. Господарят каза, че отстъпникът трябва да бъде съден от даймио-християнин. В края на краищата Харима-сама му е чичо и глава на рода, а освен това той лично му е заповядал да постъпи при вас.
Въпреки забраната Алвито се опита още веднъж тайно да се добере до Жозеф и да поговори с него, да го помоли да се отрече от светотатствените си думи, да коленичи в разкаяние пред Делегата-посетител, ала младежът хладно се отдалечи от него, без да благоволи да го изслуша, и след този случай винаги го отпращаха начело на колоната.
Пресвета Дево, трябва по някакъв начин да го върна в лоното на светата църква, мислеше Алвито и сърцето му се изпълваше с болка. Какво да направя? Може би Делегатът-посетител ще знае как да постъпи с Жозеф? И как да постъпим след невероятното решение на Торанага да се подчини — решение, което езуитите на всички свои тайни съвещания единодушно поставяха под съмнение.
— Не, това е абсолютно в разрез с характера на Торанага — твърдеше дел Аква. — Той ще обяви война. Веднага щом спрат дъждовете, а може дори и да не изчака дотогава, ако успее да накара Дзатаки отново да премине на негова страна и да предаде Ишидо. Според мен ще изчака докато може и тогава ще се опита да принуди Ишидо да започне пръв — с една дума ще прибегне към обичайната си тактика на изчакване. Но каквото и да се случи, стига Кияма и Оноши да подкрепят Ишидо и Осака, Кванто ще падне и с Торанага е свършено.
— А Кияма и Оноши? Дали ще забравят старата си вражда в името на общото дело?
— Да. Те са напълно убедени, че победата на Торанага означава край на светата църква. А сега, щом като и Харима ще се присъедини към Ишидо, с Торанага окончателно е свършено.
Значи, пак гражданска война, мислеше Алвито. Брат срещу брата, баща срещу син, село срещу съседно село. Анджиро е готово да въстане, въоръжено с крадени мускети, както му прошепна рибарят Уо. И още една потресаваща новина — таен мускетен полк, който е почти подготвен. Модерен кавалерийски полк в европейски стил с повече от две хиляди пушки, пригоден към японския начин на воюване. Ах, пресвета Дево, закриляй вярващите и прокълни еретиците…
Жалко, че Блакторн е с тъй порочен и покварен ум. Можеше да ни бъде ценен съюзник! Не бях допускал, но се оказа вярно, той е изключително опитен в морските и светските дела. Храбър и хитър, честен, доколкото позволява ереста му, прям и искрен. Няма нужда да му повтаряш нещо — паметта му е изумителна. Толкова неща научих за света. И за самия него. Дали не е грешно? — питаше се тъжно Алвито, докато се обръщаше назад да махне за последен път на Марико. Дали не е грешно да се учиш от врага си и да го учиш в замяна? Не. А дали не е грешно да затваряш очи пред един смъртен грях?
На третия ден след потеглянето им от Йокосе отец Микаел сподели с него наблюденията си и това го потресе.
— Ти допускаш, че са любовници?
— А какво е господ, ако не любов? Нали така е казал бог Исус? — отвърна Микаел. — Само ви казвам, че видях как очите им се докосват и гледката беше изумително красива. За телата им нищо не казвам, отче, а и, честно казано, не ме интересува. Душите им се докосват и сега аз усещам много по-осезателно съществуването на бога.
— Сигурно грешиш. Тя никога не би си позволила! Това е в разрез с цялото й възпитание, със законите й и божите закони. Марико-сан е предана християнка. Знае, че прелюбодеянието е смъртен грях.
— Да, така ги учим. Но женитбата й е шинтоистка, не е осветена от нашия бог, така че дали това може да се нарече прелюбодеяние?
— А ти може би поставяш под въпросни Словото господне? Да не би да си заразен от ересите на Жозеф?
От този момент нататък Алвито започна зорко да ги следи. Очевидно двамата много се харесваха. Пък и защо не? В това нямаше нищо лошо. Бяха принудени постоянно да бъдат заедно, учат се един от друг, на нея й е заповядано да забрави временно религията си, а той изобщо нямаше никаква религия ли по-скоро само патина от лютеранска ерес, както каза дел Аква — типично за всички англичани. И двамата бяха силни, жизнени, колкото и да не си подхождаха.
По време на изповедта тя не призна нищо. Отец Алвито не настоя. Очите й не говореха нищо или може би всичко, но той не можеше да разбере със сигурност. Представи си как ще обяснява на дел Аква:
— Микаел вероятно се е излъгал, ваше високопреосвещенство.
— Извършила ли е прелюбодеяние? Има ли някакво доказателство?
— За щастие, доказателства няма.
