разкъсаха главата на гълъба в изблик на възторг от победата.
Торанага и Нага вече галопираха натам. Торанага чевръсто слезе от коня си и нежно повика сокола да се върне върху юмрука му. Той послушно се подчини и бе веднага възнаграден с парче месо от предишния си улов. Торанага му надяна качулката и стегна със зъби възела на връвчицата, с която птицата бе привързана към ръката му. Нага вдигна гълъба и го пъхна в напълнената до половината торба, провесена от седлото на баща му, след което се обърна и замаха на викачите и телохранителите.
Торанага се метна отново на седлото си със сокола, разположен удобно върху ръкавицата му, привързан с леките кожени ремъчета. Вдигна поглед към вечерното небе да прецени колко остава до стъмване.
Късно следобед слънцето си бе пробило път през облаците и сега тук, в долината, денят бързо умираше, а слънчевият диск отдавна се бе скрил зад западните зъбери. Беше прохладно и приятно. Облаците се бяха оттеглили на север, изтласкани от властния вятър, а планинските върхове вече затулваха по-голямата им част. На тази височина, в затворената от всички посоки долина, въздухът беше чист и ароматен.
— Утре ни чака прекрасен ден, Нага-сан. Струва ми се, че няма да има облаци. Призори ще изляза на лов.
— Да, татко.
Нага го наблюдаваше озадачен, страхуваше се да задава въпроси, колкото и да му се искаше да научи всичко. Не разбираше как баща му можеше да бъде тъй безгрижен след такава съдбоносна среща. Да се поклони на Дзатаки на сбогуване с нужната церемониалност и веднага да свика соколите, викачите и телохранителите си и да ги поведе навътре в планините, отвъд гората. За Нага това беше проява на нечовешко самообладание. Него само при мисълта за Дзатаки го полазваха тръпки и той беше напълно съгласен със стария съветник: дори само една десета от разговора да бе достигнала до слуха на самураите, те щяха незабавно да наскачат в защита на честта на своя господар. Ако не беше опасността, която витаеше над главата на тъй почитаната от него баба, той самият би се нахвърлил върху Дзатаки. Предполагам, че именно затова баща ми е това, което е, мислеше той…
Очите му различиха няколко конници, които излязоха от гъстата гора и запрепускаха към тях по полегатите хълмове. Зад тъмната зеленина на гората реката изглеждаше като черна виеща се панделка. Светлинките на хана проблясваха като светулки.
— Татко!
— А? Да, виждам. Кои са?
— Ябу-сан, Оми-сан и… осем телохранители.
— Очите ти са по-зорки от моите. Да, сега вече ги различавам.
Без да се замисли, Нага изрече:
— Аз не бих позволил на Ябу-сан да се среща насаме с Дзатаки-сан, без… — Млъкна и тихо, със запъване промърмори: — Моля да ме извините.
— Защо не би му позволил?
Нага се прокле, задето отвори уста, и се сви под погледа на баща си.
— Моля да ме извините, но тогава нямаше да знам какви тайни уговорки си правят. А от него всичко може да се очаква, татко. Бих ги държал настрани един от друг. Моля да ме извините, но му нямам доверие.
— Ако Ябу-сан и Дзатаки-сан замислят предателство зад гърба ми, те ще го осъществят, независимо дали ще изпратя, свидетел, или не. Понякога е по-благоразумно да хвърлиш и запасна въдица — нали така се лови риба?
— Да, моля да ме извините.
Торанага разбра, те на Нага не му стана ясно и никога нямаше да му стане ясно, че щеше да си остане само един сокол, когото да насъсква срещу врага — бърз, безпогрешен и смъртоносен.
— Радвам се, че ме разбираш, сине — реши той да го насърчи защото познаваше добрите му страни и много ги ценеше. — Ти си добър син — искрено добави той.
— Благодаря ви, татко — изпълни се Нага с гордост от редкия комплимент. — Надявам се само, че ще ми простите глупостта и ще ме научите как да ви служа по-добре.
— Ти не си глупав. — Торанага за малко да добави: „Глупав, е Ябу.“ Колкото по-малко знаят хората, толкова по-добре, и няма защо да напрягаш излишно ума на Нага. Той е толкова млад — по-млад от него е само брат му Тадатеру. На колко ли е сега? На седем, скоро ще ги навърши.
Известно време проследи с поглед приближаващите се конници:
— Как е майка ти, Нага?
— Както винаги — най-доволната жена на този свят. Но все още ми разрешава да я посещавам само веднъж в годината. Не можете ли да я убедите да промени решението си?
— Не — отвърна Торанага. — Тя никога няма да се промени.
Винаги при мисълта за Чано-Цубоне, осмата си официална наложница, и майка на Нага, Торанага усещаше особена топлина. Усмихна се вътрешно при спомена за нейното земно чувство за хумор, бузи с трапчинки и звънък смях, който винаги го караше и той да се смее.
Беше вдовица на един селянин близо до Йедо и го бе привлякла преди двадесет години. Три години остана при него, след което го помоли да я пусне да се върне при земята. И той я пусна. Сега живееше в едно стопанство недалеч от родното си място — дебела и доволна като будистка монахиня, почитана от всички. От време на време отиваше да я посети и те се смееха заедно, без причина, като приятели.
— Да, добра жена — усмихна се пак Торанага.
Ябу и Оми се приближиха и слязоха от конете си. На десет крачки разстояние спряха и се поклониха.
— Връчи ми послание! — Ябу побеснял размахваше свитъка. — „Каним ви да тръгнете незабавно от Идзу за Осака, още днес, и да се представите в крепостта Осака за аудиенция. В противен случай земите ви се отнемат и ви обявяваме извън закона.“ — Той смачка свитъка на топка и го запрати на земята. — Днес!
— Ами тогава най-добре е да тръгнете веднага! — Торанага изведнъж се ядоса на опърничавостта и глупостта на Ябу.
— Умолявам ви, господарю — побърза да коленичи покорно Оми. — Ябу-сама ви е верен васал и аз смирено ви моля да не го предизвиквате. Простете ми дързостта, но Дзатаки-сан… Простете ми.
— Извинете ме за тези думи, Ябу-сан, нямах намерение да ви засегна — прокле се Торанага, задето не успя да се сдържи. — Трябва всички да се отнасяме с чувство за хумор към подобни писания, не мислите ли? — Той повика соколаря си, подаде му птицата от юмрука си и го освободи заедно с викачите. После заповяда на самураите си, с изключение на Нага, да се отдръпнат по-настрани, за да не чуват, клекна и махна на другите да сторят същото. — По-добре ще е да ми разкажете точно какво се случи.
— Почти нищо няма за разказване — започна Ябу. — Отидох при него. Държа се с мен на границата на неучтивостта. Предаде ми „поздрави“ от генерал Ишидо и доста груба покана да се съюзя тайно с него, да скроим планове за незабавното ви ликвидиране, както и на всички ваши самураи в Идзу. Аз, разбира се, отказах да слушам подобни неща и той веднага — веднага! — без капка вежливост ми връчи това. — Пръстът му войнствено посочи свитъка. — Ако не ми бяхте дали изрично нареждане да не го докосвам, щях да го насека на парчета още там, на място. Искам да отмените заповедта си. Не мога да живея с този срам. Искам да си отмъстя.
— И това ли е всичко?
— Не е ли достатъчно?
Торанага се направи, че не е забелязал грубостта му, и се озъби на Оми:
— Вие сте виновен! Защо не ви стигна умът да защищавате по-добре господаря си? Нали уж сте съветник! Трябваше да му послужите като щит. Трябваше да се опитате да изкопчите от Дзатаки-сан какво е замислил Ишидо, какво му е обещал, какви са им плановете. Нали уж сте ценен съветник! Такава великолепна възможност ви се предоставя, а вие я пропилявате като неопитен селянин!
Оми сведе глава.
— Моля да ми простите, господарю.
— Аз може да ви простя, но не виждам защо Ябу-сама трябва да ви прости. Ето че се е видял принуден да приеме свитъка и съдбата му е решена. Трябва да предприеме нещо.
— Какво? — попита Ябу.
— А вие защо мислите, че постъпих по този начин? За да протакам, разбира се, да протакам.
