— Но става дума само за един ден! Какво значи един-единствен ден? — учуди се Ябу.
— Кой знае? Един ден повече за нас е един ден по-малко за врага. — Очите на Торанага отново се стрелнаха към Оми. — Писмено ли беше предадено посланието от Ишидо или устно?
Вместо от Оми, отговорът дойде от Ябу.
— Устно, разбира се.
Но Торанага не откъсваше пронизващия си поглед от Оми.
— Вие не изпълнихте дълга си към своя господар и към мен!
— Моля да ми простите…
— Какво точно му казахте?
— Нищо, господарю. Нищо не му казах.
— Какво?
Ябу се разтревожи.
— Нищо не е казал на Дзатаки, защото не присъствува на срещата. Дзатаки поиска да разговаря с мен насаме.
— Така ли? — Торанага прикри задоволството си, че принуди Ябу да признае онова, за което сам се бе досетил, и че част от истината най-сетне излезе наяве. — Тогава моля да ме извините, Оми-сан. Аз, естествено, предположих, че сте присъствували.
— Грешката е моя, господарю. Трябваше да настоявам. Вие сте прав, не изпълних дълга си към моя господар. Трябваше да бъда по-настойчив. Моля да ми простите, Ябу-сан, моля и вие да ми простите.
Но преди Ябу да успее да се обади, Торанага пак заговори:
— Разбира се, че ви прощаваме, Оми-сан. Щом вашият господар не ви е допуснал до срещата, това си е негово право. Нали вие не сте го допуснали, Ябу-сан?
— Да… но не мислех, че има някакво значение. Да не мислите, че аз…
— Е, няма как, злото е сторено. Какво възнамерявате на правите?
— Разбира се, че ще пренебрегна посланието. — Ябу беше обезпокоен. — Мислите, че не биваше да го приемам ли?
— Разбира се. Трябваше и вие да се спазарите за един ден. Или дори за повече. Седмици — добави Торанага, като завъртя ножа по-дълбоко в раната и злобно се зарадва, че глупостта на Ябу го бе натикала в капана. Ни най-малко не го занимаваше предателството, към което Ябу несъмнено е бил подтикван с подкупи, ласкателства, увещания или заплахи. — Много съжалявам, но сега сте обвързан. Както вие обаче сам казахте — колкото по-бързо реши човек на чия страна да застане, толкова по-добре. — Той се изправи. — Довечера няма нужда да се прибирате в полка. Ще вечеряте с мен. Уредил съм и забавления.
За всички, добави той наум, страшно доволен.
Умелите пръсти на Кику се плъзгаха по струните на самисена, здраво стиснали плектъра. Сетне тя запя и чистият и глас изпълни притихналата нощ. Всички стояха като омагьосани в голямата зала с изглед към верандата и градината зад нея, запленени от удивително красивия светлинен ефект, който се получаваше — златните нишки в кимоното на Кику отразяваха примигващите светлини на факлите при всяко нейно навеждане над самисена.
Торанага-бързо се огледа и прецени положението. От едната му страна, между Блакторн и Бунтаро, седеше Марико. От другата му страна бяха Оми и Ябу, един до друг. Почетното място все още стоеше незаето. Дзатаки беше поканен, но, разбира се, отказа — много съжалявал, но не се чувствувал добре. Впрочем бяха го видели да препуска в галоп по северните склонове и сега по всяка вероятност спеше с някоя от наложниците си с присъщата си легендарна надареност. Тук беше и Нага с грижливо подбраната от него охрана, а някъде в дъното се виждаше Гьоко. Кику-сан бе коленичила на верандата с лице към тях и с гръб към градината — тъничка, самотна и тъй изящна.
Права беше Марико, помисли си Торанага. Тази куртизанка си заслужава парите. Духът му бе успокоен от присъствието й и той почти забрави неприятностите си с Дзатаки. Дали да изпратя да я повикат и тази нощ, или да си легна сам? Споменът за предишната нощ го изпълни с приятни усещания.
— Искали сте да ме видите, Гьоко-сан? — попита я той, след като я прие в покоите си в крепостта.
— Да, господарю.
Той запали пръчка благовоние — времето, за което тя бе поискала от него аудиенция.
Гьоко се поклони, но той сякаш не я забелязваше. За пръв път виждаше Кику толкова отблизо. А близостта подчертаваше изящните и черти, все още непохабени от напрегнатата и професия.
— Бихте ли ми посвирили, докато разговаряме? — помоли я той, изненадан, че Гьоко се кани да говори пред нея.
Кику незабавно се подчини, но снощното и пеене не можеше да се сравни със сегашното. Снощи то беше просто една отмора — акомпанимент към деловите въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени. А тази нощ изпълнението й възбуждаше, очароваше и… обещаваше.
— Господарю — започна официално Гьоко. — Мога ли най-напред да ви благодаря смирено за честта, която оказвате на мен, на скромния ми дом и на Кику-сан, първата от моите дами в Света на върбите? Съзнавам напълно, дори съм убедена, че цената, която искам за нейния договор, е възмутителна и невъзможна и мъдрите дами Касиги и Тода ще вземат окончателно решение за нея до изгрев слънце. Ако работата беше опряла до вас, вие отдавна щяхте да сте решили, защото сумата е обидно малка за кой да е самурай, камо ли за най-великия даймио в империята.
Гьоко млъкна за миг, за да провери какъв е ефектът от думите и. Той обаче не се хвана на въдицата и продължи, леко да си вее, което можеше да се изтълкува като раздразнение от нейната многословност, одобрение на комплимента или решително отхвърляне на исканата цена — в зависимост от това как бе настроена да го приеме. Защото и на двамата им беше пределно ясно кой всъщност трябваше да даде съгласието си за въпросната сума.
— Какво са парите? Само едно средство за общуване — продължи тя. — Като музиката на Кику-сан. Всъщност ние в Света на върбите само общуваме и забавляваме, за да разведрим душата на мъжа, да облекчим бремето му. — Торанага едва преглътна язвителната забележка, която му беше на езика, като си напомни, че жената: все пак е купила една пръчка време за петстотин коку — сума, за която заслужаваше да бъде внимателно изслушана. Затова я остави да продължи, като я слушаше с едно ухо, а с другото се наслаждаваше на великолепното изпълнение — то докосваше най-съкровените му струни и му доставяше истинско блаженство. Изведнъж някаква фраза на Гьоко рязко го върна към действителността.
— Какво?
— Изказах просто едно предложение да вземете Света на върбите под своето покровителство и да промените хода на историята.
— Как?
— Като правите онова, което винаги сте правили, господарю — като се грижите за бъдещето на цялата империя повече, отколкото за собственото си бъдеще.
Той не се поддаде на смешните, преувеличения, и ласкателства и отклони вниманието си от музиката. Вече бе сторил една грешка, като бе наредил на Гьоко да доведе момичето, втора — като се бе оставил да бъде омаян от нейната красота и благоухание, и трето — като и бе разрешил да свири съблазнително, докато господарката и говореше.
— Светът на върбите ли? Какво му трябва на Света на върбите?
— Две неща, господарю. Първо, той е премного свързан с реалния свят и това му вреди. Второ, дамите не могат истински да постигнат нужното съвършенство, което всички мъже имат правото да изискват от тях.
— Нима? — Носът му отново долови полъх от парфюма на Кику, който му беше съвсем непознат. Беше подбран с много вкус и напълно подхождаше за случая. Без да иска, погледна към нея. На устните й блуждаеше почти незабележима усмивчица, предназначена само за него. Тя морно отпусна поглед, пръстите и погладиха струните и той усети почти физически допира им.
Опита се да се съсредоточи.
— Извинете, Гьоко-сан, какво казахте?
— Моля да ме извините, ако не се изразявам много точно, господарю. Първо, Светът на върбите трябва
