Шогун

— Много е хубава, нали?

— Кой?

— Кику-сан.

Блакторн стоеше леко разкрачел, готов да отскочи назад, да измъкне пищова си и да стреля. Спомняше си като бял ден нечовешката скорост, при това постигната с такава лекота, с която Оми обезглави онзи селянин преди толкова много време, затова гледаше да е винаги нащрек. Беше решил, че е в интерес на собствената му безопасност да повдигне въпроса за Кику. Оми никога не би го направил. За него подобна проява на невъзпитание бе немислима. Изпълнен със срам заради собствената си слабост, японецът би заключил своята тъй неподобаваща за него ревност в някое тайно кътче на мозъка си. И именно защото бе тъй чуждоземна и срамна, тази ревност щеше да го разяжда, докато в най-неочакван момент Оми щеше да избухне, заслепен от ярост.

— Кику-сан ли? — попита Оми.

— Хай. — От погледа на Блакторн не убягна фактът, че събеседникът му бе поразен. Въпреки това бе доволен, че така добре избра мястото и момента за този разговор. — Много е хубава, нали?

— Хубава ли?

— Хай.

Дъждът се засили. Тежките капки удряха по калта. Конете им потръпваха зиморничаво. И двамата се бяха измокрили до кости, но дъждът беше топъл и не ги смущаваше.

— Да — съгласи се Оми. — Кику-сан е много хубава. — Последва порой от думи, които Блакторн не разбра.

— Няма достатъчно думи сега, Оми-сан. Няма достатъчно думи, за да говоря ясно. По-късно — да. Не сега. Разбирате ли?

Но Оми сякаш не го чуваше. После изведнъж каза:

— Има достатъчно време, Анджин-сан. Достатъчно, за да говорим за нея, за вас, за мен и за карма. Но съгласен, сега не е моментът.

— Мисля, че разбирам. Да вчера не знам, че Оми-сан и Кику-сан добри приятели — притисна го той отново.

— Тя не е моя собственост.

— Сега знам, вие и тя много добри приятели. Сега…

— Тръгвайте си! Този въпрос е приключен. Жената е нищо. Нищо!

Но Блакторн упорито не помръдна от мястото си.

— Следващия път аз…

— Разговорът приключи! Не ме ли чухте? Приключи!

— Ийе, ийе, за бога!

Ръката на Оми посегна към меча. Без дори да се усети, Блакторн отскочи две крачки назад. Ала Оми не издърпа меча си, нито Блакторн — пищова. И двамата се приготвиха, макар че никой не искаше да започне пръв.

— Какво искате да кажете, Анджин-сан?

— Следващия път аз първо попитам — за Кику-сан. Ако Оми-сан каже да — да. Ако не — не. Разбирате ли? Като приятел на приятел.

Оми отпусна ръката си върху меча.

— Повтарям, тя не е моя собственост. Благодаря, че ми посочихте това място, Анджин-сан. Довиждане.

— Приятел?

— Разбира се.

Оми се доближи до коня на Блакторн и го хвана за юздата. Блакторн се метна на седлото и погледна надолу към Оми. Ако имаше някакъв начин да му се размине, още сега би стрелял в главата на самурая. Което щеше да е най-безопасното.

— Довиждане, Оми-сан.

Оми го проследи с поглед. Блакторн не се обърна нито веднъж, докато не превали хребета. Оми отбеляза с камъни точното място до пропастта, клекна до него и вбесен зачака, без да обръща внимание на поройните води.

След малко пристигнаха Мура и селяните, опръскани с кал.

— Мура, точно на това място Торанага-сама е паднал в пукнатината. Тук някъде са заровени мечовете му. Донесете ми ги преди залез слънце.

— Да, Оми-сама.

— И ако имахте поне малко мозък, ако наистина ви беше грижа за мен, вашия господар, и за моите работи, досега да сте ги изкопали.

— Моля да извините глупостта ми.

Оми си тръгна. Те погледаха след него, след което се разпръснаха в кръг около камъните и започнаха да копаят.

Мура тихо се обади:

— Уо, утре ще тръгнеш заедно с носачите на багажа.

— Да, Мура-сан. Но как?

— Ще предложа услугите ти на Анджин-сан. Той нищо няма да забележи.

— Да, но наложницата му, ох ко — тя веднага ще забележи — прошепна Уо.

— Тя няма да пътува с него. Разбрах, че изгарянията и са доста тежки. По-късно ще тръгне с кораб за Йедо. Знаеш какво трябва да направиш, нали?

— Да издиря тайно светия отец и да отговоря на всичките му въпроси.

— Да. — Мура се отпусна и започна да говори с нормален глас. — Значи заминаваш с Анджин-сан, Уо. Той плаща добре. Бъди услужлив, но не прекалено, за да не те вземе със себе си чак в Йедо.

Уо се засмя.

— Казват, че в Йедо всички били толкова богати, че пикаели в сребърни гърнета — дори и ета. А жените им имали кожа като морска пяна — без никакви косми.

— Вярно ли е, Мура-сан? — намеси се втори селянин. — Наистина ли нямат косми?

— Първия път като бях там, Йедо беше само едно смрадливо рибарско село, по-малко дори от Анджиро — отговори Мура, без да спре да копае. — Това беше, когато преследвахме Бепу с Торанага-сама. Отсякохме повече от три хиляди глави. Що се отнася до другото, всичките момичета, с които съм бил там, си имаха косми освен една корейка, но тя ми каза, че си ги била изскубала един по един.

— Какво ли не правят жените, за да ни привлекат — обади се някой.

— Да, но много ми се иска да видя с очите си подобно нещо — въздъхна беззъбият Нинджин.

— Залагам лодка с риба срещу кофа фъшкии, че страшно боли да си скубеш космите — подсвирна учудено Уо.

— Когато стана ками, искам да навестя Кику-сан — казват, че от рождение си е напарфюмирана и с гладка кожа.

Те се смееха и шегуваха, но не преставаха да копаят под силния дъжд и ямата ставаше все по- дълбока.

— Анджин-сан трябва да се е представил много добре, щом като тя толкова дълго стоя пред вратата. Иии, какво ли не бих дал да съм на негово място!

Уо избърса потта от челото си. Като всички останали, и той беше само по набедрена превръзка и конусовидна шапка, с боси крака.

— Иии, аз, Уо, бях там на площада и видях всичко с очите си. Видях я как се усмихна и изтръпнах чак до петите от удоволствие.

— Да — призна друг. — И на мен от една нейна усмивка ми става тъй хубаво…

— Но не чак колкото на Анджин-сан, а, Мура-сан? — закикоти се Уо. — Хайде, моля, разкажете ни още веднъж.

Мура не чака да го молят повторно и на драго сърце им разказа за кой ли път какво стана през първата нощ в банята. От безбройните разкази историята доста се бе разкрасила, но това не смущаваше