Не мога да забраня на свещениците, на другите „космати“ достъп до империята, но поне мога да ги накарам да се почувствуват нежелани в моите владения. Същото се отнася и до новите варвари, ако изобщо пристигнат. А колкото до Анджин-сан… — Торанага сви рамене. — Всичко е карма.
Алвито отправяше пламенни благодарности към бога за това неочаквано благоволение.
— Благодаря ви, господарю. — Почти не му бе останал глас от вълнение. — Обещавам ви, че няма да съжалявате. Ще се моля враговете ви да се разпръснат като оризови люспи на вятъра.
— Извинявам се за острите си думи. Бяха изговорени в момент на гняв. Толкова много неща… — Торанага тежко се надигна. — Имате моето разрешение да отслужите утре литургия, стари приятелю.
— Благодаря ви, господарю — ниско се поклони Алвито и изпита съжаление към този иначе тъй величествен мъж. — От все сърце ви благодаря. Дано господ ви благодари и ви вземе под свое покровителство.
Торанага се затътри към хана, следван от телохранителите си.
— Нага-сан?
— Да, татко! — дотича младежът.
— Къде е Марико-сан?
— Ей там, господарю, с Бунтаро-сан. — Нага посочи малкия, осветен от фенери чаен павилион в градината, ограден от своя собствена ограда. Вътре едва се различаваха две тъмни фигури. — Да прекъсна ли ча-но-ю?
Ча-но-ю беше официалната чайна церемония, която представляваше един строго определен ритуал.
— Не. Чайната церемония никога не се прекъсва. А къде са Оми и Ябу-сан?
— Те са в хана си, господарю — махна Нага към ниската постройка на другия бряг на реката, в отдалечения му край.
— Кой избра този хан?
— Аз, господарю. Моля да ме извините, но вие наредихте да им намеря хан на отсрещния бряг, отвъд моста. Грешно ли съм ви разбрал?
— А Анджин-сан?
— Той е в стаята си, господарю. Чака да го повикате, ако имате нужда от него.
Но Торанага отново поклати глава.
— Утре ще се срещна с него. — Помълча и добави с глух, сякаш идващ отдалече глас: — Сега ще се изкъпя. И не желая да бъда обезпокояван до изгрев слънце, освен…
Нага зачака покорно, докато баща му се взираше с безжизнен поглед в празното пространство, силно разтревожен от държането му.
— Добре ли сте, татко?
— Какво? Ах, да. Да, добре съм. Защо?
— Нищо, моля да ме извините. Все още ли искате да ловувате призори?
— Да ловувам? Добра идея. Благодаря ти, че ми я подсказа, много добре ще ми дойде. Погрижи се за всичко. Е, хайде, лека нощ… Ах, да, още нещо. Разреших на Цуку-сан да отслужи утре малка литургия. Всички християни могат да присъствуват. Ти също ще отидеш.
— Аз, господарю?
— А на първия ден от Новата година ще станеш християнин.
— Аз?!
— Да. По своя собствена воля. Ще уведомиш Цуку-сан насаме.
— Но, господарю…
— Оглуша ли? — нахвърли се Торанага отгоре му. — Не разбираш ли вече и най-простите неща?
— Моля да ме извините, господарю, разбирам.
— А така!
Торанага отново зае разсеяната си поза и си тръгна, следвай от личния си телохранител. Всички самураи се поклониха, но той не им обърна внимание.
Някакъв офицер се приближи до Нага, също толкова разтревожен.
— Какво му е на нашия господар?
— Не знам, Йошинака-сан. — Нага погледна отново към поляната. Алвито тъкмо си тръгваше, по посока към моста, съпровождан от един — единствен самурай. — Трябва да е свързано с него.
— Никога не съм виждал Торанага-сама да се движи с такива тежки стъпки. Никога. Казват… казват, че варварският свещеник е магьосник. Иначе как ще се научи така добре да говори нашия език? Дали не е омагьосал господаря?
— Не. Никога. Всеки друг, но не и баща ми.
— Само като погледна варварите, и ми настръхват косите, Нага-сан. Чухте ли за скандала? Цуку-сан и бандата му крещяха и се караха като невъзпитани ета.
— Да, отвратително. Убеден съм, че този човек е нарушил хармонията на баща ми.
— Ако питате мен, една стрела в гърлото му ще спести много грижи на нашия господар.
— Така е.
— Дали не трябва да кажем на Бунтаро-сан за Торанага-сама? Той е наш началник.
— Съгласен съм, но по-късно. Баща ми ясно даде да се разбере, че ча-но-ю не бива да се прекъсва. Ще чакам да свърши.
В покоя и тишината на малката къщичка Бунтаро бавно и много грижливо вдигна похлупачето на малка керамична кутия за чай от времето на династията Танг и също тъй грижливо и внимателно взе една бамбукова лъжичка — започваше заключителната част на церемонията. Той умело гребна точно толкова зелен прах, колкото беше необходим, и го пресипа в порцелановата чашка без дръжка. Старинен чугунен чайник къкреше върху въглените. Със същата спокойна грация Бунтаро сипа от врящата вода в чашката, върна чайника обратно върху триножника, леко разбърка зеления прах с бамбукова пръчица, докато се получи безупречна гладка кашица.
Добави лъжичка студена вода, поклони се на Марико, която беше коленичила срещу него, и и предложи чашката. Тя му се поклони и я прие също тъй изискано, погледна с възхитен поглед гъстата зелена течност, отпи три глътки, почака малко, отпи още една глътка, после още една и още една. Върна му чашката. Той пак забърка чай и отново и предложи чашката. Тя го помоли сега той да опита питието, както се очакваше от нея. Той изпи чая на три глътки. Забърка трета и четвърта чаша. Петата вежливо му беше отказана.
Също тъй ритуално, изключително грижливо и внимателно, той изми и избърса чашката с безупречно чиста памучна кърпа и ги постави и двете — и чашата, и кърпата — на местата им. Поклони се на Марико, която отвърна на поклона. Ча-но-ю завърши.
Бунтаро беше доволен. Беше се старал много и сега, поне за момента, помежду им цареше мир. Защото следобед такъв нямаше.
Беше я посрещнал при носилката. Отново, както винаги в нейно присъствие, той се почувствува груб и тромав, в пълен контраст с крехката и изящна фигура. Имаше чувството, че е някой дивак от презрените варварски племена аину, които някога са населявали тези земи, но бяха прогонени на север, през проливите, на неизследвания остров Хокайдо. Всички добре премислени думи изхвръкнаха от главата му и той непохватно я покани на ча-но-ю, като накрая добави:
— От години вече не сме… Не съм ви предлагал ча-но-ю, но тази вечер би ми било удобно. — И изведнъж изтърси, макар че не бе имал намерение да го каже, съзнавайки колко глупаво постъпва, колко е некрасиво и погрешно: — Господарят Торанага каза, че е време да си поговорим.
— А вие не сте ли на това мнение, господарю?
Въпреки взетото решение той се изчерви, а гласът му излезе на пресекулки:
— Искам да възстановя хармонията помежду ни и дори нещо повече. Аз не съм се променил, нали?
— Разбира се, господарю, и защо трябва да се променяте? Ако има допусната грешка, редното е аз да се променя, а не вие. Ако има някаква грешка, тя е моя, моля да ме извините.
— Ще ви извиня.
Той се извисяваше над нея, защото тя беше седнала в носилката, и усещаше болезнено погледите на околните, между които бяха Анджин-сан и Оми. Беше толкова прелестна, миниатюрна, неповторима, с
