— Достатъчно е един прислужник.
— Много се извинявам, но трябва да вземете и прислужница. Освен това ви трябва готвач и помощник- готвач.
— Няма ли да има походна кухня, която можем… да мога да ползувам?
— Да, разбира се. Но ви трябва свой собствен готвач, Анджин-сан. Вие сте хатамото.
Той разбра, че споровете за безполезни.
— Оставям всичко вие да решите.
— Да, много умно постъпвате, Анджин-сан, много мъдро. А сега ви моля да ме извините, но трябва да започна да си опаковам багажа.
И Марико ги остави много щастлива. Почти не бяха разговаряли насаме, само размениха няколко думи на латински, колкото да разберат и двамата, че вълшебната нощ, както и онази, другата, бяха оставили нещо в душите им, но не биваше дори да споменават за тях, защото и така щяха да бъдат вечно живи в съзнанията им.
— Страшно се зарадвах, като научих, че е останала тъй дълго пред портата. Престижът ви сега е огромен, Анджин-сан.
— За миг щях да забравя думите ви и малко остана да я целуна пред всички.
— Ох ко, Анджин-сан, това щеше да е ужасно.
— Ох ко, напълно сте права! Ако не бяхте вие, сега да съм без капка престиж — сгърчен в прахта червей.
— Но вместо това сте знаменит и никой не се съмнява в способностите ви. Послужихте ли си с някой от онези любопитни инструменти?
— Ах, прекрасна лейди, в моята страна имаме древен обичай: един мъж никога да не обсъжда интимни подробности за една дама с друга дама.
— И ние имаме същия обичай. Но аз ви попитах само дали сте се насладили на инструмента, а не как сте го използували. Да, и ние имаме същия обичай. Радвам се, че сте останали доволен от нощта. — Тя му се усмихна топло. — Много е мъдро човек да се държи като японец в Япония, нали?
— Нямам достатъчно думи да ви се отблагодаря, задето ме учите, задето ме наставлявате, задето ми отворихте очите, задето… — Щеше да каже „задето ме обичате“. — Задето съществувате.
— Нищо не съм направила.
— Благодаря ви за всичко — и за подаръка.
— Радвам се, че сте изпитали такова голямо удоволствие.
— Тъжен съм, че вие не изпитахте никакво удоволствие. Радвам се, че и на вас ви е заповядано да тръгнете за минералните извори. Но защо и за Осака?
— О, не, не ми е заповядано да ходя в Осака. Торанага-сама ми разреши да отида там. Имаме имущества и семейни дела, за които трябва да се погрижа. Освен това и синът ми е там. Трябва да занеса също така лични послания до Кирицубо-сан и Садзуко-сан.
— Не е ли опасно за вас? Спомнете си какво ми казахте — войната ще избухне всеки момент, а врагът е Ишидо. Торанага-сама не е ли на същото мнение?
— Да, но засега войната все още не е избухнала. Пък и самураите не воюват с жени, освен ако жените не воюват с тях.
— А вие? Спомнете си за моста през рова в крепостта Осака. Нали тръгнахте е мен, за да заблудим Ишидо. Той щеше да ме убие иначе. Спомнете си също как се бихте е меч в ръка на кораба.
— А, тогава само защищавах живота на своя господар, както и собствения си живот, защото беше в опасност. Това беше мой дълг, Анджин-сан, и нищо повече. Сега за мен няма никаква опасност. Аз съм била придворна дама на Йодоко-сама, вдовицата на тайко, и дори на Очиба-сама, майката на наследника. Имам честта да бъда тяхна приятелка. Не ме заплашва никаква опасност. Именно затова ме пуска Торанага-сама. Но за вас в Осака не е безопасно поради бягството на Торанага-сама и начина, по който той постъпи с Ишидо-сама. Не бива никога да ходите там. А Нагасаки е безопасно място за вас.
— Значи е съгласен да отида там?
— Не още. Но когато даде съгласието си, безопасността ви ще бъде осигурена. Той има голяма власт в Нагасаки.
„По-голяма от властта на езуитите ли?“ — искаше му се да попита, но вместо това каза:
— Ще се моля Торанага-сама да ви нареди да пътувате с кораб до Осака. — Видя я как потръпна при тези думи. — Какво ви е?
— Нищо… Просто много ми е неприятно да пътувам по море.
— Как ще ви нареди да пътувате?
— Не знам, но… — Тя се превърна отново в палаво момиченце и премина на португалски: — Но заради вас ще трябва да вземем и Кику-сан, нали?
Блакторн се присъедини към смеха и.
— Няма да е зле, макар че… — Той млъкна, спомнил си внезапно погледа на Оми. — Знаете ли, Марико-сан, като бях там на портата, останах с впечатлението, че Оми-сан я погледна много особено, като любовник — ревнив любовник. Не знаех, че са в такива отношения.
— Доколкото ми е известно, той е неин клиент, постоянен клиент. Но това какво ви засяга?
— Защото погледът му беше много особен. Много.
— Той няма право на никакви претенции към нея. Тя е куртизанка Първа класа и може да приема или отхвърля когото си желае.
— Ако в Европа съм имал такива отношения с момиче… нали ме разбирате, Марико-сан?
— Мисля, че ви разбирам, Анджин-сан, но какво ви засяга всичко това? Не сте в Европа и той няма никакви права над нея. Ако тя желае да приема и вас, и него, или дори да ви отхвърли и двамата, това си е само нейна работа и не засяга никого.
— Бих казал, че и е любовник в европейския смисъл на думата. При това положение има какво да ме засяга, нали?
— Но какво общо има това с нея и професията и?
Той не настоя повече. Ала сърцето и умът му подсказваха да бъде нащрек. Не е чак толкова просто, Марико-сан, дори тук. Оми смята Кику-сан за нещо много специално, дори и тя да не е на същото мнение. Може би трябваше да ме предупредят, че е неин любовник. Предпочитам Оми да ми е приятел, отколкото враг. Възможно ли е Марико и този път да е права? Че любенето за тях няма никаква връзка с любовта?
Помогни ми, господи, много съм объркан. Донякъде вече съм японец, но до голяма степен съм си още европеец. А за да оцелея, трябва да се държа като тях и да мисля като тях. Повечето от нещата, в които те вярват, са толкова по-приемливи от нашите обичаи, че се изкушавам изцяло да стана японец. Ала все пак… домът ми е там, през моретата, където са се родили моите прадеди, където живее семейството ми, Фелисити, Тюдор и Елизабет.
— Анджин-сан?
— Да, Фуджико-сан?
— Моля ви, не се притеснявайте за пари. Не мога да ви гледам разтревожен. Много съжалявам, че не съм в състояние да ви придружа до Йедо.
— Скоро видя вас в Йедо,
— Да. Лекарят каза, че вече се оправям, и майката на Оми-сан е съгласна с него.
— Кога е тук лекар?
— Залез слънце. Много съжалявам, че не мога да тръгна утре с вас. Много моля да ме извините.
Той отново се замисли за задълженията си към своята наложница. Но отложи тази тема за друг път, тъй като я измести друга, по-важна мисъл. Премисли хрумването си и го намери за добро. И нетърпящо отлагане.
— Аз отивам сега. Скоро ще се върна. Вие почивате… Разбирате, нали?
— Да, моля да ме извините, че не мога да стана и че… Много съжалявам.
Той отиде в стаята си. Взе пищова от скривалището, провери дали е в ред и го затъкна под кимоното си. След това се запъти към къщата на Оми. Оми го нямаше. Посрещна го Мидори и му предложи чай, но той вежливо отказа. Тя държеше на ръце двегодишното си момченце. Много съжалявам, рече, Оми-сан скоро
