тяхна карма и ние нищо не можем да направим. Нито за тях, нито за Торанага-сама — нито дори за Оми-сан. Не плачи, дете.
— Горкичкият Оми-сан!
На третия ден Оми ги настигна. Отседна в техния хан и след вечеря разговаря насаме с Кику и официално я помоли да се отправи заедно с него към вечността.
— На драго сърце, Оми-сан — незабавно му отвърна тя и дори си позволи да поплаче, защото много го харесваше. — Но имам задължения към Торанага-сама, който ми оказа голяма чест, и към Гьоко-сан, която ме възпита и ме направи това, което съм. Тя категорично ми забрани да се самоубивам.
— Но господарят Торанага наруши задълженията си към вас. Той се предаде. С него е свършено.
— Договорът обаче остава в сила, Оми-сан, колкото и да ми се иска да се присъединя към вас. Договорът му е напълно валиден и ме обвързва със задължения към него. Моля да ме извините, но трябва да откажа…
— Не ми отговаряйте сега, Кику-сан. Помислете си. Моля ви, много ви моля. Дайте ми отговора си утре.
И той стана и излезе.
Но на другия ден тя през сълзи му отговори същото.
— Не мога да постъпя тъй себично, Оми-сан. Моля ви да ми простите, но имам задължения към господаря Торанага и Гьоко-сан. Не мога, колкото и да ми се иска. Моля ви да ми простите.
Той започна да спори с нея. Последваха още сълзи. Заклеха се във вечна вярност един към друг и на прощаване тя му обеща:
— Ако договорът бъде нарушен или господарят Торанага умре и аз съм свободна, ще направя всичко, каквото пожелаете, ще се подчиня на всяка ваша заповед.
И тя потегли към хана, изпълнена с лоши предчувствия, избърсала сълзите и оправила грима си. Гьоко я похвали.
— Много си умна, дете. Ах, защо и Тода-сама не е така умна!
Йошинака ги водеше, без много да бърза, от хан на хан по течението на река Кано, която се виеше на север, към морето. Постоянно се случваха разни неща, които ги забавяха, но него хич не го беше грижа за времето. Торанага му беше казал насаме, че няма нужда да бърза, стига да докара пътниците си в Йедо живи и здрави преди пълнолуние.
— Дори предпочитам да закъснеят, отколкото да подранят, Йошинака-сан. Разбирате ли ме?
— Да, господарю.
И сега благославяше своя ками-хранител за всички пречки, които ги задържаха по пътя. В Мишима трябваше задължително да докладва на господаря Хиромацу или в Йедо на господаря Торанага в писмена или устна форма. И трябваше да реши дали да им съобщи какво мисли по въпроса — а не какво внимаваше да не види. И-и-и, ужасен си мислеше той, сигурно греша. Тода-сама? Тя и чужд мъж, камо ли пък с варварин — невъзможно.
Не е ли твой дълг да се увериш? Да получиш доказателство? — питаше се той. Да ги спипаш насаме, заедно в леглото? Няма да е трудно, макар че са много предпазливи.
Да, но само един глупак може да носи такива вести. Най-добре е да се правиш на глупак, да се молиш никой да не ги издаде и по този начин да издаде и теб. С нея е свършено, с всички нас е свършено, така че какво значение има? Я си затваряй очите. Остави ги на тяхната карма. Какво значение има?
Но с цялата си душа самураят много добре съзнаваше, че имаше огромно значение.
— Добро утро, Марико-сан. Какъв прекрасен ден — поздрави отец Алвито, като се приближи до тях. Бяха в двора на ханчето и се готвеха да потеглят. Той я прекръсти. — Господ да ви благослови и вечно да ви закриля.
— Благодаря, отче.
— Добро утро, лоцмане. Как сте днес?
— Благодаря, добре. А вие?
Тяхната групичка се натъкваше на езуитите по целия път. Понякога отсядаха в един и същ хан, друг път пътуваха заедно.
— Ще имате ли нещо против да пояздя тази сутрин редом с вас, лоцмане? С удоволствие ще продължа да ви давам уроци по японски, ако желаете.
— Благодаря ви. Много бих искал.
Алвито предложи на Блакторн още първия ден да му преподава уроци по езика.
— Срещу какво? — попита Блакторн.
— Нищо. По този начин ще ни минава по-бързо времето, пък и да си призная, нещо съм разочарован от живота и се чувствувам стар. А може би и за да поискам прошка за резките си слова.
— Не очаквам извинения от вас. Вие си вървете по вашия път, аз — по моя. Пътищата ни няма да се пресекат.
— Може би. Но имаме много неща да си кажем по време на това пътуване, не мислите ли? Ние сме пътници по един и същ път. Бих искал да ви помогна.
— Защо?
— Знанието е привилегия на бога. Не на хората. Ще ви помогна, но като подарък, без да искам нищо в замяна.
— Благодаря, но ви нямам доверие.
— Тогава, щом настоявате, ще ми се отплатите, като ми разкажете какво сте видели по света, къде сте били. Каквото желаете — по ваш избор. Но само истината. Уверявам ви, ще ми бъде безкрайно интересно и смятам, че това ще е справедлива размяна на знания. Пристигнах в Япония едва тринадесет-четиринадесет годишен и не знам нищо за света. Можем дори да сключим примирие, докато трае пътуването.
— Обаче без религиозни и политически проповеди!
— Аз съм си аз, лоцмане, но ще се опитам да изпълня молбата ви.
И те предпазливо започнаха да споделят знанията си. Блакторн намираше, че размяната никак не е справедлива. Ерудицията на Алвито беше невероятна, като педагог беше много опитен, докато самият той, Блакторн, смяташе, че му разказва неща, които всеки лоцман можеше да му разкаже.
— Уверявам ви, че не сте прав — възразяваше Алвито. — Вие сте великолепен лоцман и сте извършили невероятни неща. Такива като вас я има, я няма пет души в света.
Но постепенно помежду им наистина се установи едно примирие, за голямо удоволствие на Марико.
— Това е приятелство, Анджин-сан, или поне началото на едно приятелство — каза тя.
— Не, не е. Аз все така му нямам доверие и същото се отнася и за него. Ние сме врагове за цял живот. Нито аз, нито той го е забравил. Това е само временно примирие, продиктувано вероятно от някаква цел, която той никога няма да ми каже, ако го попитам. Разбирам го-напълно и в това няма нищо лошо, стига да съм постоянно нащрек.
Докато той беше с Алвито, тя яздеше до Кику и Гьоко и трите разговаряха за мъже, какви начини има да им се доставя удоволствие, за Света на върбите. Тя им разказваше за своя свят, какво е видяла и научила, за диктатора Города, тайко и дори за господаря Торанага — поучителни разкази за велики личности, до които обикновените хора нямат достъп.
На няколко левги южно от Мишима реката извиваше на запад и плавно се спускаше към морския бряг, към голямото пристанище Нумадзу. Те изоставиха по-трудно проходимото дефиле и се насочиха към оризищата покрай големия оживен път, който отиваше на север. Местността изобилствуваше от поточета и притоци на реката, през които трябваше да минават. Някои бяха плитки, други — дълбоки и много широки и тогава ги прекарваха на големи салове. Мостове почти нямаше. Най-често носачите ги прехвърляха на отсрещния бряг на раменете си. Такива носачи имаше много — непрекъснато се навъртаха наблизо и многословно се надпреварваха за честта да им услужат.
Вече седми ден пътуваха. Пътят се раздвои и отец Алвито съобщи, че ги изоставя. Щял да поеме на запад, да се отбие за ден-два на кораба си, след което щял отново да ги настигне по пътя от Мишима за Йедо, ако има възможност.
— Разбира се, и двамата сте добре дошли с мен, ако желаете.
— Благодаря, но за жалост имаме малко работа в Мишима — отвърна Марико.
