оставил душата ти да бъде покварена до такава степен, че…
— Много съжалявам, отче, но не мисля, че ни е била оказана голяма чест — осем години ни бяха нужни, за да отидем дотам и да се върнем, а след цялото това учение и безброй молитви и проповеди, и чакане нито един от нас не е ръкоположен, макар че ни беше обещано. Аз бях дванадесетгодишен, когато потеглих, Жулиао беше единаде…
— Забранявам ти да говориш повече! Заповядвам ти да млъкнеш! — В настъпилата тишина Алвито огледа останалите, застанали с гръб до стената, следящи жадно разговора. — Ще бъдете ръкоположени, когато му дойде времето. Но ти, Жозеф, ще бъдеш пред бога…
— В името на бога! — избухна пак Жозеф. — Какво значи „когато му дойде времето“?
— Когато господ пожелае — сряза го Алвито, смаян от открития му бунт. И изрева: — На колене!
Брат Жозеф се опита да издържи на погледа му, но не успя и накрая се предаде. Въздъхна, падна на колене и сведе глава.
— Дано господ се смили над теб! Ти си призна един отвратителен смъртен грях, наруши свещения си обет за непорочност и послушание към висшестоящите. Прояви непростима наглост! Как смееш да оспорваш заповедите на нашия генерал и политиката на църквата! Обрече на гибел безсмъртната си душа и си позор за бога, за ордена, за църквата, за семейството и приятелите си. Твоят случай е толкова сериозен, че съм принуден да го отнеса до самия Делегат посетител. А дотогава няма да се причестяваш, няма да се изповядваш, нито ще изповядваш или участвуваш в някаква служба… — Раменете на Жозеф се разтресоха от обзелото го разкаяние. — Като първоначално наказание ти се забранява да разговаряш, тридесет дни ще бъдеш само на ориз и вода, а нощите ще прекарваш на колене в молитви към пресветата Дева да опрости гнусните ти грехове, а освен това ще бъдеш бичуван. Тридесет удара. Свали си расото!
Раменете на Жозеф спряха да се тресат. Той вдигна очи.
— Приемам всичко, което заповядахте, отче, и се извинявам от все сърце, от дъното на душата си. Моля ви за прошка. Ще моля винаги и за неговата прошка. Но няма да допусна да бъда бичуван като най- обикновен престъпник!
— Ще бъдеш бичуван.
— Моля да ме извините, отче — настоя Жозеф. — В името на пресветата Дева, не става дума за болката. Болката е нищо за мен, както и смъртта. Това, че съм прокълнат и ще горя във вечен огън, е моя карма и ще я понеса. Но аз съм самурай — аз съм от рода на Харима-сама.
— Твоята гордост ме отвращава. Няма да бъдеш наказан заради болката, а за да превъзмогнеш именно гордостта си. Като най-обикновен престъпник, казваш? Къде е твоята смиреност? Спомни си как нашият спасител Исус Христос понесе своето унижение! Как умря редом с най-обикновените престъпници!
— Да, и това е основният ви проблем тук, в Япония.
— Какво?
— Моля да ме извините за моята откровеност, отче, но ако Царят на царете не беше умрял като най- обикновен престъпник, разпънат на кръст, самураите биха приели…
— Млъкни!
— … християнството с много по-голяма готовност. Нашето общество постъпва много мъдро, като не проповядва за разпъването на кръста, както правят другите ордени…
Алвито вдигна разпятието пред гърдите си като ангел-отмъстител.
— В името на бога, млъкни или ще бъдеш отлъчен от църквата! Хванете го и го съблечете!
Братята дойдоха на себе си и направиха крачка напред, но Жозеф скочи на крака. В ръката му блесна нож, появил се като по чудо изпод расото му. Той долепи гръб до стената. Всички замряха, освен брат Микаел, който бавно и спокойно продължи да пристъпва към него с протегната ръка.
— Моля те, братко, дай ми ножа си — тихо рече той.
— Не, моля да ме извиниш.
— Тогава се моли за мен, братко, както аз се моля за теб… — И Микаел пак посегна към оръжието.
Жозеф отскочи настрани и се подготви за смъртоносен удар.
— Прости ми, брат Микаел.
Микаел продължи да се приближава бавно към него.
— Спри, Микаел! О стави го! — заповяда Алвито.
Микаел се подчини на сантиметри от смъртоносното острие.
— Господ да се смили над теб, Жозеф — каза силно пребледнелият Алвито. — Отлъчвам те от църквата. Душата ти е обладана от сатаната както на земята, така и отвъд. Махни се!
— Отказвам се от християнския бог! Аз съм японец — шинтоист! Сега вече съм собственик на душата си. Не се боя! — крещеше Жозеф. — Да, ние сме горди, не сме като варварите. Ние сме японци, а не варвари! Дори и селяните ни не са варвари!
Алвито тържествено, с широк жест прекръсти въздуха пред себе си, за да предпази всички от богохулството, и безстрашно обърна гръб на ножа.
— Нека се помолим заедно, братя. Сатаната е проникнал сред нас.
Останалите също се извърнаха, много от тях натъжени, някои все още дълбоко потресени. Само Микаел не се помръдна, с вперен в Жозеф поглед. Жозеф рязко свали от себе си кръста и броеницата. Щеше да ги запрати настрани, но Микаел отново протегна ръка.
— Моля те, братко, моля те — дай ми ги. Това е такъв малък дар.
Жозеф го изгледа продължително и му ги подаде.
— Моля те да ми простиш.
— Ще се моля за теб — каза Микаел.
— Не ме ли чу — отказах се от бога!
— Ще се моля Той да не се отказва от теб, Уранага-но-Тадамаса-сан.
— Прости ми, братко.
Жозеф пъхна ножа в пояса си, отвори рязко вратата и като сляп излезе на верандата. Хората отвън го наблюдаваха с любопитни очи, сред тях бе и рибарят Уо, застанал търпеливо в сянката. Жозеф прекоси двора и се запъти към портата. Един самурай му препречи пътя.
— Стойте!
Жозеф спря.
— Къде отивате, моля?
— Много съжалявам, моля да ме извините… не знам…
— Аз служа на господаря Торанага. Много съжалявам, но без да искам, чух всичко. Целият хан беше принуден да ви слуша. Такива непоносими обноски… Как може вашият водач да крещи по този начин и да нарушава покоя! И вие също! Аз съм дежурен офицер и смятам, че трябва да се явите при началника на стражата.
— Мисля… благодаря… ще мина от другата страна. Моля да извини…
— Няма да вървите никъде, много съжалявам. Ще се явите при моя началник.
— Какво? Ах, да. Да, много съжалявам, разбира се — опитваше се да размисли Жозеф.
— Добре. Благодаря.
Чуха се нечии стъпки и самураят се обърна. Откъм моста се зададе втори самурай и го поздрави.
— Изпратен съм да заведа Цуку-сан при господаря Торанага.
— Добре. Чакат ви.
Глава четиридесет и трета
Торанага следеше с поглед високия свещеник, който се приближаваше към него. Той прекоси поляната и на трепкащата светлина на факлите тясното му лице изглеждаше по-изпито от обикновено, като впечатлението се подсилваше от чернотата на брадата му. Оранжевото му будистко расо беше с елегантна кройка, а от пояса му висяха кръст и броеница.
На десет крачки от Торанага отец Алвито коленичи и почтително се поклони, с което започна обичайните официалности.
Торанага седеше сам на платформата. Телохранителите му стояха в полукръг около нея, на достатъчно голямо разстояние, за да не чуват. Само Блакторн седеше по-наблизо, облегнат удобно върху платформата,
