никого.
— Иии, какво ли е да си така надарен! — въздъхна Уо, изимитира как би изглеждал той самият в подобна ситуация и толкова силно се разсмя, че падна в калта.
— Кой можеше да допусне, че този нищо и никакъв варварин ще стигне от ямата чак до рая? — облегна се Мура на лопатата си, за да си поеме дъх. — Никога нямаше да повярвам, ако някой ми го беше казал — също като в приказките. Карма.
— Сигурно е бил японец в предишния си живот и просто се е преродил с друг цвят на кожата.
Нинджин кимна в знак на съгласие.
— Сигурно е така. От думите на светия отец си бях извадил заключението, че отдавна вече трябва да гори в ада. Нали отецът каза, че го е проклел с много тежко проклятие? Чух го, като призоваваше да се стовари върху Анджин-сан отмъщението на великия ками, на самия Исус и ох ко! Дори аз страшно се изплаших. — Той се прекръсти. — Но Исус Христос и светата Богородица наказват по доста особен начин, ако питате мен.
— Аз не съм християнин, както знаете — намеси се Уо, — много се извинявам, но имам чувството, че Анджин-сан не е лош човек, пак ви моля за извинение, и го предпочитам пред християнския отец, който смърди, ругае и само ни плаши. Анджин-сан и с нас се отнася много добре, не е ли така? Добре се държи със слугите си. Казват, че е приятел на Торанага-сама, и сигурно е вярно, като гледам какви почести му оказва. И не забравяйте, че Кику-сан го удостои със Златната си бразда.
— Че е златна, златна е. Чух, че тази нощ му струвала пет кобана.
— Петнадесет коку за една нощ? — Нинджин не можеше да повярва. — Иии, колко му върви на Анджин-сан! Кармата му си я бива за един враг на бога и светата Дева.
— Платил е един кобан — три коку — намеси се Мура. — Но ако смятате, че това е прекалено… — Той млъкна и се огледа заговорнически, за да се увери, че никой не ги подслушва, макар да беше сигурен, че в този дъжд нямаше кой да слухти наоколо, а дори и да беше така, какво значение би имало това?
Всички млъкнаха и го обкръжиха плътно.
— Да, Мура-сан?
— Научих, че тя щяла да става наложница на Торанага-сама. Тази заран купил договора и. За три хиляди коку.
От тази цифра им се зави свят — повече от печалбата на цяло едно село в продължение на двадесет години от наловената риба и произведения ориз. Кику-сан още повече им се издигна в очите, ако това беше възможно. Както и Анджин-сан, който по този начин ставаше последният мъж на този свят, успял да и се наслади като на куртизанка Първа класа.
— Иии — промърмори накрая Уо с пресъхнало гърло. — Толкова пари… Не знам дали ми се доповръща, или ми се припика…
— Нито едното, нито другото — посъветва го Мура. — Копай! Трябва да намерим мечовете.
Те се подчиниха и всеки потъна в мислите си. Ямата неумолимо нарастваше, След малко Нинджин не се стърпя и сподели безпокойството, което го глождеше отвътре.
— Мура-сан, моля да ме извините — спря да копае той. — Но какво решихте за новите данъци?
Другите също спряха да копаят и зачакаха да чуят отговора.
Мура обаче продължи да забива лопатата си със същия неотслабващ ритъм.
— Какво има да решавам? Щом Ябу-сама казва да плащаме, значи ще плащаме!
— Но нали Торанага-сама съкрати данъците и сега той ни е господар?
— Така е. Но нали върна Идзу на Ябу-сама? Както и Суруга и Тотоми? Така че той отново ни става господар.
— Господар ни е Торанага-сама, Мура сан, нали…
— И ще отидеш ли да му се оплачеш, Нинджин? А? Я ела на себе си! Ябу-сама отново ни е господар, както си е било винаги. Нищо не се е променило. Ако повиши данъците, ще плащаме по-високи данъци, и туйто! Хайде, стига толкова!
— Но при това положение трябва да се простим със запасите си за зимата. С всичките запаси! — Гласът на Нинджин се извиси с досаден вой, но всички знаеха, че говори самата истина. — Дори и с ориза, който откраднахме…
— Който спестихме — поправи го Уо.
— Дори и той няма да ни стигне да изкараме криво-ляво зимата. Ще трябва да продадем някоя от лодките…
— Лодки няма да продаваме — отсече Мура, заби лопатата в земята и изтри потта от челото си, след което завърза по-здраво връзките на шапката си. Плюй си на ръцете, Нинджин, за да не мислиш за утрешния ден.
— Как ще изкараме зимата, Мура-сан?
— Преди това да изкараме лятото.
— Така е — горчиво се съгласи Нинджин. — Платихме си данъците за две години напред и пак не стига.
— Карма, Нинджин — додаде Уо.
— Наближава война. Може би ще имаме нов господар, по-справедлив — обади се друг.
— По-лош не може да бъде — няма начин.
— Не залагайте на това — охлади ги Мура. — Нали сте живи — а можеше и да сте мъртви и тогава никакви Златни бразди, нито с косми, нито без косми. — Лопатата му удари на камък и той спря да копае. — Я ми помогни, Уо, стари приятелю.
Двамата заедно измъкнаха камъка от калта. Уо прошепна тревожно:
— Мура-сан, ами ако светият отец попита за оръжието?
— Кажи му, че сме готови. Че Анджиро е готово.
Глава четиридесет и втора
По пладне стигнаха Йокосе. Предната вечер Бунтаро бе срещнал Дзатаки и както му бе наредил Торанага, го бе приветствувал в съответствие с церемониала.
— Помолих го да разположи лагера си извън селото, откъм северната страна, господарю, докато подготвим мястото за срещата — докладва Бунтаро. — Официалната среща ще се състои днес следобед тук, ако сте съгласен. — И опита да се пошегува: — Реших, че часът на козата ще е добро предзнаменование.
— Добре.
— Искаше да се срещнете още тази вечер, но аз възразих. Казах му, че за вас ще е „удоволствие“ да се видите днес или утре, но не по тъмно.
Торанага изръмжа нещо в знак на одобрение, без да слиза от запенения си кон. Беше с нагръдник, шлем и лека бамбукова броня, също като не по-малко изморения си ескорт. Внимателно се огледа още веднъж. Поляната беше много добре подбрана — всякаква възможност за нападение от засада беше изключена. Наблизо нямаше нито дървета, нито къщи, откъдето да се стреля с лък или мускет. На изток от селото теренът беше равен и леко издигнат. На север, запад и юг поляната беше заградена от селото и дървения мост, прехвърлен през бързоводната рекичка. Тук, при поляната, бързеите образуваха шеметни водовъртежи и дъното бе осеяно с остри скали. На изток, зад Торанага и морните му изпотени конници, пътеката се изкачваше стръмно към прохода, където бе забуленият в мъгла връх, на двадесет ли оттук. Планините се извисяваха от всички страни, повечето бяха изгаснали вулкани, със сънливо скрити в облаците върхове. В центъра на поляната на дървени колове бе издигната специална платформа, застлана с дванадесет рогозки и покрита с висок тръстиков навес. Бързината, с която бе правено всичко, не се бе отразила на майсторската изработка. Върху рогозките бяха поставени една срещу друга две копринени възглавнички.
— Разположил съм хората там, там и там — продължи Бунтаро, сочейки с лъка си близките възвишения. — От там се вижда във всички посоки на много ли разстояние. Превъзходни отбранителни позиции, господарю — обхващат моста и цялото село. На изток оттеглянето ви е също осигурено от наши хора. Мостът, разбира се, се охранява много добре и поставих „почетна стража“ от сто души около лагера
