му.
— Там ли е сега Дзатаки?
— Не, господарю. За него и конните му офицери избрах едно достойно за ранга му ханче в покрайнините на селото, на север, и го поканих да се наслади на хубавата му минерална баня. Ханчето е изолирано и строго охранявано. Намекнах му, че утре ще посетите изворите в Шудзенджи и го каните със себе си. — Бунтаро посочи спретнатото ханче в дъното на поляната, с прекрасен изглед към горещия минерален извор, който с бълбукане се стичаше по една скала в естественото си корито. — А онова там е ханът, в който ще отседнете вие, господарю. — Пред хана бяха коленичили групичка хора с ниско сведени глави, обърнати към тях. — Това са кметът и старейшините на селото. Не знаех дали няма да поискате да се видите с тях веднага.
— По-късно — махна с ръка Торанага. Конят му изцвили уморено и замята глава встрани, а юздите издадоха мелодичен звън. Торанага го потупа нежно по гривата, доволен от добре организираната охрана. Махна на хората си и слезе от коня. Един от самураите подхвана юздите му — и той, както и самият Бунтаро и останалите самураи, беше в пълно бойно снаряжение.
Торанага се протегна доволно, ръзтъпка уморените си крайници и разкърши схваналите се мускули на гърба и краката си. Бе повел хората си от Анджиро с бърз, стегнат ход и бяха спирали само за да сменят изморените си коне. Багажът пътуваше на носилки и с пеши носачи под ръководството на Оми и още не беше пристигнал, но вече преваляше пътя, който се виеше покрай хребета. Отначало пътят от Анджиро следваше бреговата линия, след което се раздвои. Те поеха по западното му отклонение, което се отдалечаваше от брега, и се изкачиха през гъсти, гъмжащи от дивеч гори. Вдясно се издигаше връх Омура, вляво стърчаха вулканичните планини Амаги — на височина близо хиляда и седемстотин метра. Пътуването повиши настроението му — най-сетне някакво действие. Част от пътя минаваше през такива прекрасни места за лов със соколи, че той се зарече един ден да ловува из цяло Идзу.
— Добре, много добре — похвали той Бунтаро, надвиквайки глъчката на хората си, които слизаха от конете, подрънкваха с оръжието си и се оправяха. — Справили сте се чудесно.
— Ако желаете да ми окажете чест, господарю, моля да ми разрешите още сега да убия Дзатаки и всичките му хора.
— Обиди ли ви с нещо?
— Не, напротив — държа се учтиво, както подобава на един истински придворен, но самият факт, че пътува под това знаме, е едно предателство към вас.
— Имайте търпение. Колко пъти да ви повтарям? — упрекна го Торанага дружелюбно.
— Все се боя, господарю — мрачно отговори Бунтаро. — Моля да ме извините.
— Нали бяхте приятели.
— А вие бяхте съюзници.
— Той ви спаси живота при Одавара.
— В Одавара се бихме на една и съща страна — хладно възрази Бунтаро и в следващия миг избухна: — Как може да постъпи с вас по този начин, господарю? Собственият ви брат! Колко почести сте му оказвали, колко сте воювали заедно — през целия си живот!
— Хората се променят. — Торанага насочи вниманието си към платформата. За украса от гредите бяха провесени фини копринени драперии. Красиви декоративни пискюли от пъстра коприна в тон с възглавниците образуваха приятна плетеница, а на четирите ъглови стълба беше закачен по един по-голям пискюл. — Прекалено е разкошно и придава излишно голямо значение и на срещата. Искам всичко, да е по-простичко. Приберете завесите, всички пискюли и възглавници, върнете ги на търговците, а ако откажат да върнат парите на интенданта, наредете му да ги продаде. Да се сложат четири — не, две възглавници, съвсем обикновени, напълнени с оризови люспи.
— Добре, господарю.
Погледът на Торанага се спря на извора и той се запъти натам. Водата вдигаше пара миришеше на сяра и със съскане преминаваше през процепа в скалите. Тялото му изнемогваше за една хубава баня.
— А християнинът?
— Моля, господарю?
— Цуку-сан, християнският свещеник?
— А, той ли? Някъде в селото е, отвъд моста. Забранено му е да минава отсам без ваше разрешение. Защо? Важно ли е? Той спомена, че ще е голяма чест за него, ако го приемете, когато ви е удобно. Да го доведа ли?
— Сам ли беше?
Бунтаро сви устни.
— Не, придружават го двадесет послушници, всички с тонзури като него — до един от Кюшу, самураи от добър произход. На хубави коне, но без оръжие. Накарах да ги претърсят. От главата до петите.
— А него?
— И него, разбира се. Дори по-старателно от останалите. В багажа му открихме четири пощенски гълъба. Конфискувах ги.
— Добре. Да се унищожат. Много съжаляваме, но храната не им понесла… Ясно ли е?
— Да, господарю. Искате ли да го видите още сега?
— Не, по-късно.
Бунтаро свъси вежди.
— Сгреших ли, дето накарах да го претърсят?
Торанага поклати глава, разсеяно погледна назад към хребета и се замисли.
— Изпратете двама доверени хора да надзирават мускетния полк.
— Вече го сторих, господарю. — Лицето на Бунтаро светна от задоволство. — И в личната охрана на Ябу си имаме шпиони. Не може да пръдне, без да научим за това, стига да пожелаете.
— Добре.
Началото на кервана с багажа, все още някъде в далечината, се показа иззад един от завоите на криволичещата планинска пътека. От мястото, където беше застанал, Торанага различи трите носилки. Оми най-отпред на кон, а до него Анджин-сан, който яздеше със същата лекота и грация.
— Доведох жена ви — обърна той гръб на кервана и отново заговори Бунтаро.
— Да, господарю.
— Помоли ме да и разреша да замине за Осака.
Бунтаро го погледна, но нищо не каза. После присви очи и ги впи в едва забележимите фигури горе, на високото.
— Разреших и при условие, че и вие, разбира се, давате съгласието си.
— Щом сте съгласен, господарю, значи и аз съм съгласен.
— Мога да и разреша да пътува по суша от Мишима или да придружи Анджин-сан до Йедо, а оттам да продължи за Осака по море. Анджин-сан е готов да отговаря за нея, ако вие нямате нищо против.
— По море е по-безопасно — изръмжа Бунтаро, който кипеше от гняв.
— Всичко ще зависи от посланието, което ми носи Дзатаки. Ако Ишидо ми обявява открито война, тогава, естествено, ще и забраня да пътува. Ако ли не, може да тръгне още утре или вдругиден, ако сте съгласен.
— Съгласен съм с всяко ваше решение.
— Предайте днес следобед всичките си задължения на Нага-сан. Моментът е подходящ да се сдобрите с жена си.
— Моля да ме извините, господарю, но моят дълг е да бъда до хората си. Моля да ме оставите при тях — докато отпътувате безопасно.
— Довечера предавате работите си на сина ми. Двамата с жена ви ще вечеряте с мен. Ще отседнете в хана. И ще се сдобрите.
Бунтаро заби поглед в земята. После се обади с каменно лице:
— Да, господарю.
— Заповядвам ви да се опитате да се сдобрите с нея. — На Торанага му се искаше да добави: „По-добре почтен мир, отколкото война“, но това не беше истина и можеше да послужи като аргумент за философски спор, а се чувствуваше уморен и не му се разговаряше — копнееше само за баня и почивка. — А сега ми
