чучулигар и много успешно го насочи към една чучулига, а свежият вятър отнесе яростния преследвач на юг, отвъд гората. Той поведе останалите — което беше негова привилегия — през гората, в галоп, по добре утъпкана пътека, а случайните минувачи и селяни отскачаха встрани от копитата на конете. Но един стар, смачкан от живота продавач на масло, с не по-малко смачкан кон, препречи пътя на ловната дружина и упорито отказа да се отмести. Възбуден от преследването, Блакторн извика на човека да се махне от пътя, но онзи пак отказа и той започна да ругае цветисто. Продавачът отвърна грубо и в този момент пристигна Торанага, посочи телохранителя си и каза:
— Анджин-сан, дайте му за момент меча си. — И добави още нещо, което Блакторн не разбра.
Блакторн веднага се подчини и преди да разбере какво става, самураят се метна към търговеца. Ударът му беше тъй дивашки яростен и точен, че старецът направи още една крачка, преди да падне, срязан на две в кръста.
Торанага заудря с юмрук по седлото си, изпаднал за кратък миг във възторг, но след малко меланхолията му надделя отново, въпреки че останалите самураи продължиха да изразяват гръмко възхищението си. Телохранителят му внимателно избърса острието с копринения си пояс, да не би да се повреди стоманата. Прибра доволен меча в ножницата му и го върна на Блакторн с някакви думи, които Марико му преведе по-късно.
— Той просто каза Анджин-сан, че е горд, задето му е била оказана честта да изпробва такова острие. А Торанага-сама предлага да наречете меча „Търговец на масло“, защото такъв удар и толкова наточено острие трябва да се запомнят. Вашият меч вече стана легендарен.
Блакторн си спомни как кимна, едва прикривайки болката си. И сега бе затъкнал в пояса си „Търговеца на масло“ — така щеше да се нарича завинаги този меч, подарък от Торанага. Предпочитам да не ми го беше подарявал, мислеше той. Но не са виновни само те — аз съм също толкова виновен. Изкрещях му на човека, той ми отвърна със същото, а грубо държане със самурай е непростимо. Какво друго можеха да направят? Въпреки всичко обаче това убийство му отне радостта от ловуването, но трябваше да прикрива лошото си настроение от Торанага, защото той и без това през целия ден беше мрачен и раздразнителен.
Преди пладне се прибраха в Йокосе, после Торанага се срещна с Дзатаки, и след като Блакторн се напари хубаво в банята и му направиха масаж, на пътя му изведнъж се изпречи като дух на отмъщението отец Алвито, придружен от двама враждебно настроени послушници.
— Господи Исусе, я да се махате оттук!
— Няма защо да се боите, нито да богохулствувате — отвърна Алвито.
— Проклет да сте и вие, и всички свещеници — продължи да ругае Блакторн, но все пак се помъчи да се овладее, защото много добре знаеше, че е на вражеска територия. Малко преди това забеляза стотина самурай-католици, които се стекоха през моста на път за литургията. Марико беше споменала, че в двора на хана, където бе отседнал Алвито, ще бъде отслужена литургия за всички католици. Ръката му затърси дръжката на меча, но понеже беше по хавлия, не го носеше със себе си, макар иначе да не се разделяше вече с него, и се изруга наум за глупостта си. Мразеше да бъде невъоръжен.
— Господ да ви прости богохулствата, лоцмане. Дано ви прости и ви отвори очите. Не тая злоба към вас. Нося ви подарък. Ето, това е дар от господа.
Блакторн недоверчиво пое пакета. Но като го отвори и видя португалско-латинско-японския речник- граматика, сърцето му лудо заби. Прелисти трескаво страниците. По-хубав печат не беше виждал, а съдържанието беше толкова подробно и добре обяснено, че той онемя.
— Да, прав сте, това е дар божи, но ми го давате по заповед на господаря Торанага.
— Ние се подчиняваме единствено на заповедите на всевишния.
— Торанага ли ви каза да ми го дадете?
— Да, помоли ме.
— А молбата на Торанага не е ли заповед?
— Зависи, лоцмане, от това кой сте, какъв сте и каква е силата на вашата вяра. — Алвито кимна към книгата. — Трима от нашите братя я работиха в продължение на двадесет и седем години.
— Тогава защо ми я давате?
— Помолиха ни.
— А защо не отклонихте молбата? Достатъчно сте хитри и сигурно знаете как да го сторите.
Алвито сви рамене. Блакторн продължи да прелиства бързо страниците, за да се увери в първоначалното си впечатление. Отлична хартия, много ясен шрифт. Номерата на страниците бяха последователни.
— Нищо не липсва — отбеляза Алвито, на който му стана забавно. — Не правим половинчати книги.
— Това е прекалено ценно, за да го дадете ей така. Какво очаквате в замяна?
— Той ни помоли да ви го дадем. Делегатът-посетител се съгласи. Затова ви го даваме. Тази година беше отпечатан — най-сетне. Нали е прекрасен? Молим ви само да го пазите, да се отнасяте добре с речника ни. Заслужава си грижливото отношение.
— Заслужава си да се пази с цената на един живот. Това е безценно знание, също като португалски морски дневник. Само че е още по-ценен. Какво искате срещу него?
— Нищо.
— Не ви вярвам. — Блакторн претегли книгата на ръка, изпълнен с още повече подозрения. Не може да не разбирате, че тази книга ще ни направи равни. Тя ми дава всички ваши познания, като ми спестява десет, ако не и двадесет години труд. С помощта на този учебник скоро ще говоря японски като вас. А веднъж като науча езика, ще мога да обучавам и други. Той е като ключ към Япония, съгласен ли сте? Езикът е ключ към всяка чужда страна. След шест месеца ще мога да разговарям с Торанага-сама без преводач.
— Да, твърде е вероятно. Ако ги имате тези шест месеца.
— Какво искате да кажете?
— Нищо повече от това, което вече ви е известно. Господарят Торанага ще е мъртъв много преди да изтече тази половин година.
— Защо? Какви новини му донесохте? След разговора си с вас ходи като ранен бик. Какво му казахте?
— Посланието ми беше само за неговите уши, лично от негово високопреосвещенство Делегата- посетител. Съжалявам, но аз съм само един вестоносец. Осака е в ръцете на генерал Ишидо, както сигурно знаете, и щом Торанага-сама възнамерява да отиде там, с него е свършено. И с вас също.
Блакторн усети как по гърба му полазиха студени тръпки.
— С мен пък защо?
— Не можете да избягате от съдбата си, лоцмане. Помогнахте на Торанага срещу Ишидо. Или вече забравихте? Грубо се намесихте в плановете на Ишидо. Поведохте бягството от пристанището на Осака. Съжалявам, но нито японският език, нито мечовете, нито самурайският ви статут ще ви отърват. Дори по- зле, че сте самурай. Ще ви заповядат да извършите сепуку, а ако откажете… — А Алвито добави със същия благ глас: — Нали ви казах вече, че са много прост народ.
— И ние, англичаните, сме прост народ — гордо отвърна той. — Като умрем, значи, сме мъртви, но преди това се отдаваме на божията воля и държим барута си сух. А в мен има още барут, не се бойте.
— О, аз никак не се боя, лоцмане. От нищо не се боя — нито от ереста ви, нито от пушките ви. Те вече нямат никакво значение, както впрочем и вие.
— Всичко е карма и ние сме в божите ръце — или както искате го наречете — отвърна Блакторн, потресен от думите му. — Но се кълна в бога, че ще си получа обратно кораба и тогава, след година-две, ще поведа насам английска флотилия и ще ви издухам от Азия право в пъкъла.
Алвито му отговори със своето непоколебимо обезкуражаващо спокойствие:
— Това е само в божите ръце, лоцмане. Но заровете са хвърлени вече и нито една от заплахите ви няма да се осъществи. Нищо. — И той го погледна, сякаш вече беше мъртвец. — Дано господ се смили над вас, защото той ми е свидетел — убеден съм, че никога няма да напуснете тези острови.
Блакторн потрепери при спомена за силната убеденост, с която Алвито произнесе тези слова.
— Студено ли ви е, Анджин-сан?
