високо вдигната прическа, привидно смирено сведен поглед, който обаче бе изпълнен за него със същия онзи черен лед, който го хвърляше в сляпа безсилна ярост, събуждаше в него жаждата да убива, да крещи, да осакатява, да чупи всичко наоколо и изобщо да се държи, както един самурай никога не бива да се държи.
— Запазих за довечера чаения павилион — продължи той. — Довечера след ядене. Заповядано ни е да вечеряме с господаря Торанага. За мен ще бъде чест, ако се съгласите след това да ми бъдете гостенка.
— Честта е изцяло моя — поклони се тя и зачака все така със сведени очи, а на него му се прииска да я смаже от бой и след това да си разпори корема и да пречисти чрез вечната болка мъката от душата си. После видя, че тя го гледа с проницателен поглед.
— Нещо друго, господарю?
По гърба и бедрата му се стичаха ручейчета пот, мокреха кимоното му, а гърдите го боляха, както и главата.
— Довечера ще спите в хана — каза той и я остави.
Внимателно се разпореди за багажа и при първия удобен случай предаде задълженията си на Нага, а самият той с престорено сърдит вид слезе към брега на реката и щом остана сам, се хвърли гол в потока, без да го е грижа за собствената му безопасност, бори се с бурното течение, докато главата му се проясни и пулсиращата болка изчезна.
Полежа на брега, за Да си събере мислите в главата. Сега, щом като тя прие, той трябваше да започне. Време нямаше. Събра всичките си сили и се върна обратно при грубо издяланата врата в главната градина, и стоя така известно време, като премисляше всичко отново. Искаше вечерта всичко да е безупречно. Самият чаен павилион очевидно не беше на ниво — несръчен провинциален опит да се построи истински павилион. Но нищо, реши той, погълнат изцяло от задачата си, какъвто е, такъв. Нощта ще скрие повечето недостатъци, а светлините му ще придадат формите, които му липсват.
Слугите вече бяха донесли поръчаните от него вещи — рогозки, глинени лампи, всичко необходимо за почистване — най-доброто, което можеше да се намери в Йокосе — чисто нови предмети, много скромни и непретенциозни.
Свали си кимоното, постави мечовете до себе си и се захвана да чисти. Първо миниатюрната приемна, след това кухнята и верандата. После витата пътечка и каменните плочи, вкопани в зеления мъх, и накрая градинските камъни и самата градина. Търка, мете и четка, докато всичко взе да свети от чистота. Потопи се в смирението на ръчния труд, с който се започваше ча-но-ю — единствено домакинът трябва да направи всичко изрядно. А първата крачка към съвършенството е безупречната чистота.
Докато се смрачи, бе приключил с по-голямата част от приготовленията. След това се изкъпа най- старателно, понесе криво — ляво вечерята и пеенето. И веднага щом се преоблече отново в по-тъмни дрехи, забърза към градината. Затвори с кука портата. Сложи фитили на лампите. Внимателно напръска с вода каменните плочи на пътеката и самите дървета, върху които тук-там падаше примигваща светлина, докато малката градина заприлича на истинска приказка от росни капчици, които потрепваха от топлия летен ветрец. Размени местата на някои от фенерите. Най-сетне остана доволен, отвори вратата и влезе в предверието. Грижливо подбраните парченца дървени въглища, подредени най-старателно в безупречна пирамида върху бял пясък, горяха точно така, както трябваше. Цветята в нишата таконама бяха също изящно подредени. Лъсна още веднъж безукорно чистите съдове. Чайникът закъкри и този звук му достави радост — той бе подсилен от малките метални късчета, които Бунтаро предвидливо бе разположил на дъното на чайника.
Всичко беше готово. Първото съвършенство на ча-но-ю беше чистотата, второто — крайната простота. Последното, най-голямо съвършенство беше съвместимостта на домакина и госта или гостите.
Дочу стъпките и по каменните плочи, звукът на ритуалното потапяне на ръцете в съда с прясна речна вода и изсушаването им. Три приглушени стъпки до верандата. Още две до закритата със завеса врата. Дори тя трябваше да се наведе, за да мине през миниатюрната врата, нарочно направена малка, за да кара минаващите през нея да се смиряват. В ча-но-ю всички са равни — домакин и гост, най-висшият даймио и обикновеният самурай. Дори и селянинът, ако е поканен.
Тя първо разгледа цветята, подредени от съпруга и. Той бе избрал един — единствен стрък дива бяла роза, бе капнал една — единствена водна капка като течен бисер върху зеленото и листо и я бе оградил с червени камъчета. Идва есен, казваше той с цветето, не плачи за времето, когато листата опадат, за времето, когато природата умира, а земята се готви за сън. Радвай се на времето, което започва отново, наслади се на чудната прохлада на есенния въздух през тази лятна вечер… Скоро сълзата ще изчезне, розата ще изчезне, ще останат само камъните — скоро и ние с теб ще изчезнем и ще останат само камъните.
Той я наблюдаваше, сякаш излязъл извън себе си, потънал в състояние, близко до транс, в което понякога домакинът на чаената церемония имаше щастието да изпадне, в пълна хармония с обкръжението си… Тя се поклони на цветето и коленичи срещу съпруга си. Кимоното и беше тъмнокафяво с нишка старо злато по ръбовете, което подсилваше белотата на лицето и шията и. Поясът и беше в най-тъмния оттенък на зелено, в тон с долното кимоно. Прическата и беше съвсем семпла, без украшения.
— Добре сте дошли — започна той ритуала с дълбок поклон.
— Честта е моя — отговори тя, както се очакваше от нея.
Той поднесе съвсем лека закуска на блестящ лакиран поднос с клечки за ядене, поставени точно където трябваше да бъдат, парченцата риба върху ориза, приготвен лично от него, бяха подредени съобразно с орнамента на подноса и за да бъде въздействието пълно, няколко полски цветенца, които бе набрал край реката, бяха разхвърляни с една изискана небрежност.
Когато двамата приключиха с яденето, той вдигна подноса — всяко движение беше според ритуала, то трябваше да бъде забелязано и изтълкувано по определен начин от госта — и го отнесе през ниската врата в кухнята.
Останала сама, в пълен покой, Марико наблюдаваше внимателно въглените — горяща планина върху море от чисто бял пясък под триножника — и се заслуша в съскането на огъня, примесено с въздишките на къкрещия чайник, едва доловимия шум от бърсане с кърпа и на без това чистия порцелан и от вода, миеща вече измитото, които долитаха от невидимата кухня. После отмести поглед върху покрива, направен от грубо одялани греди, бамбук и тръстика. Сенките, които хвърляха няколкото лампи, поставени на местата им уж непреднамерено, правеха малкото голямо, незначителното — великолепно, и всичко се съчетаваше в съвършена хармония. След като разгледа и прецени видяното с цялата си душа, тя излезе отново в градината при малкото плитко езерце, образувано от природата в самата скала. Пречисти още веднъж ръцете и устата си с леденостудената прясна вода и ги избърса с чистата недокосната кърпа.
Когато се върна на мястото си, той я попита:
— Може би сега ще пожелаете чай?
— Би било голяма чест. Моля ви, не си правете труда заради мен.
— За мен е голяма чест. Вие сте моя гостенка.
И той започна да я обслужва. Церемонията отиваше вече към своя край.
В настъпилата тишина Марико остана неподвижна, запази спокойствието си, сякаш не и се искаше да приеме края на церемонията и да наруши покоя, който я обкръжаваше. Ала усещаше напрегнатия му поглед. Чайната церемония беше свършила. Животът трябваше да започне отново.
— Изпълнихте всичко безупречно — прошепна тя, обзета от тъга. От ъгълчето на окото и се търкулна сълза и нейното падане разкъса сърцето му.
— Не, не… моля да ме извините… вие сте прекрасна… всичко друго е най-обикновено — изненада се той от неочакваната и похвала.
— По-съвършена ча-но-ю не съм наблюдавала — трогна се тя от оголената искреност в гласа му.
— Не, моля да ме извините. Ако беше както трябва, причината е само във вас, Марико-сан. Не беше нищо особено — вашето присъствие придаде съвършенство на церемонията.
— Според мен беше безупречна. Всичко беше безупречно. Колко ми е тъжно, че други, много по- достойни от мен, не можаха да се насладят на такава красота… — Очите и блестяха влажно в трепкащата светлина.
— Вие бяхте тук. И това е всичко. Тя беше само за вас. Другите не биха я разбрали.
