Шогун

добро обучение в Йедо и ще може да съперничи с коя да е куртизанка в империята. Пет хиляди коку е ниска цена за такова съкровище. — Пот изби по челото на мама-сан. — Ще ме извините, но и през ум не ми е минавало досега да продавам договора и. Та тя е едва осемнадесетгодишна! Направо е безупречна и е единствената дама от Първа класа, която съм имала щастието да притежавам в моя дом. Наистина не съм убедена, че ще се реша да продам договора и дори на споменатата цена. Не, трябва да помисля, много съжалявам. Какво ще кажете да се върнем утре към този въпрос? Да загубя Кику-сан? Моята малка Кику- чан? — От очите и бликнаха сълзи и Марико си помисли: ако тези сълзи са искрени, тогава ти, Гьоко-сан, си направо една девица.

— Много съжалявам. Шигата га най, нее? — учтиво се обади Марико и я остави да се наплаче и настене, като непрекъснато и пълнеше чашата. Колко ли всъщност струва договорът? — питаше се тя. Петстотин коку би било повече от достатъчно. Зависи доколко я иска мъжът, заинтересован от сделката. Със сигурност не е господарят Торанага. За кого ли я откупува? За Оми? Много е вероятно. Но защо тогава нареди на Анджин-сан да дойде?

— Съгласен ли сте, Анджин-сан — попита го тя с нервен смях, като се опитваше да надвика пиянската глъчка на офицерите.

— Искате да кажете, че господарят Торанага е уредил жена за мен? Като част от възнаграждението ми?

— Да. Кику-сан. Не можете да откажете. На мен… ми е наредено да превеждам.

— Наредено?

— О, аз ще го направя с удоволствие, Анджин-сан. Но пак ви повтарям — не можете да откажете. Ще бъде ужасно неуважение след всички тези почести, които ви оказа. — Тя му се усмихна предизвикателно, ужасно горда и радостна за невероятната щедрост, проявена от Торанага. — Моля ви, никога не съм влизала в Чаен дом. Умирам от желание да надзърна вътре и да си поприказвам с истинска дама от Света на върбите.

— Какво?

— Така ги наричаме, защото са гъвкави и грациозни като върбови клонки. Понякога също използуваме израза Плаващия свят, защото ги оприличаваме на водни лилии, плаващи по повърхността на езерото. Хайде, Анджин-сан, съгласете се най-сетне, моля ви.

— А какво ще каже Бунтаро-сан?

— О, той знае, че аз трябва да уредя това за вас. Господарят Торанага му каза. Всичко е напълно официално, разбира се. Заповядано ми е. Както и на вас. Моля ви. — И тя добави на латински, доволна, че никой друг в Анджиро не знае този език: — Има още една причина, която ще ви съобщя по-късно.

— А, не, кажете ми сега.

— По-късно. Сега се съгласете, и то с удоволствие. Защото аз ви моля.

— Вие — как мога на вас да откажа?

— Но искам да се съгласите с удоволствие. Трябва да е с удоволствие. Обещайте.

— Обещавам, че ще направя каквото зависи от мен. Нищо повече не мога да обещая.

И тя го остави, за да уреди въпроса.

— Ах, как се разстройвам само при мисълта, че ще продам договора на моята красавица — вайкаше се Гьоко. — Да, благодаря ви, още малко саке и си тръгвам. — Тя пресуши чашката на един дъх и веднага я протегна за още. — Значи разбираме се за два кобана — ще направя отстъпка за една такава видна дама като вас.

— Един. А довечера ще поговорим още за договора. В Чаения дом. Съжалявам, че трябва да го решим така набързо, но нали разбирате, няма време… — Тя махна многозначително към голямата зала, откъдето се носеше гълчавата на офицерите. — Държавни въпроси… господарят Торанага… бъдещето на империята… нали разбирате, Гьоко-сан.

— Да, разбира се, Тода-сама, разбира се. — Гьоко се надигна. — Значи един и половина за тази вечер, нали? Добре, значи…

— Един.

— Ох ко, господарке! Половинката е просто символична и не си заслужава да спорим за нея! — изплака Гьоко, като благославяше боговете за хитростта си и едва успяваше да задържи на лицето си израза на непоносима мъка. Кобан и половина беше тройна цена. Но много повече от парите струваше първата покана от истински японски благородник — нещо, към което отдавна се домогваше и за което с радост би посъветвала куртизанката си да приеме и без пари. — Кълна се в боговете, Тода-сама, че се оставям на вашето великодушие. Кобан и половина. Помислете си за другите ми питомки, които трябва да обличам, обучавам и храня години наред. Те са далеч от безценното съвършенство на Кику, но въпреки това трябва да се грижа и за тях по същия начин.

— Един златен кобан — утре.

Гьоко вдигна порцелановото шише и наля две чашки. Едната предложи на Марико, а другата пресуши на един дъх и я напълни отново.

— Добре, един — задъхано се съгласи тя.

— Благодаря ви, много сте любезна и разумна. Да, времената са трудни. — Марико замислено отпи от виното си. — След малко ще пристигнем с Анджин-сан в Чаения дом.

— Ъ? Какво казахте?

— Казах, че Анджин-сан и аз скоро ще тръгнем за Чаения дом. Аз ще му превеждам.

— Варваринът? — не повярва Кику на ушите си.

— Варваринът. Всеки момент ще бъде тук, освен ако не намерим начин да му попречим — и то заедно с нея, най-жестоката, най-алчната и коварна жена, която съм срещала в живота си, дано се прероди като куртизанка от Петнадесета класа.

Въпреки уплахата, си Кику не можа да сдържи звънкия си смях.

— Е, мама-сан, не се ядосвайте чак толкова. Тя е такава прелестна дама, пък и цял кобан — всъщност сделката ви е великолепна. Хайде, имаме предостатъчно време. Първо малко саке, за да ви олекне на сърцето. Ако, бързай като лястовичка!

Ако изчезна на минутата.

— Да, клиентът е Анджин-сан… — Гьоко отново се задави от яд.

Кику и вееше с ветрилото, докато малката Хана вееше на самата нея и протягаше благоуханни треви към носа и.

— А аз си мислех, че преговаря за Бунтаро-сама или за самия господар Торанага. Разбира се, като ми каза, че става дума за Анджин-сан, аз я попитах защо преговорите не се водят от собствената му наложница Фуджико-сан, както е редно, но тя само ми отговори, че дамата била много зле от изгарянията, които получила по време на пожара, а на нея и било наредено лично от Торанага-сама да уреди въпроса за Анджин-сан.

— О! Ще имам щастието да услужа на самия господар.

— Да, момичето ми, ако добре си изплетем мрежата. Но варваринът! Какво ще си помислят останалите ни клиенти? Какво ще кажат? Аз, разбира се, оставих въпроса открит — казах и, че не съм сигурна дали си свободна, така че все още можеш да откажеш, без да засегнеш никого.

— Че какво могат да кажат клиентите? Това е заповед на господаря Торанага. Шигата га най, нее? — опита се Кику да прикрие страха си.

— О, лесно можеш да откажеш, но трябва да побързаш, Кику-сан. Ох ко, трябваше да бъда по- далновидна, трябваше!

— Не се тревожете, Гьоко-сан. Всичко ще бъде наред, ще видите. Но трябва да обмислим нещата много добре. Поемаме голям риск.

— Да, голям.

— Съгласим ли се, връщане назад няма.

— Знам.

— Какво ще ме посъветвате?

— Не знам, Кику-чан. Чувствам се като в клопка на ками. Ти ще вземеш решението.

Кику прецени ужасите. После претегли на кантара и добрите страни.