миришеше на дъжд, въздухът имаше лек солен привкус и слаб ветрец издуваше от време на време мрежата против комари. Някакъв комар бръмна отвън. Беше му приятно, че е защитен от него, че няма опасност да бъде нахапан. Наслаждавай се на безопасността и спокойствието, докато ги имаш, каза си той.
Кику спеше спокойно до него, свита на кравай като котенце. Косата и се бе разрошила от съня и затова му се стори още по-красива. Той безгрижно се отпусна в меките постели върху застлания с рогозки под.
Много по-удобни са от нашенските легла и корабните койки. Но скоро ще се завърна на „Еразъм“. Скоро ще нападна Черния кораб и ще го пленя. Струва ми се, че Торанага е съгласен, макар че не ми го каза открито. Но съгласието му бе изразено по японски. Нещата в Япония могат да се решават само по японски. Да, започвам да вярвам, че е точно така.
Иска ми се да знам повече. Но нали той каза на Марико да ми превежда всичко и да ми разясни политическите му проблеми?
Поисках пари да наема нов екипаж. Нали ми даде две хиляди коку? Поисках триста самураи. Нали ми даде двеста — плюс нужната власт и обществено положение. Дали ще ми се подчиняват? Разбира се. Нали ме направи самурай и хатамото. Значи ще ме слушат до смърт, ще ги кача на „Еразъм“ и ще ги поведа в бой.
Как невероятно ми върви! Имам всичко, което искам. Освен Марико. Но всъщност и нея имам. Имам нейния вътрешен свят и любов. А снощи притежавах и тялото и — тази вълшебна нощ, която дори не съществуваше. Обичахме се, без да се любим. Толкова ли е голяма разликата?
Между нас с Кику не съществува любов, само едно разцъфнало желание. Колко ми беше хубаво! Надявам се и тя да е усетила същото. Опитах се да бъда истински японец и да изпълня дълга си, да и бъде така приятно, както беше и за мен.
Спомни си онова особено блаженство, каквото преди никога не бе изпитвал. По-късно, когато отново можеше да си поеме дъх, изведнъж се запревива от смях и тя прошепна: защо се смеете, а той отговори: не знам, може би защото ме правите тъй щастлив.
Никога не съм се смял в такъв момент. Смехът постави всичко на мястото му. Не обичам Кику — ценя я. Обичам Марико-сан безусловно, а Фуджико-сан уважавам и много харесвам.
Би ли се любил с Фуджико? Не, поне така ми се струва.
А не е ли това твой дълг? Щом приемаш привилегиите, които ти дава самурайството, и изискващ всички да се отнасят с теб като с такъв — каквото и да значи това, — трябва да поемеш и съответните отговорности и задължения. Това е справедливо и достойно. Твой дълг е да дариш Фуджико със син.
А Фелисити? Тя какво би казала?
Какво ще стане с Фуджико-сан, след като отплаваш? Ами с Марико? Ще се върнеш ли наистина отново тук, ще изоставиш ли рицарското звание и дори по-високите отличия, с които неминуемо ще те отрупат, ако се завърнеш натоварен със съкровища? Ще отплаваш ли още веднъж за Япония, ще навлезеш ли във вражески води, ще си пробиваш ли път през ужасите на Магелановня проток, ще се подложиш ли за още шестстотин деветдесет и осем дни на урагани, гигантски вълни, скорбут, моряшки бунтове, за да пристигнеш тук за втори път?
Решавай!
Той си спомни думите на Марико за различните кътчета на ума: „За да оцелеете, Анджин-сан, мислете като японец. Правете като нас — отдайте се на своята карма, без да се срамувате от това. Примирете се със силите, които са извън нашия контрол. Подредете всичко в отделните кътчета на ума си и се предайте на уа — хармонията в живота. Предайте се, Анджин-сан, карма си е карма.“
Да. Ще реша, като му дойде времето.
Първо да набера екипаж. След това да пленя Черния кораб. Чак тогава ще обиколя половината земно кълбо, за да се прибера в Англия. Там ще купя военните кораби и ще ги екипирам. Чак тогава ще реша. Карма си е карма.
Кику се размърда, после се зарови по-навътре в завивките и се сгуши по-плътно до него. Усети топлината и през копринените им кимона.
— Анджин-сан? — промърмори тя, все още сънена.
—
Не я разбуди. Достатъчно му беше да я подържи в прегръдките си и да се отпусне, завладян от спокойствието, подарено му от тази нощ. Но преди да се унесе в сън, благослови Марико, задето го бе научила на това.
— Да, разбира се, Оми-сан — каза Гьоко. — Веднага ще повикам Анджин-сан. Моля да ме извините. Ела с мен, Ако. — Гьоко изпрати детето да донесе чай и се втурна към градината, като се питаше какви ли жизнено важни новини е донесъл галопиращият конник, защото и тя бе дочула неговия тропот. И защо ли днес Оми-сан е такъв особен? Студен, груб, опасен. Защо е дошъл сам да изпълни такава незначителна поръчка? Защо не е изпратил някой от самураите?
Кой може да знае? Оми е мъж. Можеш ли го разбра, особено самураите? Но нещо не е наред. Дали пратеникът е донесъл вестта за война? Сигурно. Щом е война, значи — война, а тя не вреди на нашата работа. Даймио и самураите както винаги ще имат нужда от развлечения, по време на война дори повече, а във военно време парите нищо не значат за тях. Добре, много добре.
Тя се усмихна сама на себе си. Спомняш ли си войната преди близо четиридесет години, когато ти, седемнадесет годишно момиче, беше перлата на Мишима? Помниш ли смеха, любенето и чудните нощи, които плавно се сливаха с деня? Помниш ли, че беше дори със самия Стар плешивец, бащата на Ябу — приятен старец, който вареше престъпниците, както и синът му след него. Помниш ли колко усилия ти бяха нужни да го изтощиш — за разлика от сина му. Гьоко се закикоти. Веднъж ми гостува три дни, след което ми стана постоянен клиент за цяла година! Какви времена бяха — какъв мъж! Ах, какви времена бяха!
Война или мир, няма значение.
Да, интересни времена се очертаваха, а и предишната нощ бе страшно интересна. Кику беше блестяща и избухването на Анджин-сан за малко не развали всичко. Но тя се справи много умело с положението, като истинска куртизанка. А като си отиде Тода-сама, всичко беше безупречно, нощта — блажена благодарение на Кику.
Ах, тези мъже и жени! Толкова са прозрачни. Особено мъжете. Същински деца. Суетни, капризни, непослушни, сприхави, податливи, ужасни — много рядко чудесни, но затова пък какво ли би представлявал този тъй тъжен свят без тяхната детинска наивност, изкупваща всичките им недостатъци и която наричат как ли не, но всъщност си остава точно това — наивност.
Гьоко се подсмихна и за хиляден път си зададе въпроса: какво щяхме да правим на този свят, ако не бяха мъжете?
И пак забърза, като стъпваше достатъчно шумно, за да оповести пристигането си. Изкачи излъсканите кедрови стъпала. А начинът, по който почука, бе практикуван безброй пъти.
— Анджин-сан, много се извинявам, но Торанага-сама е изпратил да ви повикат. Наредено ви е веднага да се явите в крепостта.
— Какво, какво казахте?
Тя повтори с по-прости думи.
— А, разбрах. Добре. Аз там бързо! — чу го тя да казва със смешното си произношение.
— Много моля да ме извините. Кику-сан?
— Да, мама-сан? — След миг вратата се отмести. Кику и се усмихна. Кимоното бе плътно прилепнало по нея, косата и — красиво разрошена. — Добро утро, мама-сан, приятни ли бяха сънищата ви?
— Да, благодаря. Много се извинявам, че те обезпокоих. Желаеш ли чай, Кику-сан?
— О! — Усмивката на Кику се стопи. Това бе паролата, която Гьоко използуваше пред клиентите и с която съобщаваше на Кику, че най-ценният от тях, Оми-сан, се намира в Чаения дом. В такива случаи Кику можеше да завърши набързо танца, песента или разказа си и да отиде при него, ако желаеше. Кику спеше с много малко клиенти, макар че забавляваше доста голям брой, ако платяха за това. Но малцина можеха да си позволят лукса да бъдат изцяло обслужени от нея.
— Какво има? — тихо, но остро попита Гьоко.
