— О, той много добре помни хубавото момиче със зеленото чадърче. Много пъти ми е разказвал за него. — Марико я погледна изпитателно. — Всъщност, Кику-сан, вие лесно можете да бъдете взета за Мидори-сан в такъв един ден, скрита под чадърче.
Кику наля саке и Марико отново бе запленена от несъзнателната и грация.
— Чадърчето ми беше с цвят на морска вълна — поясни тя, доволна, че тази подробност е била запомнена.
— А как изглеждаше тогава Анджин-сан? Сигурно е бил много различен от сега? Нощта на писъците трябва да е била ужасна.
— Да, ужасна беше. И той изглеждаше по-възрастен, лицето му беше изпито… Но вие станахте много сериозна, сестричке. Ах, ако знаехте каква чест е за мен да ви наричам така. Тази нощ е само за удоволствия. Никаква сериозност, обещавате ли?
— Да, обещавам. Извинете ме.
— А сега стига толкова за практични неща. Искам да ви помоля за един съвет.
— Питайте ме за всичко — дружелюбно отвърна Марико.
— По въпроса за правенето на любов — имат ли предпочитания мъжете от неговия народ към нещо по- специално, ако случайно знаете? Много съжалявам, че ви питам, но може би ще ме насочите…
Марико едва успя да запази самообладание.
— Не, нищо не знам. Анджин-сан е много чувствителен на тази тема.
— А дали няма да можем да го попитаме по някакъв заобиколен начин?
— Струва ми се, че чужденците не бива да се питат направо. Във всеки случай това се отнася за Анджин-сан. Пък и… ъъ… много се извинявам, но не съм запозната с… ъъ… това, което имате предвид.
— А! — Кику веднага съобрази, че на жената и е неудобно да разговаря на подобни теми, и продължи, все едно, че нищо не е попитала: — Анджин-сан е изумителен човек, жалко само, че е варварин.
Марико побърза да се съгласи с нея.
— Да, за варварин е изумителен човек.
Чуха приближаващите се стъпки на Блакторн. Кику го поздрави отново и сипа вино. Марико отпи от чашата си, доволна, че не е вече насаме с куртизанката, защото имаше чувството, че тя чете мислите й.
Приказваха и се забавляваха, докато най-после Кику прецени, че моментът е подходящ, и ги попита дали не желаят да разгледат градината и стаята за удоволствия.
Излязоха в нощната градина. Дъждовните капки по листата блещукаха на светлината от факлите. Пътечката се виеше покрай малко езерце и ромолящ водопад. В дъното на пътеката, в малка бамбукова горичка, се гушеше самотна къщичка. Издигаше се насред грижливо поддържана морава и четири стъпала водеха към верандата и. Всичко около двустайната къщичка и вътре в нея беше направено с много вкус и пари. Най-доброкачественото Дърво, най-изящната изработка, най-хубавите рогозки, най-фини копринени възглавнички, най-изискани украшения в нишата таконама.
— Колко е хубаво тук, Кику-сан — не се сдържа Марико.
— Чаеният дом в Мишима е много по-красив, Марико-сан. Моля ви, Анджин-сан, настанете се удобно.
— Да, чудесно е.
Кику забеляза, че още е очарован от вълшебната нощ и е под влиянието на сакето, но това не му пречеше да усеща близостта на Марико. Страшно се изкушаваше да стане, да влезе във вътрешната стая, а оттам да мине на верандата и да си отиде. Но съзнаваше много добре, че така ще наруши закона. Нещо повече — разбираше прекрасно, че подобна постъпка би била направо безотговорна, защото чувствуваше със сърцето си, че Марико е готова на всичко и изобщо няма да се замисли за последствията.
Не, реши тя, не бива да я тласкам към постъпка, която може да свърши трагично, каквото и значение да има за моето бъдеще. Предложих й, а тя намери в себе си сили да откаже. Много умно от нейна страна. Дали са любовници? Не знам. Това си е тяхна карма.
Тя се наведе напред и се засмя заговорнически.
— Моля ви, Марико-сан, обяснете на Анджин-сан, че тук при мен има инструменти за удоволствие. Те имат ли си в тяхната страна?
— Казва, че нямали, Кику-сан. Съжалява, но дори не бил чувал.
— О! Тогава ще му бъде ли интересно да ги разгледа? Те са в съседната стая и мога да ги донеса — наистина са крайно възбудителни.
— Бихте ли искали да ги видите, Анджин-сан? Тя казва, че са много особени. — Марико умишлено промени смисъла на думите, изречени от Кику.
— Защо не? — каза Блакторн, а гърлото му се сви и цялото му същество се наелектризира от осезателността на техните благовония и женственост. — Нима… нима използувате инструменти за възглавницата?
— Кику-сан казва — понякога, Анджин-сан. Казва, и то си е така, че японският обичай е да се продължава времетраенето на „Облаците и дъжда“, защото вярваме, че през този кратък миг ние простосмъртните се сливаме с боговете. — Марико не откъсваше поглед от него. — Затова е много важно този миг да продължи колкото се може по-дълго. Това си е почти наше задължение,
— Така е.
— Да. Казва, че е много важно човек да се слее с боговете. Това е полезна вяра и не е никак трудно човек да я храни в душата си, не смятате ли? Чувството, когато Облакът Избухва, е тъй неземно и богообразно, нали? Затова всички средства, които спомагат да останем при боговете възможно най-дълго, са наш дълг,
— Много сте права. Много.
— Желаете ли саке, Анджин-сан?
— Да, благодаря.
Тя си вееше.
— Всичко, свързано с Избухването на Облака или с Облаците и Дъжда, или както още го наричаме Огъня и Пороя, е много, много японско, Анджин-сан. Толкова е важно да бъдете японец, когато се отнася до въпросите на възглавницата,
За нейно голямо облекчение той се усмихна широко и и се поклони като придворен.
— Да. Много. Аз съм същински японец, Марико-сан.
Кику се върна в стаята с кутия, облицована с коприна. Отвътре извади твърде внушителен по размери пенис от слонова кост и друг, от по-мека материя, еластичен. Блакторн за пръв път виждаше такава особена материя. Кику небрежно ги постави до себе си, встрани.
— Тези са най-обикновени
— Не може да бъде — промълви Блакторн, тъй като нищо друго не му хрумна. — Майко божия!
— Но това са най-обикновени
— Не, разбира се! Не използуват нищо такова — смекчи набързо реакцията си, спомнил си, че трябва да запази чувството си за хумор.
Марико не повярва. Преведе на Кику, която също се изненада. После Кику говори нещо надълго и нашироко, а Марико кимаше в знак на съгласие.
— Кику-сан казва, че това е много странно, и аз съм принудена да се съглася с нея, Анджин-сан. У нас всяко момиче ги използува за най-обикновено облекчение, без изобщо да се замисли. Че как иначе ще запази едно момиче здравето си, след като и е забранен достъпът до места, които само мъжете могат да посещават. Сигурен ли сте, Анджин-сан? Нали не се шегувате с нас?
— Не, аз… ъъ… съм убеден, че нашите жени нямат такива… ъъ… неща. Това би било… Исусе, та това… ами не, ние… нямаме ги.
— Без тях животът е труден. Ние имаме една поговорка, че
