Шогун

неминуемото му нападение срещу Дзатаки. Внимателно огледа Бунтаро. После Оми. И накрая Ябу. Реши, че и тримата вече се владеят достатъчно и няма да направят някоя глупост, която би могла да предизвика незабавно сбиване и поголовна сеч.

Отново се обърна към Дзатаки.

— Още сега ще получите отговора ми на поканата в писмена форма. Той ще подготви регентите за моето официално посещение. — Тук сниши глас, за да го чуе само Дзатаки. — В границите на Идзу сте в безопасност, регенте. Също и извън тази провинция. В безопасност сте, докато майка ми е във ваши ръце. Но само дотогава. Край на тази среща.

— Добре. „Официално посещение“ ли казахте? — Дзатаки не прикриваше презрението си. — Какво лицемерие! Не мислех, че ще дочакам деня, когато Йоши Торанага-но-Миновара ще се поклони раболепно на генерал Ишидо. Вие сте само един…

— Кое е по-важно, братко — продължението на рода ми или продължението на империята?

Долината потъна в мрак. Заваля, а облаците сякаш увиснаха над самата земя, закрили напълно пътя към прохода. Поляната и вътрешният двор на хана гъмжаха от потиснати, покрусени самураи. Конете нетърпеливо пристъпваха от крак на крак. Офицерите крещяха заповедите си с излишна грубост. Изплашени носачи се суетяха напред — назад, подготвяха колоната за заминаване. До смрачаване оставаше не повече от час.

Торанага бе написал високопарното си послание, подпечата го и го изпрати по куриер на Дзатаки въпреки настойчивите молби на Бунтаро, Оми и Ябу по време на тайното им съвещание. Бе изслушал мълчаливо доводите им.

— Не искам да слушам нищо повече — отсече той накрая. — Вече съм решил. Подчинявайте се.

После им съобщи, че потегля незабавно за Анджиро, за да прибере останалите си самураи. Утре щял да поеме по източния път към Атами и Одавара, оттам през планинските проходи към Йедо. Ескортът му щял да бъде воден от Бунтаро. Още утре мускетния полк да бъде натоварен на галерата в Анджиро и да отплава по море. Да го чака в Йедо начело с Ябу. Заповяда на Оми да тръгне на другия ден по централния път към границата с всички воини от Идзу, които може да сбере. Назначаваше го за помощник на Хиромацу, върховния си военачалник, и трябваше да внимава да не би врагът Икава Джикю да попречи на нормалното придвижване на колоната. Оми трябваше да се настани на първо време в Мишима и да охранява там пътя Токайдо, да подготви достатъчно носилки и коне за Торанага и многобройната му свита, която трябваше да го придружава при официалното му посещение.

— Съобщи на всички постове по пътя да бъдат и те готови. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Всичко да е изрядно.

— Да, господарю. Разчитайте на мен.

Дори Оми се сви под яростния му поглед.

Когато всичко бе готово за отпътуването му, Торанага излезе от стаята си на верандата. Всички се поклониха. Той кисело им махна с ръка да продължат да си гледат работата и изпрати да повикат собственика на хана, който угоднически му представи сметката, паднал на колене. Торанага много внимателно я провери. Всичко беше както трябва. Кимна на касиера си и му я подхвърли, после повика Марико и Анджин-сан. На нея и разреши да замине за Осака.

— Но преди това ще заминете оттук направо за Мишима. Ще предадете лично на Хиромацу-сан това послание и продължавате оттам към Йедо заедно с Анджин-сан. Отговаряте за него до пристигането си там. Вероятно до Осака ще пътувате по море — по-късно ще реша.

— Анджин-сан! Получихте ли речника от свещеника?

— Моля? Извинете, не разбрах.

Марико преведе.

— Извинете. Да, книгата взех.

— Когато се срещнем в Йедо, вече ще говорите японски по-добре от сега. Уакаримасу ка?

— Хай. Гомен насай.

Торанага се затътри унило към портата, а един самурай държеше над главата му огромен чадър, да го предпазва от дъжда. Всички самураи, носачи и селяни се поклониха едновременно, като един. Торанага сякаш не ги забеляза, качи се в покритата си носилка начело на колоната и дръпна завеските. Шестте полуголи носачи веднага я вдигнаха и потеглиха в равномерен тръс, а босите им мазолести крака шляпаха из локвите и пръскаха кал. Начело яздеше охраната от самураи, други конници обграждаха самата носилка. Зад тях следваха резервни носачи и колоната с багажа — всички забързани, напрегнати, уплашени. Колоната водеше Оми, а Бунтаро отговаряше за ариергарда. Ябу и Нага вече се бяха запътили към мускетния полк, който все още бе разположен в засада горе на хребета — той щеше да тръгне най- отзад.

— За какво ни е ариергард? От кого се пазим? — озъби се Ябу на Оми точно преди да потеглят, останали за минутка насаме.

Бунтаро изкачи пътеката към високата извита порта на хана, без да забелязва поройния дъжд.

— Марико-сан!

Тя послушно забърза насреща му, а тежките капки забарабаниха по оранжевия и чадър от навосъчена хартия.

— Да, господарю?

Погледът му се плъзна към нея изпод бамбуковата му шапка, после към Блакторн, който ги наблюдаваше от верандата.

— Кажете му…

Той млъкна.

— Да, господарю?

Бунтаро я погледна строго.

— Кажете му, че ще го държа отговорен за вас.

— Да, господарю. Но моля да ме извините, аз самата отговарям за себе си.

Бунтаро се извърна и прецени разстоянието до началото на колоната. Когато я погледна отново, лицето му не можа да прикрие напълно мъката, която го глождеше.

— Сега вече няма да има капещи листа, нали?

— Всичко е в божиите ръце, господарю.

— Не, всичко е в ръцете на господаря Торанага — презрително възрази той.

Тя вдигна очи към него и не трепна под строгия му, поглед. Дъждът ги шибаше и се стичаше от ръба на чадъра и като пелена от сълзи. Ръбът на кимоното и бе изпръскан с кал.

— Сайонара — сбогува се Бунтаро. — Довиждане в Осака.

Тя се сепна.

— Извинете, но няма ли да се видим в Йедо? Сигурно ще придружите господаря Торанага и ще пристигнем почти по едно и също време. Значи ще се видим.

— Да. Но ако се видим в Осака или след като се върнете оттам, ще започнем живота си отново. И тогава ще стане истинската ни среща.

— Да, разбирам. Извинете.

— Сайонара, Марико-сан.

— Сайонара, господарю — поклони се Марико. Той отговори набързо на поклона и и се затича през калта към коня си. Метна се на седлото и препусна в галоп, без да се обърне.

— Сбогом — каза тя, загледана след него.

Блакторн видя погледа, с който тя изпрати Бунтаро. Чакаше я под стряхата, а дъждът сякаш бе поутихнал. Подир малко началото на колоната се изгуби в облаците, а след това и носилката на Торанага. Той задиша по-спокойно, все още потресен от решението на Торанага и целия този злощастен и злокобен ден.

А как хубаво започна ловът със соколи рано сутринта! Той си избра един дребен дългокрил сокол-