Тя усети топлите сълзи по бузите си. При други обстоятелства би се срамувала от тях, но сега дори не ги забелязваше.
— Как да ви се отблагодаря?
Той вдигна стръкче мащерка и се пресегна с разтреперана ръка да избърше с него една от сълзите и. Тя сведе безмълвно поглед към клонката и блесналата капчица, тъй малки в голямата му ръка.
— Всичко, което направих, е нищо в сравнение с това. Благодаря ви — прошепна той и се загледа в сълзата върху нежното стръкче.
Едно въгленче се търкулна от купчината, а той, без да се замисли, взе дилафа и го върна на мястото му. Из въздуха затанцуваха искри и горящата планина изригна като вулкан.
И двамата се затвориха в себе си, обзети от приятна тъга, свързани от простата красота на тази единствена сълза, доволни един от друг в безмълвната тишина, смирени, с пълното съзнание, че даденото е било върнато неопетнено.
После той се обади:
— Ако дългът не ни забраняваше, бих ви помолил да се присъедините към мен в смъртта. Още сега.
— Бих дошла с вас. На драго сърце — незабавно откликна тя. — Хайде да посрещнем смъртта. Още сега.
— Не можем. Имаме задължения към господаря Торанага.
Тя извади острата кама, която винаги носеше в пояса си, и я положи почтително на рогозката.
— Позволете ми да се приготвя.
— Не. Това значи да пренебрегнем дълга си.
— Което ще бъде, ще бъде. Ние двамата не можем да променим нещата.
— Така е. Но нямаме право да си тръгнем преди нашия господар. Нито вие, нито аз. Той още има нужда от всеки свой надежден васал. Моля да ме извините, но съм, принуден да ви забраня.
— Би ми доставило удоволствие да си отида тази вечер. Готова съм. Нещо повече — от все сърце желая да отпътувам отвъд. Душата ми прелива от радост. — Тя се усмихна неуверено. — Извинете ме за егоизма, който проявих. Напълно сте прав за задълженията ни.
Наточеното като бръснач острие проблесна на светлината на свещта. Те се загледаха в него, потънали в съзерцание. Той пръв наруши магията.
— Защо Осака, Марико-сан?
— Трябва да свърша там някои неща, които само аз мога да свърша.
— Бръчката на челото му стана по-дълбока. Той се загледа в сълзата, която пречупи светлината на капещата свещ и заискри в милиарди цветове.
— Какви неща?
— Неща, които засягат бъдещето на нашия дом и които съм длъжна да изпълня.
— В такъв случай трябва да отидете. — Той я погледна изпитателно. — Но защо сама?
— Трябва. Искам да се уверя, че всички семейни уговорки между нас и Кияма-сама за женитбата на Саруджи си остават в сила. Пари, зестра, земи и прочие. Трябва да се уреди въпросът с увеличаването на владенията му. Това го искат и Хиромацу-сама и господарят Торанага. Аз отговарям за нашия дом.
— Да — бавно издума той. — Това е ваш дълг. — Той я погледна в очите. — Щом господарят Торанага смята, че можете да отпътувате, значи ще заминете, но не мисля, че ще ви пуснат там. А дори и да ви пуснат… трябва много бързо да се върнете. Много бързо. Не ви препоръчвам да останете в Осака по-дълго от необходимото.
— Така е.
— По море ще стигнете по-бързо. Но вие винаги сте мразили морето.
— Все така го мразя.
— Бързо ли трябва да стигнете дотам?
— Не мисля, че половин-един месец ще бъдат от съществено значение. Просто чувствувам, че трябва да замина незабавно.
— Тогава нека оставим господаря Торанага да реши кога и как да пътувате — ако изобщо ви разреши да заминете. Присъствието на Дзатаки и двата свитъка могат да означават само едно — война. Ще бъде прекалено опасно за вас.
— Да, благодаря.
Доволен, че разговорът е приключил, той се огледа блажено, без да се тревожи вече, че грозното му едро тяло запълва по-голямата част от стаята, че всяко от бедрата му е по-широко от нейния кръст, а ръцете му — от шията и.
— Чаеният павилион се оказа добър, по-добър, отколкото очаквах. Изпитах истинско удоволствие. Отново си припомних, че тялото е само временно убежище в пустинята на Безкрая. Благодаря ви, че дойдохте. Толкова се радвам, че дойдохте в Йокосе, Марико-сан. Ако не бяхте вие, никога нямаше да дам ча-но-ю и нямаше да усетя това сливане с вечността.
Тя се поколеба, после внимателно взе в ръка кутийката за чай. Беше много проста, с капаче, без никакви орнаменти. Оранжево-кафеникавият емайл явно не беше стигнал и на дъното се виждаше едно неравно ръбче от порцелан, който подчертаваше изразително непретенциозността на древния майстор и нежеланието му да прикрие простотата на материалите си. Бунтаро бе купил кутията от Сен-Иикада, най- известния майстор на чаен порцелан в империята за двадесет хиляди коку.
— Толкова е красива — прошепна тя, наслаждавайки се на допира си до нея. — Изключително е подходяща за церемонията.
— Да.
— Тази вечер надминахте себе си, Бунтаро-сан. Направихте ме много щастлива. — Тя говореше с нисък, напрегнат глас, леко наведена напред. — Всичко беше безупречно в моите очи — и градината, и цялата онази артистичност, с която сте съумели да прикриете несъвършенството на павилиона с играта на светлини и сенки, и тази кутийка — докосна я тя отново, — и дори йероглифът, изписан върху кърпата за ръце — ай — обич. За мен тази вечер думата обич изразява всичко. — По бузите и отново се стекоха сълзи. — Моля да ме извините — избърса ги тя.
Той се поклони, смутен от похвалите и. За да прикрие смущението си, започна да увива кутийката в копринените и кърпички. Когато свърши, я постави грижливо в една по-голяма кутия и я сложи пред нея.
— Марико-сан, ако домът ни има парични затруднения, вземете я и я продайте.
— Никога! — Кутийката за чай бе единствената вещ освен мечовете и лъка, които той ценеше в живота си. — Това ще е последното нещо, което ще продам.
— Моля да ме извините, но ако издръжката на моите васали ви създава затруднения, вземете я.
— Има достатъчно за всички, стига да съм пестелива. Най-доброто оръжие и най-добрите коне. В това отношение къщата ни още може да издържи. Не, Бунтаро-сан, тя е ваша.
— Не ни остава много време. На кого да я завещая? На Саруджи?
Тя се загледа във въглените, в огъня, който поглъщаше вулкана и го усмиряваше.
— Не. Поне докато не стане достоен майстор на ча-но-ю, равен на баща си. Съветвам ви да завещаете кутийката на Торанага-сама, който е достоен за нея, и го помолете, преди да умре, да прецени дали синът ни някога ще я заслужи.
— А ако Торанага-сама изгуби войната и умре преди настъпването на зимата? Защото съм убеден, че ще я загуби.
— Какво?
— Тук мога да ви кажа истината спокойно, без заобикалки. Защото една от най-важните условности на ча-но-ю е да се отхвърлят всички преструвки. Да, той ще загуби — освен ако не спечели на своя страна Кияма, Оноши и… Дзатаки.
— В такъв случай напишете в завещанието си, че кутийката трябва да бъде изпратена на негово императорско величество с молба да я приеме. Защото тя заслужава да живее сред божества.
— Да. Това ще е най-правилно. — Той се загледа в камата и и добави мрачно: — Ах, Марико-сан, с нищо не можем да помогнем на господаря Торанага. Трябва да спечели, иначе е загубен. Но независимо дали ще победи, или ще загуби, много народ ще падне в боя.
— Да.
