Последва още едно изригване на овации и Торанага заповяда да донесат саке, с което сложи край на официалната част на събранието.
Оми отпиваше от сакето си и наблюдаваше как Блакторн пресушава вече втора чаша. Кимоното му беше чисто, изгладено, мечовете — втъкнати по всички правила, а Марико продължаваше да му превежда. Много си се променил, Анджин-сан, от онзи пръв ден, доволен си помисли той. Много от чуждите ти идеи са все тъй дълбоко вкоренени в съзнанието ти, но вече си почти цивилизован…
— Какво ви е, Оми-сан?
— Нищо, нищо, Бунтаро-сан…
— Изглеждате, сякаш някой ета ви е докоснал по лицето.
— Ни най-малко! Тъкмо обратното. Току-що ми хрумна една идея. Пийте! Ей, Прасковен цвят, още саке — чашата на Бунтаро е празна!
Глава четиридесета
— Наредено ми е да попитам дали Кику-сан е свободна тази вечер.
— О, много съжалявам, Тода-сама, но не съм сигурна — с мазен глас отвърна мама-сан Гьоко, съдържателната на Чаения дом. — Мога ли да попитам дали почитаемият клиент желае Кику-сан за цялата вечер, само за няколко часа или може би за утре, ако е вече ангажирана?
Тя беше висока, стройна жена на петдесет и няколко години, с чудесна усмивка. Обаче прекаляваше със сакето и сърцето и доста се беше разхлопало, но затова пък носът и надушваше парата от петдесет ли.
Двете жени се намираха в стаята с големина осем рогозки, на японски татами, непосредствено до личните покои на Торанага. Беше отделена специално за Марико и гледаше към малката градина, оградена от първата вътрешна стена на крепостта. Отново валеше и капките блещукаха на трепкащата светлина.
— Това ще реши клиентът — любезно отвърна Марико. — Надявам се да се споразумеем сега в общи линии.
— Много съжалявам, бихте ли ме извинили, но в момента не знам дали е свободна. Тя е толкова търсена, Тода-сама. Сигурна съм, че ме разбирате.
— О, да, разбира се. Имаме голям късмет, че разполагаме с такава дама тук, в Анджиро. — Марико наблегна на думата Анджиро. Беше изпратила да повикат Гьоко, а не отиде сама при нея, както можеше да направи. И когато тя пристигна — достатъчно късно, за да си придаде нужната тежест, но не дотолкова, че да бъде неучтива, — Марико се зарадва на възможността да си премери силите с такъв достоен противник.
— Много ли пострада Чаеният дом? — учтиво попита тя.
— За щастие не, ако не се смята ценният порцелан и дрехите, макар че ще ми струва цяло състояние да ремонтирам покрива и да оправя градината. Бързите услуги струват твърде скъпо, не намирате ли?
— Да, много е неприятно. И в Йедо, и в Мишима, и дори в това селце.
— А колко е важно спокойното обкръжение, нали? Може би клиентът ще ни окаже честта да ни посети в Чаения дом? Или предпочита Кику-сан да дойде тук, ако е свободна?
Марико сви устни и се замисли.
— Чаеният дом.
—
Истинското име на мама-сан беше Хейки-ичи — Първа дъщеря на Зидаря на стени. Баща и, както и дядо и бяха майстори зидари на градински огради. Дълги години живя като куртизанка в Мишима, столицата на Идзу, където стигна до Втора класа. Но щастието и се усмихна щедрите дарения на един постоянен клиент, съчетани с острия и делови нюх, и позволиха да събере необходимата сума да откупи договора си и да стане съдържателка на собствен Чаен дом, след като вече не беше търсена за прекрасното си тяло и пикантното си остроумие, с които я бяха дарили боговете. Нарече сама себе си Гьоко-сан — а „гьоко“ значи късмет. Като съвсем начинаеща четиринадесетгодишна куртизанка и бе дадено името Цукайко — Укротителка на змии. Собственичката и беше обяснила, че това име ще предизвика весели асоциации у мъжете и по този начин успехът и е неминуем. Името щяло да възбужда смях сред клиентите, а смехът е от основно значение за техния залаят. И Гьоко никога не забрави тези думи.
— Саке, Гьоко-сан?
— Благодаря ви, да. Благодаря, Тода-сама.
Прислужницата и наля саке в чашата, след което Марико я освободи.
Започнаха да сърбат мълчаливо. След малко Марико напълни отново чашите.
— Какъв изящен порцелан! — възхити се Гьоко.
— О, нищо особено — възрази Марико. — Съжалявам, че се налага да го използувам.
— Ако се окаже свободна, ще сметнете ли пет кобана за приемлива цена? — Кобанът беше златна монета от осемнадесет грама. Един кобан се равняваше на три коку ориз.
— Много съжалявам, изглежда, не съм се изразила достатъчно ясно. Не съм искала да купя Чаения дом в Мишима, а само услугите на въпросната дама за една вечер.
Гьоко се засмя.
— Ах, Тода-сама, репутацията ви е напълно заслужена. Но нека изтъкна все пак, че Кику-сан е дама от Първа класа. Гилдията я удостои с тази чест още миналата година.
— Така е, и аз съм убедена, че е заслужила напълно класата си. Но това е било в Мишима. А дори и в Киото… Но вие, разбира се, се шегувахте.
Гьоко преглътна ругатнята, която и беше на езика, И се усмихна лъчезарно.
— За съжаление ще се наложи да върнем парите на клиентите, които — сега си спомних — я ангажираха за тази вечер. Горкото дете — четири от кимоната и пострадаха, докато гасяхме пожара. Така че пет кобана не е неразумна цена.
— Разбира, се. Пет кобана са напълно разумна цена в Киото за една седмица развлечения с две дами от Първа класа. Но времената се промениха и човек трябва да има това предвид. Половин кобан. Желаете ли саке, Гьоко-сан?
— Благодаря, благодаря. Сакето е чудесно — прекрасно качество, прекрасно. Само една чашка още, ако обичате, а след това ще си тръгвам. Ако Кику-сан не е свободна, за вечерта, с удоволствие ще ви уредя за някоя от другите дами — може би Акеко. Или предпочитате друг ден?
Марико не отговори веднага. Пет кобана бяха възмутително много — толкова струваше някоя знаменита куртизанка Първа класа в Йедо. За Кику половин кобан беше предостатъчно. Марико беше добре запозната с цените на куртизанките, защото Бунтаро често прибягваше до услугите им и дори бе откупил договора на една от тях, а тя плащаше сметките, които — както беше редно — пристигаха при нея. Тя огледа с преценяващ поглед Гьоко. Жената спокойно, си сърбаше сакето и ръката и не трепереше.
— Би могло — каза най-сетне Марико, — но няма да стане — нито друга дама, нито друг ден. Не, ако не се разберем за днес, боя се, че утре е вече късно, много съжалявам. А що се отнася до друга дама… — Марико се усмихна и сви рамене.
Гьоко тъжно постави чашата си върху масичката.
— Да, и аз чух, че нашите славни самураи ни напускат. Колко жалко! Тук нощите са толкова приятни. В Мишима морският ветрец не достига никога до нас като тук. И на мен ще ми е мъчно да си тръгна.
— Може би един кобан. Ако това ви задоволява, бих искала да поговорим за цената на нейния договор.
— Договорът ли! — ахна Гьоко.
— Да. Саке?
— Да, благодаря. Договорът — нима договорът? Това е вече друга работа. Пет хиляди коку.
— Изключено!
— Да — съгласи се Гьоко, — но Кику-сан ми е като дъщеря. Всъщност тя наистина ми е дъщеря — по- добра от собствената. От шестгодишна я обучавам. Тя е най-съвършената дама в Света на върбите в цяло Идзу. Знам — в Йедо имате по-знаменити дами, по-остроумни, по-изискани, но това е само защото Кику-сан не е имала възможността да общува с по-добро общество. Ала дори и сега тя няма равна на себе си в пеенето и свиренето на самисен. Кълна се във всички богове! Дайте й една година с подходящ покровител и
