Замислен, той свали поглед от острието и се загледа в стръкчето мащерка с все още чистата сълза.
— Ако загуби преди моята смърт — или след нея, — аз или някой от моите хора ще убие Анджин- сан.
В мрака лицето и беше ефирно, неземно. Лекият полъх раздвижваше тънки кичурчета коса, но от това тя приличаше още повече на статуетка.
— Моля да ме извините, ще разрешите ли да попитам: защо?
— Защото е твърде опасен, за да го оставим жив. Неговите знания и идеи, макар да съм чул само малка част от тях, и то не от първа ръка… ще заразят империята, дори Яемон. Торанага-сама вече е под негово влияние, нали?
— Той цени неговите знания.
— Щом Торанага-сама умре, това ще е и смъртната присъда на Анджин-сан. Но се надявам очите на нашия господар да се отворят още преди това. — Свещта, от която капеше восък, запращя и угасна. Той погледна към Марико. — И вие ли сте под негово влияние?
— Той е много интересен човек. Мисленето му е тъй различно от нашето… схващанията му за ценностите… и те са в много отношения коренно различни и понякога е тъй трудно да го разбереш. Веднъж се опитах да му обясня ча-но-ю, но той не можа да проумее нищо.
— Трябва да е ужасно да се родиш варварин — ужасно!
— Да.
Погледът му отново се спря на камата.
— Някои хора смятат, че в предишния си живот Анджин-сан е бил японец. Не е като другите варвари и… така се старае да говори и действува като нас, макар че не му се удава много, нали?
— Съжалявам, че не видяхте как за малко не извърши сепуку, Бунтаро-сан. Аз… беше нещо изумително. Видях как смъртта го посети, но бе спряна от ръката на Оми. Ако наистина е бил японец в предишния си живот, това би обяснило много неща. Торанага-сама е на мнение, че сега е много ценен за нас.
— Време е да спрете да го обучавате и отново да станете японка.
— Моля, господарю?
— Според мен Торанага-сама е изпаднал под негово влияние. И вие също.
— Моля да ме извините, но не мисля така.
— Онази нощ в Анджиро, когато ме обзе силният гняв, почувствувах, че сте с него, в съюз срещу мен. Това, разбира се, беше ужасна мисъл, но аз го усетих.
Тя отмести поглед от острието и го насочи право в очите му, без да отговори. Още една свещ затрептя, за пръска восък и изгасна. Остана да свети само една, последната.
— Да, как го мразех през онази нощ! — продължи Бунтаро със спокоен глас. — И така му желаех смъртта — и вашата, и на Фуджико-сан. Лъкът ми започна да нашепва, както прави понякога, молеше ме да му разреша да го убие. И когато призори го видях да се спуска на долу по хълма с онези подли, малодушни пищовчета в ръце, стрелите ме замолиха да им дам да се напият с кръвта му. Но аз отложих това убийство и се сдържах, защото бях отвратен от лошите си обноски повече, отколкото от него самия, бях посрамен от тях и от сакето. — Умората му започна да си личи. — За толкова много неща имаме да се срамуваме двамата с вас, нали?
— Да.
— Вие не искате да го убия, нали?
— Постъпвайте така, както ви диктува вашият дълг. Както и аз ще следвам своя дълг.
— Тази вечер сме отседнали в хана.
— Да.
Ала понеже тя беше такава безупречна гостенка, а ча-но-ю му се удаде както никога дотогава, той промени решението си, за да и дари също толкова време и спокойствие, колкото бе получил от нея.
— Идете в хана и спете. — Ръката му се пресегна, вдигна камата и и я подаде. — Когато листата на кленовете окапят — или когато се върнете от Осака, — ще започнем отново. Като мъж и жена.
— Да. Благодаря.
— Охотно ли се съгласявате, Марико-сан?
— Да. Благодаря.
— Пред вашия бог?
— Да, пред бога.
Марико се поклони, пое камата, прибра я на мястото й, поклони се отново и излезе.
Стъпките й заглъхнаха. Бунтаро погледна стръкчето, което все още стискаше в юмрука си заедно със сълзичката на миниатюрното листенце. Пръстите му затрепереха, когато го постави върху последните въгленчета. Сълзата се изпари със съскане.
И тогава, в тишината, той заплака от ярост, защото внезапно дълбоко в себе си разбра, че тя му е изменила с Анджин-сан.
Блакторн я видя да се задава откъм градината по ярко осветения двор.
— Здравейте, Марико-сан.
— О, здравейте, Анджин-сан. Вие… извинете, но ме стреснахте… не ви видях. Много до късно стоите буден.
— Не.
— Не съм разбрала, че… че нощта си е отишла. — При главната порта и пред всички врати имаше самураи на пост, които любопитно ги наблюдаваха. Сред тях беше и Нага. Тя сниши глас и едва чуто премина на латински. — Моля ви, внимавайте. Дори нощната тъма крие предвестници на зла орис.
— Моля ви за прошка.
Те се извърнаха едновременно при звука на конски тропот до самата външна порта. Бяха соколарите, викачите и телохранителите. Откъм вътрешността на хана се зададе Торанага, все тъй без настроение.
— Всичко е готово, господарю — рапортува Нага. — Мога ли да ви придружа?
— Не, благодаря. Иди да си починеш. Как беше ча-но-ю, Марико-сан?
— Прекрасна, господарю, просто изумителна.
— Бунтаро-сан е голям майстор. Имате изключителен късмет.
— Да, господарю.
— Анджин-сан! Искате ли да дойдете на лов? Бих искал да ми покажете как вие ловувате със соколи.
— Моля, господарю?
Марико незабавно преведе.
— Да, благодаря — съгласи се Блакторн.
— Добре. — Торанага му махна да се качи на единия кон. — Значи идвате?
— Да, господарю.
Марико ги проследи с поглед. Изкачиха се в тръс по пътеката, а тя се прибра в стаята си. Прислужницата и помогна да се съблече, да махне грима си, да разреше косите си. После заповяда на жената да остане в стаята и никой да не я безпокои до пладне.
— Да, господарке.
Марико легна, затвори очи и отпусна тялото си в невероятно меките пухени постели. Беше изтощена, но с извисен дух. Ча-но-ю я беше дарила с неописуем покой, бе я пречистила и след като взе върховното, изпълнено с щастие решение да се потопи в смъртта, тя се бе издигнала в още по-недостижими висини. Завръщането от тези висини към действителността я накара, както и друг път, да почувствува с нереална, неповторима сила красотата на живота. Сякаш се наблюдаваше отстрани как отговаря търпеливо на въпросите на Бунтаро, уверена, че и отговорите и, и ролята, която изпълни, бяха също на необходимата висота. Тя се сви на топка в постелята, дълбоко удовлетворена от покоя, който я очакваше… докато окапят листата.
Ах, пресвета Дево, трескаво се замоли тя, благодаря ти за неочакваната милост, за това славно
