— Не вярвам. Вие я почитате не по-малко от мен.
— Кълна се в безсмъртния й дух, братко, че колкото и да я почитам, много повече ме отвращават вредите, които нанасяте на империята.
— Аз нито се домогвам до нови територии, нито…
— Искате да премахнете законния наследник на тайко.
— И тук грешите — винаги съм се стремил да предпазя племенника си от предатели.
— Търсите начини да го свалите, убеден съм. Ето защо реших да запазя живота си и да затворя Шинано, като по такъв начин ви преграждам северния път, каквото и да ми струва това — докато Кванто попадне в добронамерени ръце.
— Своите ръце ли имате предвид, братко?
— Чиито и да са, стига да са добронамерени — което изключва вас, братко.
— Доверявате се на Ишидо?
— Нямам никому доверие — вие ме научихте на това. Ишидо си е Ишидо, но предаността му към наследника е извън всякакво съмнение. Дори вие не можете да го отречете.
— Не мога да отрека едно — че Ишидо прави всичко, което е по силите му, за да ме погуби и да раздроби империята, че узурпира властта и нарушава волята на тайко.
— А отричате ли, че се бяхте споразумели със Сугияма-сан да разтурите Съвета на регентите? — продължи злобно Дзатаки. Вената на слепоочието му пулсираше като черен червей. — Какво ще кажете, а? Един от съветниците му си призна за това предателство: че сте скроили план той да приеме Ито-сан на ваше място, а в деня преди първото съвещание да си подаде оставката и да избяга през нощта, за да хвърли империята в хаос. Лично чух признанието му… братко.
— И вие ли бяхте сред убийците?
Дзатаки почервеня.
— Сугияма бе убит от престарали се ронини, а не от мен или хората на Ишидо.
— Любопитно е, че толкова бързо заехте мястото му.
— В това няма нищо странно. Потеклото ми е също тъй древно, както и вашето. Но не аз наредих да го убият, нито Ишидо — той се закле в самурайската си чест. Аз също се кълна. Убиха го ронини, но си заслужи смъртта.
— Чрез мъчения, обезчестен в мръсна килия, а децата и наложниците му съсечени пред очите му?
— Това са слухове, разпространявани от подли противници — може би от вашите шпиони, с цел да бъде дискредитиран Ишидо-сама, а чрез него и Очиба-сама и наследникът. Доказателства няма.
— Достатъчно е да се видят труповете им.
— Ронините запалиха къщата. Трупове няма.
— Колко удобничко, не мислите ли? Как можете да сте толкова лековерен? Та вие не сте някой тъп селянин!
— Отказвам да седя тук и да слушам подобни гнусотии! Дайте ми веднага отговора си! А след това или ми вземете главата, което означава смърт и за нашата майка, или ме пуснете да си вървя. — Дзатаки се наклони напред. — Само минути след като главата ми се отдели от моите рамене, десет пощенски гълъба ще литнат към Такато. Имам доверени хора на север, изток и запад, на един ден разстояние оттук, където не можете ги стигна, а ако те не успеят, имам и други отвъд границата. Ако ми отсечете главата или организирате убийството ми, или умра в Идзу — независимо по какви причини, — тя също ще умре. А сега или ме обезглавете, или да свършваме със свитъците, за да напусна веднага Идзу. Избирайте.
— Сугияма-сама бе убит от Ишидо. След време ще ви представя доказателства. Това е важно, нали? Трябва ми само малко…
— Време нямате. В посланието изрично се посочва — веднага! Разбира се, ако откажете да се подчините — добре, значи всичко е ясно. Ето. — Дзатаки сложи втория свитък върху рогозката. — Това е официалното обвинение срещу вас в държавна измяна и заповед да извършите сепуку. Ако и към тях се отнесете със същото пренебрежение — нека Буда ви прости. Това е всичко. Тръгвам си веднага. Следващата ни среща ще стане на бойното поле и в името на Буда, дал съм обет преди залез слънце на същия ден да видя главата ви набучена на кол.
Торанага не откъсваше поглед от противника си.
— Сугияма беше наш общ приятел. Наш другар и по-достоен самурай не се е раждал. Истината за неговата смърт би трябвало да ви интересува.
— Вашата смърт ме интересува много повече, братко.
— Ишидо ви е засукал като бебе, умиращо от глад.
Дзатаки се обърна към съветника си.
— Закълни се в самурайската си чест — поставил ли съм хора и какво нареждане съм им дал?
Беловласият, изпълнен с достойнство стар самурай, главен, съветник на Дзатаки и добре познат на Торанага като почтен мъж, изпитваше неудобство и срам от тази груба проява на нескривана омраза — както впрочем и всички, които можеха да чуят разговора.
— Много се извинявам, господарю — поклони се той на Торанага и заговори със задавен глас, — но господарят ми, разбира се, казва истината. Това изобщо не може да се оспорва. И също моля да ме извините, но мой дълг е да посоча най-смирено, че подобна… учудваща и срамна неучтивост помежду ви е недостойна за ранга ви и тържествения характер на този момент. Ако васалите ви… можеха да ви чуят, съмнявам се, че някой от двама ви ще съумее да ги задържи на своя страна. Забравяте задълженията си на самураи и дълга си към собствените си хора. Моля да ме извините — той се поклони и на двамата, — но все някой трябваше да ви го каже. — И добави: — Заповедите гласят едно и също и са подпечатани с официалния печат на господаря Дзатаки: „Незабавно умъртвете господарката, моята майка.“
— Как да ви докажа, че не се опитвам да сваля наследника? — попита Торанага брат си.
— Като — незабавно се откажете от всичките си титли и власт в полза на вашия син и наследник Судара и още днес извършите сепуку. Тогава аз и хората ми — до един — ще го подкрепим като господар на Кванто.
— Ще обмисля думите ви.
— Какво?
— Ще обмисля думите ви — натъртено повтори Торанага. — Ще се срещнем утре по същото време, ако ви е удобно.
Лицето на Дзатаки се изкриви.
— Това е пак някой от вашите номера. Защо трябва да се срещаме?
— За посланието ви и затова — посочи Торанага свитъка. — Утре ще ви дам отговора си.
— Бунтаро-сан — кимна Дзатаки към втория свитък. — Моля ви, подайте това на господаря си.
— Не! — звънна ясно гласът на Торанага из цялата поляна. И добави също тъй високо, но подчертано официално: — Имам честта да приема посланието на Съвета и ще предам отговора си на именития им посланик, моя брат, господаря на Шинано, утре по това време.
Дзатаки го изгледа подозрително.
— Че какъв отго…
— Моля да ме извините, господарю — прекъсна го старият самурай тихо, с достойнство, като внимаваше да го чуят само седналите на платформата. — Много се извинявам, но Торанага-сама е прав. Вие му давате възможност да направи един много важен избор — избор, за който не се казва нищо в свитъците. Ще бъде честно и почтено, ако му предоставите времето, което иска за размисъл.
Дзатаки вдигна втория свитък от рогозката и го пъхна обратно в ръкава си.
— Добре тогава. Съгласен съм. Моля да извините неучтивостта ми, Торанага-сама. И последно, бихте ли ми казали къде е Касиги Ябу? И за него нося свитък. Но само един.
— Ще ви го пратя.
Соколът прибра крилете си и от триста метра височина стремглаво се спусна върху обречения гълъб, около който се разхвърча облак перушина. Соколът го сграбчи в ноктите си и го понесе на изток, като продължаваше да се спуска надолу. Изведнъж, само на метър-два от земята, пусна мъртвата си плячка, рязко спря и ловко се приземи отгоре и.
— Ииик! — изкряска грабливата птица и започна гордо да кокошини вратната си перушина, а ноктите и
