Според техните обичаи никой не бива да спи в същата стая, освен може би някоя жена. Прислужницата ми вероятно ще спи с него, така че ще бъде охраняван. Моля ви часовите да не бъдат в непосредствена близост, за да не го смущават.
Йошинака се почеса по главата и се намръщи.
— Добре, госпожо. Съгласен съм, макар че моето предложение е по-разумно. Тогава, много се извинявам, но бихте ли го помолили нощем да не излиза да се разхожда, както е навикнал. До пристигането ни в Йедо нося лична отговорност за него, а като отговарям за важни личности, ставам много нервен и притеснителен.
Той се поклони вдървено и си отиде.
— Капитанът ви моли нощем да не се разхождате сам по време на пътуването. Ако станете, през нощта, винаги вземайте някой самурай да ви придружава. Много ви моли, по този начин ще облекчите задачата му.
— Добре. Какво друго каза? Дочух нещо за спане. Не всичко можах да…
Той млъкна. От къщата се зададе Кику. Беше наметнала хавлиена роба, а около главата си бе омотала на красива чалма друга кърпа. Тя се затича боса към банята с топла минерална вода, поклони им се леко и весело им махна. Те също и махнаха.
Блакторн се загледа в дългите й крака и гъвкава походка, докато момичето изчезна в постройката. Усети, че Марико го наблюдава, и върна погледа си към нея.
— Не! — отговори той решително на мълчаливия й въпрос и поклати глава. Тя се засмя.
— Помислих си дали няма да ви е трудно… по-скоро неудобно, да я имате само за спътница след такава изключителна вечер.
— Не, няма да ми е неудобно. Напротив — много се радвам. Спомените ми са извънредно приятни. Но съм доволен, че сега принадлежи на Торанага-сама. Това облекчава нещата и за нея, и за него. И изобщо за всички. — Щеше да добави „освен за Оми“, но премълча. — В края на краищата тя беше само един великолепен скъп подарък и нищо повече. Нали така?
— Да, подарък беше.
Поиска му се да докосне Марико. Но не го направи. Вместо това се извърна и се загледа нагоре към прохода, защото не беше сигурен в онова, което прочете в погледа й. Проходът бе забулен от падналата нощ. И от облаците. От покрива с приятен ромон се стичаше вода.
— Какво друго каза капитанът?
— Нищо съществено, Анджин-сан.
Глава четиридесет и пета
Девет дни пътуваха до Мишима и всяка нощ — по за няколко часа — те бяха заедно. Без да подозира, Йошинака им помагаше. Във всеки хан, в който отсядаха, той избираше за цялата компания съседни стаи.
— Надявам се, госпожо, че нямате нищо против, но по този начин много се облекчава охраната — казваше той всеки път, а Марико се съгласяваше и се настаняваше в средната стая. От едната й страна бяха Кику и Гьоко, а от другата — Блакторн. И когато нощта напредваше, тя оставяше прислужницата си Чимоко сама в стаята и отиваше при него. Пазачите отвън не забелязваха нищо, защото стаите бяха една до друга с врати помежду им, а ханът обикновено се огласяше от нощни шумове, тракане на прибори, песните и пируването на останалите пътници и тълпите от винаги присъствуващи, готови на всякакви услуги прислужници. Само Чимоко знаеше за тайната им.
На Марико й беше ясно, че в крайна сметка Гьоко, Кику и останалите жени от групата им щяха да разберат какво става. Но това не я тревожеше. За разлика от тях, тя беше самурай. Нейната дума значеше нещо, тяхната — нищо, освен ако не я хванеха на местопрестъплението, ала никой самурай, нито дори Йошинака, не би дръзнал при нормални обстоятелства да отвори нощем вратата на стаята й, без да е получил от нея разрешение. За всички Блакторн делеше леглото си с Чимоко или някоя от прислужничките в хана. Това си беше негова работа. Така че само жена можеше да я издаде, но в такъв случай както предателката, така и всички останали жени от компанията щяха да умрат по много по-жесток и болезнен начин от нея, като възмездие за такава отвратителна постъпка. Освен това, ако тя само пожелаеше — и всички го знаеха, — можеше да ги убие, преди да стигнат Мишима или Йедо, за най-малкото истинско или мнимо провинение. Торанага не би имал нищо против. Със сигурност би одобрил смъртта на Гьоко, но освен това вътре в себе си Марико знаеше, че не би се противопоставил и на смъртта на Кику. Две хиляди и петстотин коку можеха да купят много куртизанки от Първа класа.
Така че не се боеше от жените. Боеше се от Блакторн, колкото и да го обичаше. Той не беше японец. Не бе обучен от дете да издигне между себе си и останалия свят непроницаеми вътрешни стени. Изразът на лицето му, държането или гордостта му щяха да ги издадат. Ала не се боеше за себе си. Само за него.
— Най-сетне разбрах какво означава думата „любов“ — прошепна тя първата нощ. И понеже вече не се съпротивляваше на нейните пориви, а й се отдаде напълно, страхът за неговата безопасност започна да я терзае непоносимо. — Обичам ви, но се боя за вас — шепнеше тя в прегръдките му на латински — езика на тяхната любов.
— Обичам ви, ах, колко ви обичам!
— Аз ви погубих, любов моя, защото започнах първа. Сега сме обречени. Да, погубих ви и това е самата истина.
— Не, Марико, ще стане нещо, което ще сложи всичко на мястото му, ще видите.
— Не трябваше да започвам. Аз съм виновна.
— Моля ви, не се тревожете. Карма си е карма. Тя се престори на убедена и се стопи в прегръдките му. Ала беше сигурна, че той ще си навлече собствената гибел. А за себе си ни най-малко не се тревожеше.
Нощите им носеха радост. Изпълнени с нежност, всяка по-прекрасна от предишната. Дните за нея минаваха леко, за него — трудно. Постоянно беше нащрек, твърдо решен да не сбърка нещо заради нея.
— Няма да сгрешите — убеждаваше го тя, когато яздеха само двамата, на безопасно разстояние от останалите, като всеки от тях се правеше на много самоуверен след тежките моменти, изживени от нея през първата нощ. — Знам, че сте силен. Вие сте самурай и не можете да сгрешите.
— Ами като стигнем Йедо?
— Не мислете за Йедо. Аз ви обичам.
— Аз също ви обичам.
— Тогава защо сте тъжен?
— Не че съм тъжен, но тази потайност ме убива. Така ми се иска да крещя за своята любов на всички от онези планински върхове.
Наслаждаваха се на своето уединение и на съзнанието, че с далеч от всички любопитни погледи.
— Какво ще стане с тях, Гьоко-сан? — тихо попита Кику в носилката през първия ден на пътуването.
— Беда ги чака, Кику-сан. Никаква надежда няма за бъдещето им. Той добре се прикрива, но тя… Обожанието е изписано по лицето й. Погледни я само! Също като младо момиче. Ах, колко е глупава!
— Но и красива, нали? Сигурно е голямо щастие да си тъй изпълнен с любов.
— Да, но въпреки това никому не желая смърт като тази, която ги очаква.
— Какво ще направи Йошинака, ако разбере?
— Може би няма да се досети. Моля се да не му мине през ума. Мъжете са толкова глупави, толкова не са наблюдателни. Няма да забележат и най-очевидното за всяка жена — слава на Буда, благословено да е името му. Да се молим да не ги открият поне докато стигнем Йедо и си свършим работата. И дано не ни държат отговорни. Дано! Щом спрем днес следобед, трябва да намерим къде е най-близкият храм и ще запаля десет благовонни пръчки, за да омилостивя Буда. Кълна се в името му, че дори ще даря някой храм с три коку годишно в продължение на десет години, само и само да спасим кожите и да си взема парите.
— Но вижте колко са хубави заедно! Не съм виждала преди жена да разцъфти така!
— Да, но щом я обвинят пред Бунтаро-сан, ще повехне като прекършена камелия. Кармата им си е
