доведете кмета.
Кметът и старейшините се хвърлиха да му се кланят и да го приветствуват най-церемониално. Торанага само им заяви направо, че сметката, която ще представят накрая на интенданта му, трябва да бъде, разбира се, честна и разумна.
— Разбрано ли е?
—
Торанага го обходи цялото през тълпите кланящи се усмихнати прислужнички от всички възрасти — най-отбраните жени на селото. Около доста безличната градина с малък чаен дом по средата имаше десет стаи, отзад бяха кухните, а от западната страна, сгушена в скалите, беше голямата баня с минерална вода. Около всички постройки се издигаше спретната ограда, а до банята водеше покрита пътечка. Изобщо ханът можеше много лесно да се отбранява.
— Нямам нужда от целия хан, Бунтаро-сан — върна се той на верандата. — Три стаи ми стигат — една за мен, една за Анджин-сан и една за жените. Вие ще вземете четвъртата. Няма защо да плащаме за останалите.
— Интендантът ми съобщи, че е сключил много изгоден договор за целия хан, господарю — ще се плаща на ден, и то по-малко от половин цена, — защото още не е настъпил сезонът. Одобрих разходите заради вашата безопасност.
— Добре сте направили — неохотно се съгласи Торанага. — Но на тръгване искам да погледна сметката. Няма защо да се прахосват пари. Напълнете тогава стаите с телохранители, по четирима души в стая.
— Да, господарю. — Бунтаро и без това възнамеряваше да постъпи точно така. Торанага се запъти към стаята си в източното крило, следван от двама телохранители и четири от най-миловидните прислужнички. Бунтаро се запита разсеяно: какви жени? За кои жени е стаята? Фуджико? Какво пък, каза си накрая уморено, скоро ще разбера.
Покрай него притича една прислужница, усмихна му се лъчезарно, а той отвърна на усмивката и. Беше младичка, хубава, с мека кожа и той бе спал с нея предната нощ.
Все още потънал в мрачни мисли, той излезе на двора и впери поглед нагоре към пътя.
Защо Осака?
В часа на козата пазачите на моста заеха местата си. Кортежът тръгна да преминава през него. Най- отпред вървяха вестоносците със знамената, украсени с всевластния йероглиф на регентите, следвани от разкошна носилка, и накрая от охраната.
Селяните се закланяха. До един бяха на колене, смаяни от този невиждан разкош и величие. Кметът предпазливо се бе поинтересувал дали да събере цялото село в чест на голямото събитие. Торанага изпрати да му съобщят, че всички, които не са на работа, могат да присъствуват, ако получат разрешение от господарите си. Тогава кметът много старателно подбра представителна делегация предимно от старци и послушни младежи, колкото да има зрители(макар че на всички им се искаше да присъствуват), но без да нарушават заповедта на даймио. Останалите надничаха скришом иззад прозорците и вратите, от които най- добре се виждаше всичко.
Сайгава Дзатаки, господар на провинция Шинано, беше с пет години по-млад от Торанага и имаше същите широки рамене и едър нос. Обаче нямаше шкембе, рядката му брадичка бе черна и дълга, а очите му бяха като тесни цепки. Макар че когато не бяха един до друг, хората откриваха невероятна прилика между двамата, братя, сега ясно личеше колко са различни. Кимоното на Дзатаки беше от най-скъпа коприна, бронята му лъщеше, а мечовете очевидно често влизаха в употреба.
— Добре дошли, братко. — Торанага слезе от платформата и се поклони. Кимоното му беше съвсем просто, а сандалите — сламени, войнишки. Освен това носеше само мечовете си. — Моля да ме извините, че ви посрещам толкова неофициално, но много бързах да дойда.
— Вие ме извинете за безпокойството, което ви причиних. Изглеждате добре, братко, много добре.
Дзатаки слезе от носилката и отвърна на поклона му, като по този начин започна безкрайната, строго съблюдавана церемония, която им предстоеше да изпълнят.
— Моля ви, Дзатаки-сан, да се разположите на тази възглавничка.
— Моля да ме извините, но за мен ще е чест, ако вие седнете пръв.
Те продължиха играта по всички правила — бяха я играли безброй много пъти един с друг, с приятели и врагове, докато се изкачваха по стълбата на властта, наслаждавайки се на правилата, които определяха всяко тяхно движение и дума, а същевременно предпазваха честта им, за да не сбърка някой и по този начин да изложи себе си и мисията си на опасност.
Най-сетне се разположиха един срещу друг на възглавниците, на разстояние два меча. Бунтаро се настани зад Торанага, от лявата му страна. Главният помощник на Дзатаки, възрастен самурай с прошарена коса, също седна зад него, от лявата му страна. Около платформата на двадесет крачки разстояние насядаха в редици самураите на Торанага, нарочно облечени в дрехите, с които бяха пътували, но затова пък оръжието им беше в безупречно състояние. Оми кръстоса крака на земята, до ръба на платформата, а Нага — от другата страна. Хората на Дзатаки бяха издокарани в най-официалното си и скъпо облекло, с огромни връхни дрехи с рамене като криле и сребърни токи на коланите. Те също бяха отлично въоръжени и също се настаниха на двадесет крачки от платформата.
Марико поднесе чая и двамата братя започнаха да си разменят безобидни учтиви реплики. Когато настъпи подходящият момент, Марико се поклони и си тръгна, а Бунтаро, който болезнено усещаше присъствието й, се почувствува безкрайно горд от нейното изящество и красота. И тогава, малко прибързано, Дзатаки изведнъж изтърси:
— Нося ви заповед от Съвета на регентите.
Всички замряха. Дори собствените му хора се ужасиха от нечуваната, му грубост — той нагло бе произнесъл „заповед.“ вместо „послание“ и изобщо не бе изчакал Торанага да го попита: „С какво мога да ви услужа?“, както изискваше церемонията.
Нага стрелна с очи меча на Дзатаки, после баща си. Забеляза как вратът на Торанага пламна, което беше сигурен признак, че всеки момент може да последва яростно избухване. Ала изразът на лицето му остана невъзмутим и Нага изумен чу сдържания му глас:
— Много се извинявам, заповед ли казахте? За кого, братко? Да не би да носите послание?
Дзатаки рязко измъкна от ръкава си двата свитъка. При това неочаквано движение ръката на Бунтаро се стрелна към дръжката на меча, защото ритуалът изискваше всички жестове да бъдат умишлено забавени. Торанага не бе помръднал.
Дзатаки счупи печата на единия свитък и прочете с висок, вледеняващ глас:
— „По заповед на Съвета на регентите, в името на Го-Ниджо, Син на небето, поздравяваме нашия знаменит васал Йоши Торанага-но-Миновара и го каним да ни окаже дължимото уважение с присъствието си в Осака, като съобщи на нашия многоуважаван посланик Сайгава Дзатаки дали приема, или отхвърля тази покана.“ — Той вдигна поглед, след което също тъй гръмко продължи: — Подписано е от всички регенти и е подпечатано с Великия печат на империята.
После високомерно постави свитъка пред себе си. Торанага кимна на Бунтаро, който пристъпи напред, поклони се ниско на Дзатаки, вдигна свитъка, обърна се към Торанага и отново се поклони. Торанага взе свитъка и махна на Бунтаро да се върне на мястото си. После без крайно дълго се взира в йероглифите.
— Всички подписи са истински — не издържа Дзатаки. — Приемате ли поканата, или я отхвърляте?
С тих глас, за да го чуят само седналите на платформата, Торанага попита:
— А защо да не ви взема още сега главата заради нахалството ви?
— Защото съм син на майка ви.
— Ако продължавате така, и това няма да ви спаси.
— Тогава ще умре и тя.
— Какво?
— Нашата майка се намира в Такато. — Такато беше непристъпната крепост и столица на Шинано, провинцията на Дзатаки. — Съжалявам, но тялото й завинаги ще остане там.
