господарю. — Изведнъж, най-неочаквано, очите и се напълниха със сълзи. — Моля да приемете благодарностите на една проста стара жена за вашата любезност и за това, че я изслушахте. Но всичко е защото даряваме толкова удоволствие, а единствената ни отплата са реките от сълзи. Всъщност, господарю, трудно е да ви се обясни как се чувствува една жена… моля да ме извините…
— Аз ви разбирам, Гьоко-сан. Не се вълнувайте. Ще обмисля всичките ви предложения. Ах, да, и двете ще потеглите заедно с мен веднага след изгрев слънце. Няколко дни в планината ще бъдат приятно разтоварване за вас. Предполагам, че цената на договора ще бъде одобрена.
Гьоко се поклони с благодарност, избърса сълзите си и каза твърдо:
— Мога ли в тази връзка да ви помоля да съобщите името на достойния мъж, за когото се купува договорът й?
— Йоши Торанага-но-Миновара.
Сега, в приятно прохладната планинска нощ в Йокосе, докато музиката на Кику-сан пленяваше умовете и сърцата на присъствуващите, Торанага си припомни всичко това с голяма яснота. Спомни си как лицето на Гьоко пламна от гордост и отново се зачуди колко лековерни са хората. Колко е учудващо, че дори най- хитрите и лукавите често виждат само онова, което им се иска да видят, и понякога не забелязват очевидното. Или пренебрегват действителността, защото не могат да прозрат през нея. А когато собственият им свят рухне в краката им и те се озоват на колене, принудени да разпорят коремите си или да си прережат гърлата, или пък животът ги отритне безмилостно, те започват да си скубят косите, да си късат дрехите и да оплакват злощастната си карма, да обвиняват боговете, ками, злата си участ, своите господари, съпрузи или васали — всичко и всеки, но само не и себе си.
Много странна работа.
Огледа гостите си — всички бяха впили погледи в момичето, затворили се в себе си, запленени от изкуството и — всички, освен Анджин-сан, който откровено скучаеше и едва го сдържаше на едно място. Нищо, Анджин-сан, помисли си Торанага и му стана забавно. Това е само защото още не си достатъчно цивилизован. Да, с течение на времето ще постигнеш и това, но и то е без значение — стига да се подчиняваш. А засега имам нужда от твоята докачливост, от твоите изблици на яд и ярост.
Да, всички сте тук. И Оми, и Ябу, и Нага, и Бунтаро, и Марико, и Кику-сан, и дори Гьоко — всичките ми соколи и ястреби от Идзу, дресирани и готови за полет. Всички освен един — християнския свещеник. Скоро ще дойде и твоят ред, Цуку-сан. Или може би моят?
Отец Мартин Алвито от Обществото на Исуса беше бесен. Точно когато трябваше да се готви за срещата си с Торанага, за която му беше необходима пълна съсредоточеност на мислите, той бе изправен пред това ново безобразие, с което се налагаше незабавно да се занимае.
— Как можа да направиш подобно нещо! — шибаше той с език и поглед уплашения млад послушник — японец, коленичил смирено пред него. Останалите братя бяха застанали в полукръг, около тях, в тясната малка стаичка.
— Моля да ми простите, отче, съгреших … — измърмори със запъване нещастникът, напълно съкрушен. — Моля да ми прос…
— Повтарям: прощава всемогъщият бог, а не аз. Ти си извършил смъртен грях! Как можа!
Отговорът едва се чу:
— Много съжалявам, отче.
Послушникът беше слаб, крехък, тридесетгодишен. При покръстването си бе получил името Жозеф. Останалите послушници, също кандидати за встъпване в езуитския орден, бяха на възраст от осемнадесет до четиридесет години. Всички бяха с тонзури, от благороден самурайски произход, родом от провинциите на остров Кюшу, старателно готвени за свещеници, макар и нито един да не бе ръкоположен.
— Но аз се изповядах, отче — настоя Жозеф, все така със сведена глава.
— И ти смяташ това за достатъчно! — избухна Алвито. После, изгубил търпение, се обърна и отиде до прозореца. Стаята беше съвсем обикновена, рогозките не бяха лошо качество, но книжните паравани бяха доста зле подлепени. Самото ханче беше твърде невзрачно, третокласно, но по-добро не можа да намери в цяло Йокосе — всички останали бяха заети от самураите. Той се вгледа навън в тъмната нощ, заслушан с половин ухо в пеенето на Кику, което се извисяваше отдалеч над шума на реката. Алвито знаеше, че ще изпратят да го повикат чак когато куртизанката спре да пее. „Мръсница“ — промърмори си той едва чуто. Японското пеене му звучеше като фалшиво виене и го дразнеше повече от всеки друг път, което пък засилваше яда му от провинението на Жозеф. — Чуйте какво ще ви кажа, братя — обърна се той към останалите. — Трябва да съдим брат Жозеф, който снощи е бил при проститутка тук, в този град, нарушил е свещената си клетва за непорочност и свещената си клетва за послушание, осквернил е безсмъртната си душа, положението си на езуит, мястото си в църквата и всичко, свързано с това. Питам ви сега пред лицето на бога — грешили ли сте и вие като него?
Те до един поклатиха отрицателно глави.
— Правили ли сте като него?
— Не, отче.
— Ти, нещастнико! Съзнаваш ли греха си сега, пред бога?
— Да, отче, нали вече си приз…
— Пак те питам, сега, пред бога — за пръв път ли ти беше?
— Не, не беше — призна си Жозеф. — Бях и при една друга, преди четири дни в Мишима.
— Но… но нали вчера имахме литургия! Нали се изповяда и снощи, и предишната нощ, нима… ами вчерашната литургия? За бога — ти не си се изповядал и така си приел светото причастие — в пълно съзнание за смъртния си грях!
Отец Жозеф бе станал пепелявосив от срам. Езуитите го бяха взели да го възпитават от осемгодишен.
— Беше ми за пръв път, отче… преди четири нощи. Цял живот не съм прегрешавал. Но бях изкушен — и да ми прости пресветата Дева, — не устоях. Аз съм тридесетгодишен, мъж съм все пак — всички сме мъже. Моля ви, отче, Исус отецът е прощавал на грешниците — защо да не можете и вие да ми простите? Все пак сме мъже…
— Ние сме преди всичко свещеници!
— Не сме истински свещеници! Не сме ръкоположени. Не сме дори встъпили в езуитския орден. Не сме приели като вас четвъртия обет — начумерено възрази Жозеф. — Другите ордени ръкополагат братята си, а езуитите не го правят. Защо да не…
— Затваряй си устата!
— Няма да я затварям! — пламна Жозеф. — Моля да ме извините, отче, но защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? — Той посочи един от братята — висок кръглолик мъж, който спокойно и невъзмутимо следеше спора. — Защо да не бъде ръкоположен брат Микаел? От дванадесетгодишен учи за свещеник. Вече е тридесет и шест годишен и е безупречен християнин, почти светец. Покръстил е хиляди, а все още не е ръкоположен, макар че…
— Ще млъкнеш ли, в името на бога?
— В името на бога, отче, защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? Все някой трябваше да се осмели да ви попита! — Жозеф се беше изправил на крака. — Шестнадесет години вече уча, брат Матео — двадесет и три, Жулиао дори повече, цял живот — безброй години. Знаем всички молитви и химни дори по- добре от вас, а двамата с Михаел говорим не само португалски, но и латин…
— Млъкни!
— …латински, изнасяме повечето служби и спорове с будистите и останалите неверници, вършим по- голямата работа около покръстването. Ние я вършим! В името на бога и светата Дева — кое не ни е наред? Защо не сме достатъчно добри за езуитите? Дали не е, защото не сме нито португалци, нито испанци? Защо досега няма ръкоположен японец?
— Ще млъкнеш ли най-сетне!
— Та ние ходихме дори до Рим — Микаел, Жулиао и аз! — избухна Жозеф. — А вие никога не сте ходили там, нито сте се срещали с генерала на ордена и негово светейшество папата като нас…
— Това е още една причина, поради която не бива да спориш! Ти си дал обет за въздържание, скромност и послушание. Избран си измежду многото, оказана ти е чест измежду много други, а ето че си се
