Шогун

без да обръщаш внимание на полепналите по тях кал и фъшкии, и сядаш на скамейката или стола до разхвърляната като стаята маса. Около теб се щурат четири кучета и две деца — синът му и дъщеричката на покойния му брат Артър, които се катерят, падат, стават, играят на прескочикобила, а Фелисити готви — дългата и пола мете сламата и калта, а сополивата прислужница подсмърча и се мотае из краката ти, докато в съседната стая, построена специално за нея, кашля Мери, вдовица на Артър, винаги на прага на смъртта, но все пак жива.

Фелисити. Милата Фелисити. Къпе се най-много веднъж в месеца, и то само лете, много скришом, в медения казан, но лицето, ръцете и краката си мие всеки ден. Неизменно навлечена през цялата година в няколко ката тежко вълнено облекло, което не се пере с месеци, ако не и с години, смърди като всичко останало, и тя, въшлясала като всички останали, чеше се като всички останали.

И какви ли не други идиотски суеверия и поверия — че чистотата може да те убие, че отворените прозорци могат да те убият, че водата може да те убие и да предизвика настинка или дори чума, че въшките, бълхите и болестите са божие наказание за земни грехове.

Бълхи, мухи и всяка пролет нови рогозки, но затова пък задължително всеки ден на църква, в неделя дори два пъти, за да ти се набие в главата Словото господне. Нищо друго няма значение освен бог и вечното спасение.

Родени в грях, живеещи в срам, дяволско семе, обречено на адски мъки, молещо се за спасение и прошка… Фелисити бе тъй набожна и изпълнена със страх от всевишния и ужас от сатаната, тъй жадуваща за рая… След това се прибираха да обядват. Къс месо направо от шиша и ако някое парче падне на пода, ти го вдигаш, избърсваш го от полепналата мръсотия и го ядеш, освен ако кучетата не те изпреварят, но кокалите им хвърляш, така или иначе. Направо на пода. Остатъците от обяда се събарят от масата също направо на пода или се изхвърлят на пътя. Лягаш да спиш, както си бил облечен през деня, и се чешеш като сито, доволно псе — непрекъснато се чешеш. Остаряваш съвсем млад, погрозняваш съвсем млад, умираш съвсем млад. Фелисити. Сега е двадесет и девет годишна, побеляла, останали са и само няколко зъба, стара, сбръчкана и изсушена.

— Преди да и дойде времето, горката жена. Господи колко е излишно това! — възкликна той огорчено. — Колко жалко!

— Нан десу ка, Анджин-сан? — извикаха едновременно и двете жени и доброто им настроение се стопи.

— Извинете… аз само… вие сте тъй чисти, а ние тъй мръсни и като си помисля какво прахосничество е това, милиони хора… и аз също, целият ми живот… и само защото сме невежи. Господи Исусе, какво прахосване! Свещениците са виновни — те са образовани и те ни учат, нали всички училища са техни, поучават ни — винаги в името господне, мръсотия в името господне… това е самата истина.

— Да, разбира се — опита се да го успокои Марико, трогната от болката му. — Не се тревожете сега за такива неща, Анджин-сан. Оставете грижите за утре…

Кику се усмихваше, но беше вбесена от себе си. Трябваше да бъдеш по-предпазлива, упрекваше се тя. Ах, каква глупост! При това Марико-сан те предупреди! Заради теб сега вечерта се провали и магията изчезна, изчезна, изчезна!

И наистина тежкият, почти осезаем еротизъм, който ги бе обвил, изчезна безвъзвратно. Може да е за добро, реши тя. Сега поне Марико-сан и Анджин-сан са спасени за още една нощ.

Горкият човек, горката жена. Колко тъжно! Тя ги наблюдаваше как си говорят и изведнъж усети, че смениха тона.

— Сега трябва да ви оставя — каза Марико.

— Да си тръгнем заедно.

— Много ви моля да останете. За вашата и за нейната чест. Както и за моята, Анджин-сан.

— Не искам този подарък. Искам вас.

— Аз съм ваша, Вярвайте ми. Моля ви да останете. Моля ви. И знайте — тази нощ съм ваша.

Той не настоя повече.

След като тя си отиде, Блакторн се излегна назад с ръце на тила и се загледа през прозореца в тъмната нощ. Дъждът трополеше по керемидите, вятърът ласкаво подухваше откъм морето.

Кику беше коленичила пред него, без да помръдва. Краката и бяха изтръпнали. Толкова и се искаше и тя да се изтегне, но не смееше да наруши настроението му дори с най-незабележимото движение. Не си изморена. Краката не те болят, убеждаваше се тя. Вслушай се в дъжда и си мисли за красиви неща. За Оми-сан, за Чаения дом в Мишима, за това, че си жива, че вчерашното земетресение е било просто едно най-обикновено земетресение, като всички останали. Мисли си за Торанага-сама и невероятно високата цена, която Гьоко-сан се е осмелила да поиска първоначално за твоя договор. Ясновидецът беше прав — ще имаш щастливата съдба да я направиш по-богата, отколкото тя самата е мечтала. А ако това излезе вярно, защо да не се окаже вярно и всичко останало? Че един ден ще се омъжиш за самурай и ще имаш син от него, ще доживееш до дълбока старост, богата и почитана, и че — чудо на чудесата! — синът ти ще израсне също самурай, като останалите синове на съпруга ти.

И Кику потъна в розови блянове за своето невероятно, прекрасно бъдеще.

След малко Блакторн се протегна с удоволствие, обзет от приятна нега. Видя я и се усмихна.

— Нан десу ка, Анджин-сан?

Той поклати глава, стана и отвори вратата към съседната стая. Там нямаше прислужница, коленичила мълчаливо пред постелята. Двамата с Кику бяха сами в изящната малка къщичка.

Той влезе в спалнята и започна да сваля кимоното си. Тя веднага се втурна да му помага. Той се съблече гол и се уви в нощното кимоно, което тя му подаде. После Кику отвори мрежата против комари и той легна. Тя също се преоблече. Блакторн я наблюдаваше как сваля широкия пояс и горното кимоно, после долното светлозелено, поръбено с алено кимоно, и накрая фустата. Сложи си нощно кимоно с цвят на праскова, свали перуката със сложната официална прическа и си пусна свободно косата. Тя беше гарвановочерна, мека и много дълга. После Кику коленичи извън мрежата за комари.

— Додзо, Анджин-сан?

— Домо.

— Домо аригато годзиемашита — прошепна тя.

След това се пъхна под мрежата и легна до него. Свещите и петролните лампи хвърляха ярка светлина. Светлината го радваше, защото момичето до него беше красиво.

Неудържимото желание, което бе изпитвал, се изпари, макар да остана някаква тъпа болка. Не те желая, Кику-сан. Дори да беше Марико, пак щеше да е същото. Макар да си най-красивата жена, която съм срещал през живота си, по-хубава дори от Мидори-сан, която мислех за по-прекрасна от богиня, не те желая. Може би по-късно, но не сега, много съжалявам.

Тя протегна ръка и лекичко го докосна.

— Додзо?

— Ийе — усмихна се той и поклати глава. Хвана ръката и, после подпъхна своята под рамото и. Тя послушно се сгуши до него, разбрала веднага настроението му. Парфюмът и се смеси с уханието на чаршафите и постелите. Колко е чисто всичко, колко невероятно чисто, отново си помисли той.

Какво беше казал Родригес? „Япония е земен рай, англичанино, ако знаеш как да го търсиш.“ Или: „Тук е истински рай, англичанино.“ — не си спомняше точно думите му. Знаеше само, че не беше там, зад моретата, където мислеше, че е. Не бе там.

Земният рай е тук.

Глава четиридесет и първа

Куриерът препускаше в галоп в тъмната нощ към спящото селце. Небето бе порозовяло от разпукващата се зора и лодките, които бяха излезли на нощен риболов из плитчините, тъкмо се завръщаха. Той бе яздил без отдих от Мишима, през планинските проходи, лошите пътища, бе сменял коне навсякъде, където му беше възможно.

Конят му зачатка по улиците на селото — безброй погледи вече го следяха скришом, — прекоси