— Нищо, мама-сан. — И тя се провикна весело: — Анджин-сан, извинете, желаете ли чай?
— Да, благодаря.
— Ей сега! — засуети се Гьоко. — Ако! Бързай, дете!
— Да, господарке. — Ако внесе поднос с чай и две чаши, наля и Гьоко ги остави, след като отново се извини, задето ги е обезпокоила.
Кику сама подаде на Блакторн чашата. Той жадно изпи чая, след което тя му помогна да се облече. Ако и подаде чисто кимоно. Кику беше безкрайно внимателна към него, но вътрешно я изгаряше мисълта, че след малко ще трябва да придружи Анджин-сан извън пътната врата и да му се поклони на сбогуване. Изискваха го добрите обноски. Нещо повече — това бе нейна привилегия и нейно задължение. Само на куртизанките от Първа класа се разрешаваше да престъпват прага на пътната врата и да отдават на клиента си подобна чест. Всички други оставаха в очертанията на двора. Немислимо бе да не завърши нощта, както се очакваше от нея. Би било страшна обида за гостенина, но въпреки това…
За пръв път в живота си Кику усети неохота да се поклони на сбогуване на госта си в присъствието на друг клиент.
Не мога — само не на Анджин-сан пред Оми-сан!
Защо? — запита се тя. Дали не е, защото Анджин-сан е варварин и те е срам, че всички ще научат — тази нощ си принадлежала на един варварин? Не, не е това. Цяло Анджиро вече знае, пък и мъжете са еднакви — вземи единия… А този е самурай, хатамото, адмирал на всички кораби на Торанага-сама! Не, не е това.
Тогава?
Защото през тази нощ открих, че се срамувам от онова, което Оми-сан му направи. Защото всички трябва да се срамуваме. Не биваше Оми-сан да постъпва така. Анджин-сан е жигосан завинаги и имах чувството, че усещам това през коприната на кимоното. Горя от срам за него — един прекрасен човек, който не заслужава онова, което му бе сторено.
Омърсена ли съм?
Не, разбира се, само ме е срам заради него. И се срамувам от Оми-сан поради същото.
И тогава от дълбините на съзнанието и отново изплуваха думите на мама-сан: „Дете мое, остави мъжките работи на мъжете. Нашето оръжие е смехът — срещу тях, света, боговете и дори старостта.“
— Кику-сан?
— Да, Анджин-сан?
— Сега аз тръгвам.
— Да. Ще излезем заедно.
Той внимателно взе лицето и в грапавите си длани и нежно я целуна.
— Благодаря. Нямам достатъчно дума за благодаря.
— Аз съм тази, която трябва да ви благодари, Анджин-сан. Разрешете ми да го направя. А сега да тръгваме.
Тя позволи на Ако да доприглади косата и, която пусна свободно, завърза пояса на новото си кимоно и излезе след него.
Вървеше рамо до рамо с Анджин-сан, което беше нейна привилегия, а не на няколко крачки зад него, както бяха задължени да вървят съпруги, наложници, дъщери и прислужници. За миг той я прегърна през рамо и на нея и стана неприятно, защото не се намираха насаме в стаята. И изведнъж я обзе кошмарното предчувствие, че ще я целуне пред всички — Марико бе споменала за този варварски обичай — на раздяла пред портата. О, Буда, не допускай подобно нещо, молеше тя, почти изгубила съзнание от уплаха.
Мечовете му бяха в приемната. Обичаят изискваше те да се охраняват извън стаята за удоволствия, за да се избягнат кръвопролитни скандали между клиенти и да не би някоя от дамите да сложи край на живота си. Защото не всички дами в Света на върбите бяха щастливи или имаха късмет.
Блакторн затъкна мечовете си в пояса на кимоното.
Кику му се поклони на верандата, където той си обу сандалите, а Гьоко и останалите също се появиха, за да му се поклонят като на почетен гост. От другата страна на пътната врата бяха селският площад и морето. На площада се мотаеха голям брой самураи, включително и Бунтаро. Кику не видя Оми, но знаеше, че е някъде там и зорко следи всичко с поглед.
Анджин-сан изглеждаше огромен като планина, а тя до него като изящна статуетка. Прекосиха двора. И двамата съзряха Оми в един и същи миг. Бе застанал до портата.
Блакторн се спря.
— Добро утро, Оми-сан — каза като на приятел се поклони като на приятел, без да подозира, че Оми и Кику бяха повече от приятели. Пък и откъде да знае. Никой не му беше казал, мислеше тя. Защо да му казват? И какво значение има това?
— Добро утро, Анджин-сан. — Гласът на Оми беше също дружелюбен, но от погледа и не се изплъзна фактът, че той се поклони само колкото изискваше учтивостта. После черните му очи се обърнаха към нея и тя му се поклони с грейнала усмивка.
— Добро утро, Оми-сан. Голяма чест е за този дом.
— Благодаря, Кику-сан. Благодаря.
Тя почувствува изпитателния му поглед върху себе си, но се направи, че не го забелязва, и очите й, както беше редно, нито за миг не се откъснаха от земята. Гьоко, прислужниците и свободните куртизанки наблюдаваха от верандата.
— Аз отивам крепост — каза Блакторн. — Всичко добре?
— Да, Торанага-сама изпрати да ви повикам.
— Да.
Кику вдигна очи. Оми не откъсваше поглед от нея. Тя му дари най-приятната си усмивка и погледна Анджин-сан. Той напрегнато наблюдаваше Оми, но щом усети, че тя го гледа, веднага се обърна и се усмихна.
— Много съжалявам, Кику-сан, Оми-сан, трябва отивам сега.
Поклони се на Оми. Оми отвърна на поклона му. Излезе през портата. Тя го последва, затаила дъх. Всякакво движение замря на площада. В настъпилата тишина тя го видя да се обръща към нея и в един страшен миг и се стори, че ще я прегърне. Но за огромно нейно облекчение той само спря и закача, като всеки цивилизован човек.
Тя се поклони с всичката нежност, която можа да изстиска от себе си, усещайки как погледът на Оми се забива в нея като свредел.
— Благодаря, Анджин-сан — усмихна се тя само на него. Въздишка премина през целия площад. — Благодаря. — И добави задължителното: — Заповядайте пак при нас. Ще броя миговете до следващото ви посещение.
Той се поклони точно толкова безгрижно, колкото изискваше доброто възпитание, и си тръгна високомерно, като истински самурай. А тя, за да го възнагради за безупречното му държане и да накаже Оми за излишната хладност в поклона му, остана на мястото си и изпрати Анджин-сан с поглед, с което му оказа още по-голяма чест.
Изчака, докато най-после почти се изгуби от погледа и. Той се извърна в последния момент и погледна към нея. Махна и с ръка. Тя се поклони много ниско, като се разтапяше от вниманието на целия площад, насочено към тях двамата, но същевременно се преструваше, че не го забелязва. И чак когато той наистина изчезна, тя се прибра вътре. Горда и неизмеримо грациозна. Всеки мъжки поглед беше закован в нея, докато тя затваряше вратата, опиваше се от тази красота и завиждаше на Анджин-сан, който, изглежда, се бе проявил като истински мъж, щом тя така го изпрати.
— Колко сте красива — каза Оми.
— Как ми се иска да е така, Оми-сан — отвърна му тя с втората си по хубост усмивка. — Желаете ли чай? Или нещо за хапване?
— Ако ми направите компания — да.
Гьоко се присъедини към тях с най-мазната си усмивка.
— Моля да ме извините за лошите обноски, Оми-сама. Моля ви да хапнете с нас. Закусили ли сте?
— Още не, но не съм гладен. — Той погледна към Кику. — А вие закусихте ли?
