както му бе наредено, и пронизваше с поглед свещеника. Алвито с нищо не показа, че го е забелязал.
— Приятно ми е да ви видя, господарю — започна той, когато вежливостта вече му позволяваше да заговори.
— И на мен ми е приятно да ви видя, Цуку-сан — махна Торанага на свещеника да се намести удобно на възглавничката, поставена върху рогозка на земята, точно пред платформата. — Отдавна не съм ви виждал.
— Да, господарю, много неща имам да ви разкажа. — Алвито веднага забеляза, че възглавничката бе поставена на земята, а не на подиума. Забеляза също и самурайските мечове, затъкнати в пояса на Блакторн в непосредствена близост до Торанага, както и небрежната му поза. Значението на тези два факта му беше пределно ясно. — Нося ви поверително послание от Делегата посетител, който най-почтително ви поздравява.
— Благодаря. Първо ми разкажете за себе си.
— Ах, господарю! — Алвито знаеше, че Торанага не може да не е усетил колко е разстроен, макар да се бе постарал да прикрие настроението си. — Тази нощ осъзнавам с пределна яснота всичките си грешки. Иска ми се да отхвърля земните си задължения, да се оттегля и да се моля, да моля бога за снизхождение. — Умираше от срам, задето не бе успял да сдържи гнева си. Колкото и ужасен да бе грехът на Жозеф, той самият бе действувал прибързано и глупаво в яда си. Негова беше вината, че една душа бе обречена и изгубена за вечни времена. — Нашият бог е казал: „Моля ви, татко, нека ме отмине тази горчива чаша.“ Но дори и той е трябвало да я изпие до дъно. А ние на този свят трябва да се стараем да следваме примера му доколкото можем. Моля да ме извините, че съм допуснал грижите ми да проличат на лицето ми.
— И каква е чашата ви, приятелю?
Алвито му разказа. Знаеше, че няма смисъл да крие фактите, защото Торанага, естествено, много скоро щеше да узнае всичко, ако вече не знаеше за случилото се, и беше за предпочитане да чуе истината, отколкото някоя украсена версия.
— Много е тъжно да изгубим един брат, ужасно е да прокудиш един човек, колкото и тежко да е престъплението му. Трябваше да проявя повече търпение. — Грешката е изцяло моя.
— Той къде е сега?
— Не знам, господарю.
Торанага повика един от хората си.
— Открийте християнина отстъпник и ми го доведете утре по пладне.
Самураят хукна да изпълнява заповедта му.
— Моля да проявите милост към него, господарю — побърза да се намеси Алвито и много му се искаше думите му да убедят Торанага. Ала знаеше, че каквото и да каже, Торанага ще постъпи както вече е решил. И отново съжали, че братството нямаше своя собствена светска власт, че не бе упълномощено да арестува и наказва отстъпниците, както навсякъде другаде по света. Колко пъти бе отправял подобни искания, но всеки път срещаше отказ — и тук, в Япония, и в Рим от генерала на ордена. А без собствена светска власт, уморено мислеше той, никога няма да сме в състояние да налагаме истинска дисциплина над братята и паството.
— Защо наистина няма ръкоположени свещеници японци във вашето братство, Цуку-сан?
— Защото, господарю, нито един от послушниците не е достатъчно добре подготвен. Ето например латинският език е абсолютно задължителен, защото нашият орден може да поиска от всеки брат да замине по всяко време за коя да е част на света, а латинският за жалост е много труден език. Нито един от тях още не е придобил необходимите знания.
Алвито съвсем искрено вярваше на думите си. Той също беше категорично против ръкополагането на японци за езуитски свещеници, докато Делегатът посетител беше на противоположно мнение.
— Ваше високопреосвещенство — убеждаваше го той всеки път. — Много ви моля, не се оставяйте да бъдете заблуден от скромното им, примерно държане. Дълбоко в себе си те си остават неблагонадеждни и тяхната гордост, и съзнанието, че са японци, винаги ще властвуват в душите им. Никога няма да бъдат истински верни слуги на братството, нито надеждни воини на негово светейшество папата, предани единствено на него. Никога.
Алвито неволно погледна към Блакторн и побърза да премести погледа си върху Торанага, който каза:
— Обаче двама или трима от тези кандидати за свещеници говорят латински и португалски, нали? И този човек казва самата истина, нали? Защо не сте се спрели на тях?
— Много съжалявам, но генералът на нашия орден не ги намира за достатъчно добре подготвени. И трагичното падение на Жозеф потвърждава това.
— Много е лошо да нарушиш тържествена клетва — съгласи се Торанага. Той си спомни годината, когато трите момчета отплаваха от Нагасаки с Черния кораб, за да бъдат представени в двора на испанския крал и на папата — това беше същата година, когато убиха Города. Завърнаха се след девет години, но целият им престой в чужбина бе внимателно следен и контролиран. Напуснаха Япония като наивни, младички и усърдни християни и се завърнаха също тъй ограничени и невежи, както и при тръгването си. Какво глупаво опропастяване на една прекрасна, рядка възможност, мислеше Торанага, от която Города отказа да се възползува, колкото и да го съветваше Торанага.
— Не, Тора-сан, християните са ни нужни, за да ги противопоставяме на будистите — рече тогава Города. — Много от будистките свещеници и монаси са воини. Дори повечето. А християните не са. Нека върховният им отец си получи тримата младежи, които пожела — те са само три неразумни глави от Кюшу. Съветвам ви да насърчавате християните. Не ме занимавайте с този десетгодишен план, а изгорете всички будистки манастири, до които се доберете. Будистите са като мухи на мърша, а християните са просто една пръдня и нищо повече.
А ето че не е така, мислеше Торанага и раздразнението му нарасна. Станали са жилещи стършели.
— Да — произнесе той на глас. — Много е лошо да нарушиш клетвата си, да крещиш и разваляш спокойствието на цял един хан.
— Моля за прошка, господарю. И ми простете също, задето ви занимавах с личните си грижи. Благодаря ви, че ме изслушахте. Както винаги вашата любезност ме накара да се почувствувам много по-добре. Ще ми позволите ли да поздравя лоцмана?
Торанага кимна.
— Трябва да ви поздравя, лоцмане — произнесе Алвито на португалски. — Мечовете много ви отиват.
— Благодаря, отче. Още се уча да ги използувам — отвърна Блакторн. — Но за съжаление не ме бива много. Когато се наложи да се бия, ще прибягна към по-сигурни средства — пищови, саби и оръдия.
— Ще се моля да не ви се наложи да водите повече сражения, лоцмане, и очите ви да се отворят за безграничната милост божия.
— Те моите са отворени. Вашите са замъглени.
— В името на безсмъртната ви душа, лоцмане, прогледнете, отворете си ума за истината. Защо не допуснете, че грешите? И въпреки всичко ви благодаря, че сте спасили живота на Торанага-сама.
— От кого научихте?
Без да отговори, Алвито се обърна към Торанага.
— Какво си казахте? — попита веднага Торанага.
Езуитът му предаде разговора и добави:
— Макар че е пират и враг на моята вяра, аз се радвам, задето ви е спасил, господарю. Неведоми са пътищата господни. Оказали сте му голяма чест, като сте го направили самурай.
— Той също така е и хатамото. — Торанага с радост забеляза изумлението на свещеника. — Донесохте ли речника?
— Да, господарю, заедно с картите, които ми поискахте. На тях са отбелязани някои от португалските бази по пътя за Гоа. Книгата е в багажа ми. Да изпратя ли някой да я донесе, или мога сам да му я предам по-късно?
— Предайте му я по-късно. Довечера или утре. Донесохте ли ми и доклада?
— За пушките, дето уж били внесени от Макао? Делегатът посетител се готви, господарю.
