акомпанимент. Гласът и се издигаше звънко, сменяше внезапно темпото — нещо, на което се бе учила години наред, за да го постига с такава лекота. Марико отново бе запленена, но не и той. Кику млъкна.
— Тази нощ не е за музика и песни — обяви тя, — а само за щастие. Марико-сан, как да кажа „моля да ме извините“ на неговия език?
—
—
—
— Трудно е да забавляваш някого без думи, но не и невъзможно. А, сетих се.
Тя скочи и започна да изпълнява забавни пантомими — даймио, носач, рибар, надут самурай, дори стар селянин, напълнил кошница, и толкова добре ги представяше всички, с толкова хумор, че Марико и Блакторн не след дълго се смееха от сърце и пляскаха с ръце. Тогава тя вдигна ръка. Палаво и закачливо имитира пикаещ мъж: как не може да улучи, как го върши през различните етапи на живота си — като малко дете, което се подмокря в леглото си и реве, после млад, забързан мъж, друг, който се стиска, трети, който е забравил какво е смятал да прави, и накрая немощен старец, който стене от радост, че още изобщо може да ходи по малка нужда.
Кику се поклони на аплодисментите им, отпи от чая си и избърса нежното си лице. Забеляза, че той свива рамене, сякаш са схванати, и веднага скочи: „О, пер фавор, сеньор“, коленичи зад него и започна да го разтрива.
Умелите и ръце бързо намериха онези места, от които щеше да изпита удоволствие.
— Ох, господи, това е…
Тя изпълни молбата му.
— След малко ще се почувствувате съвсем добре. Това е от много седене на едно място, Анджин- сан.
— Така много добре, Кику-сан, вие правите Суво почти лош.
— А, благодаря. Марико-сан, раменете на Анджин-сан са толкова широки, не бихте ли ми помогнали? Вие разтривайте лявото рамо, а аз — дясното. Много съжалявам, но ръцете ми не са много силни.
Марико се остави да я убедят и изпълни молбата й. Кику прикри усмивката си, като го усети как се стегна под пръстите на Марико, и се почувствува доволна от хрумването си. Ето че клиентът получаваше удоволствие благодарение на нейното умение и знания и тя вече можеше да се оправя с него.
— По-добре ли ви е така, Анджин-сан?
— Чудесно, благодаря.
— Много се радвам. Но Тода-сама е много по-сръчна от мен. — Кику усещаше взаимното им привличане, колкото и да го прикриваха. — А сега нещо за хапване.
Храната пристигна незабавно.
— Специално за вас, Анджин-сан — гордо обяви тя. В блюдото имаше малък фазан, нарязан на хапки и опечен на дървени въглища. Отгоре бе залят със сладникав соев сос. Тя му подаде едно парче.
— Ах, колко е вкусно! — не се сдържа той. Наистина беше много вкусно.
— Вие, Марико-сан?
— Благодаря.
Марико си взе едно парченце, но не го поднесе към устата си. Кику също пое ароматна мръвчица с клечките за ядене и я сдъвка с удоволствие.
— Много е вкусно, нали?
— Много, Кику-сан, много.
— Моля ви, Анджин-сан, вземете си още. — Тя взе второ късче. — Вижте колко е много.
— Благодаря. Моля ви, как това… как… — посочи той гъстия червеникаво-кафяв сос.
— Кику казва, че това е захар и соев сос с малко джинджифил. Пита дали и вие имате захар и соя.
— Захар — да. От захарно цвекло. Но соя нямаме, Кику-сан.
— Че как живеете без соя? — учуди се Кику. После стана сериозна. — Кажете, моля ви, на Анджин-сан, че ние от хиляда години използуваме захар. Будисткият монах Ганджин я донесъл от Китай. Всички хубави неща сме получили от Китай, Анджин-сан. Чая също. Преди петстотин години друг един будистки монах, Ейсай, донесъл няколко семенца и ги засадил в провинция Чикудзен, откъдето съм родом. Той, същият, пренесъл и дзен-будизма.
Марико също така сериозно превеждаше. После Кику избухна в звънък смях.
— Много се извинявам, Марико-сан, но и двамата имате такъв тържествен вид! Аз само се преструвах на много сериозна — като че ли чаят е от някакво значение! Само за да ви забавлявам.
Те наблюдаваха как Блакторн привършва фазана.
— Много беше вкусно. Благодарете, моля ви, на Гьоко-сан.
— Тя ще бъде безкрайно поласкана. — Кику сипа още саке в чашите им. После, тъй като беше време, каза най-невинно: — Мога ли да ви попитам какво стана днес по време на земетресението? Чух, че Анджин-сан е спасил живота на господаря Торанага. За мен ще е чест да чуя всичко от първа ръка.
И тя доволна се облегна назад, за да се насладят Марико и Блакторн на разказа си, като само от време на време издаваше по някое „Ох!“ или „А после?“, наливаше саке, без да ги прекъсне нито веднъж — идеален слушател.
Когато свършиха, Кику се възхити от храбростта им и големия късмет на господаря Торанага. Поприказваха още малко, а след това Блакторн се извини и тръгна след прислужницата, която трябваше да му покаже пътя.
Марико наруши мълчанието:
— Нали за пръв път опитахте месо, Кику-сан?
— Мой дълг е да правя всичко, което може да му достави удоволствие.
— Не съм подозирала дори, че една дама може да бъде толкова съвършена. Сега разбирам защо винаги трябва да има Плаващ свят, Свят на върбите и колко трябва да са щастливи мъжете. И също колко съм нескопосна.
— О, не бих искала да останете с такова впечатление, Марико-сан, аз съвсем не съм целяла това. Ние доставяме само краткотрайно удоволствие.
— Исках да кажа само колко много ви се възхищавам. Бих желала да ми станете сестра.
Кику се поклони.
— Не съм достойна за такава чест. — Двете усетиха топлота една към друга. — Това място е много потайно, на всички можете да имате доверие, отникъде не надзъртат любопитни очи. Стаята за удоволствия се намира насред градината и може да е много тъмна, ако човек пожелае. А мракът запазва тайните.
— Единственият начин да запазиш тайна е да я прошепнеш насаме в дълбок кладенец при пълнолуние — весело отвърна Марико, на която и трябваше време, за да се реши.
— Между две сестри няма нужда от кладенци. Освободих прислужницата си до утре. Стаята ми за удоволствия е много закътана.
— Вие ще бъдете там с него, сама.
— Аз винаги мога да съм сама. Винаги.
— Много сте мила, Кику-чан, много любезна.
— Тази нощ е вълшебна, нали? И толкова особена.
— Вълшебните нощи свършват много бързо, сестричке. Те са за децата. А аз вече пораснах.
— Кой знае какво може да се случи в една вълшебна нощ? Мракът скрива всичко.
Но Марико тъжно поклати глава и нежно я докосна.
— Да, но за него нощта ще бъдете вие. Кику не настоя.
— Значи съм подарък за Анджин-сан? — обади се тя след малко. — Не е ли пожелал да бъде с мен?
— Ако беше ви видял, сам щеше да ви пожелае. За него е голяма чест, че го приехте. Сега съм убедена в това.
— Но той ме е виждал веднъж. Бях с Оми-сан и той мина покрай нас на път за кораба, когато заминаваше за Осака.
— О! Пък той ми каза, че видял Мидори-сан да разговаря с Оми-сан. Значи това сте били вие? До носилката?
— Да, на площада. Аз бях, Марико сан, а не съпругата на Оми-сан. Той ме поздрави с
