— Хайде да рискуваме и да го приемем. В края на краищата той е самурай, хатамото, любим васал на господаря Торанага. Не забравяйте думите на гадателя: чрез мен ще станете за цял живот богата и прочута. Моля се думите му да се сбъднат, за да мога да ви се отплатя за всичкото добро, което съм видяла от вас.
Гьоко я помилва по разкошната коса.
— Ах, дете мое, толкова си добричка, благодаря ти. Да, според мен постъпваш мъдро. Нека дойде. — Тя я пощипна ласкаво по бузата. — Винаги си ми била любимка. Но ако знаех, щях да поискам двойно за този варварски адмирал.
— Ние и без това вземаме двойно, мама-сан.
— Тогава тройно.
Кику я потупа по ръката.
— Не се тревожете — това е началото на вашата сполука.
— Да, и освен това Анджин-сан не е обикновен варварин, а самурай и хатамото. Тода-сама ми каза, че е получил имение на стойност две хиляди коку и господарят, Торанага го е направил адмирал на всичките си кораби. Освен това се къпе всеки ден като цивилизован човек и вече не смърди…
Ако пристигна задъхана и им сипа виното, без да разлее нито капка. Четири чашки бяха погълнати една след друга. Гьоко се почувствува по-добре.
— Довечера всичко трябва да е изрядно. Да. Щом е по заповед на господаря Торанага, така трябва да бъде. Нямаше да нареди лично, ако не е от значение за него самия, така ли е? Пък и Анджин-сан е нещо като даймио. Две хиляди коку годишно — в името на всички ками, това е огромна сполука за нас. Чуй ме, Кику-сан. — Тя се наклони към ухото й, а Ако се наклони към нея с наострени уши. — Попитах Тода-сама дали е запозната с някои от чуждоземните им обичаи, приказки, танци или пози, щом говори езика им, или някои песни и инструменти, които Анджин-сан предпочита.
— Да, това би било от голяма полза, дори много — съгласи се Кику, все още изплашена, че прие. Сега съжаляваше, че не постъпи по-разумно и не отказа.
— А тя нищо не можа да ми каже! Говори езика им, а си няма представа как правят любов! Попитах я дали е разговаряла с него на тази тема и тя ми отговори — да, но с плачевни резултати… — И Гьоко преразказа случката в крепостта Осака. — Можеш да си представиш в какво неудобно положение е изпаднала, горката.
— Е, поне едно нещо знаем със сигурност — да не му предлагаме момчета.
— А освен това сведения можем да получим само от една прислужница в дома му.
— Имаме ли време да изпратим да я повикат?
— Вече я посетих. От крепостта отидох право там. Дори една месечна заплата не можа да и развърже езика. Такава глупачка!
— Добре ли се е представила?
— Да, за една необучена любителка… Единственото, което можах да изкопча, беше, че господарят и бил мъжествен.
— Това не ни е от голяма полза.
— Така е. Предлагам да имаме всичко подръка, за всеки случай. Всичко.
— Да. Ще бъда много предпазлива. Много е важно всичко да бъде както трябва. Ще ми бъде трудно, ако не и дори невъзможно, да го забавлявам, щом не можем да разговаряме.
— Тода-сама каза, че ще ти превежда.
— Колко мило от нейна страна! Това много ще ми помогне, макар че не е същото…
— Така е. Още саке, Ако! Грациозно, детето ми, наливай с грация. Но ти си куртизанка Първа класа, Кику-сан. Така че ще трябва да се справиш. Варваринът адмирал е спасил днес живота на Торанага-сама и е седял до него. Цялото ни бъдеще е заложено на теб. Знам, че ще се справиш великолепно. Ако!
— Да, господарке?
— Погрижи се за постелите и за цветята… Не, цветята ще подредя лично аз. Къде е готвачката? — Тя потупа Кику по коляното. — Облечи си златното кимоно, а отдолу сложи зеленото. Тази вечер трябва да направим добро впечатление на Тода-сама.
И тя хукна да подрежда къщата. Всички дами, прислужници и чирачета започнаха радостно да се суетят, да разтребват, да помагат, горди от голямата чест, паднала се на техния дом.
Когато всичко беше готово и ангажиментите на останалите момичета променени, за да не пречат на тъй важната среща, Гьоко се прибра в стаята си и полегна, за да възстанови силите си. Още нищо не бе споменала пред Кику за предложението да откупят договора й.
Ще изчакам, реши тя. Ако успея да получа исканата сума, тогава може би ще освободя прекрасната си Кику. Но не и преди да разбера кой я иска. Добре, че бях достатъчно предвидлива и дадох на Тода-сама ясно да разбере това условие. Защо ревеш, стара глупачке? Пак ли се напи? Я си събери ума! — за какво ти е да бъдеш нещастна?
— Хана-чан!
— Да, мама-сан?
Детето изприпка при нея. Току-що бе навършило шест години и имаше хубави големи кафяви очи и дълга, прекрасна коса. Беше се издокарало в чисто ново алено кимоно. Гьоко го купи преди два дни чрез местната търговка на деца в Мура.
— Харесваш ли си новото име, детето ми?
— Много, много. Много съм поласкана, мама-сан.
Новото име означаваше „малко цвете“, както и Кику значеше „хризантема“ — името, което Гьоко и даде още първия ден.
— Сега аз ще ти бъда майка — каза и Гьоко мило, но твърдо, след като плати, колкото й искаха, и я получи учудена, че грубоватата, закръглена Тамадзаки е могла, да роди такава потенциална красавица. След четири дни яростни пазарлъци тя плати един кобан за детето, докато навърши двадесет години — сума, достатъчна да изхрани семейството на Тамадзаки в продължение на две години. — Донеси ми чай, после гребена и няколко листенца ароматен чай, за да премахна дъха на саке от устата си.
— Да, мама-сан… — И тя хукна задъхана, изгаряща от желание да услужи, до се оплете на вратата в тънката като паяжина пола на Кику.
— Ооо, много се извинявам…
— Трябва да внимаваш, Хана-чан.
— Много се извинявам, много!
Хана-чан беше готова да заплаче.
— Защо си тъжна, Малко цвете? Хайде, успокой се — нежно я помилва Кику. — В този дом никога не бива да сме тъжни. Помни — това е Светът на върбите и сълзите са неуместни, дете, защото тогава какво полза от нас: Тъгата не се харесва. А наш дълг е да доставяме удоволствие и да бъдем винаги весели. Хайде тичай, детето ми, но леко, грациозно. — Кику се обърна и се представи на стопанката си с грейнала усмивка: — Харесвам ли ви така, господарке?
Блакторн я погледна и за малко не подсвирна.
— Боже моя!
— Това е Кику-сан — представя я официално Марико, възбудена от реакцията на Блакторн.
Момичето се бе появило в стаята, шумолейки с копринените си поли, поклони се и каза нещо, което Блакторн не разбра.
— Казва, че сте добре дошли и вашето посещение е чест за този дом.
—
—
—
Той не можеше да откъсне поглед от изящната и ръка, която безпогрешно напипа шишето, провери дали температурата на виното е каквато трябва да бъде, наля в чашата, която той протегна, както му беше показала Марико — и всичко с такава грация, че му се струваше почти невероятно.
— Обещавате ли да се държите като истински японец? — попита го Марико, като тръгваха от крепостта — тя в носилка, а той пеша до нея, надолу по пътечката, която се виеше от хълма към селото и
