Второ листенце се спусна на земята. Вятърът въздъхна и обрули още едно. Дръвчето беше не по-високо от човешки бой, засадено между обрасли с мъх големи камъни, които сякаш бяха израснали от земята — така умело бяха разположени.
Ябу трябваше да впрегне цялата си воля, за да се съсредоточи върху дървото, небето и нощта, за да усети нежния полъх на ветреца, за да вдъхне уханието на морето, да съчинява стихове и въпреки всичко да държи ушите си отворени за агонизиращата болка. Чувствуваше гръбнака си отпуснат. Само ума си усещаше изсечен като от скала, а съзнанието за това му се отразяваше по един неизказано чувствен начин. Днес тази чувственост го изпълваше по-силно, по-бурно от всякога.
— Оми-сан, колко време ще стои там нашият господар? — пошепна изплашено майката на Оми от вътрешността на къщата.
— Не знам.
— Тези писъци са ужасни. Кога ще престанат?
— Не знам — повтори Оми.
Бяха седнали зад един параван в една от стаите. Най-хубавата — тази на майка му — бе отстъпена на Ябу. И двете гледаха към градината, изградена с толкова усилия. През тънката решетка се виждаше Ябу — дървото чертаеше ясни силуети по лицето му, лунната светлина блестеше върху дръжките на мечовете му. Бе облякъл черно хаори — горен жакет — върху тъмното си кимоно.
— Спи ми се — оплака се жената, разтреперана — не мога да заспя от тези викове. Кога ще престанат?
— Не знам, имайте търпение, майко — гальовно отвърна Оми. — Скоро всичко ще свърши. А утре господарят Ябу ще се завърне в Йедо. Потърпете, моля ви.
Ала Оми знаеше, че мъченията ще продължат до разпукването на зората. Така беше предвидено.
Опитваше се да се съсредоточи. Законният му господар медитираше, заслушан в писъците, и той се опита да последва примера му. Но следващият крясък го извади от това състояние и Оми си помисли: не, не мога. Още не мога. Нямам неговата способност за съсредоточаване. А дали това беше способност — запита се той. Ясно виждаше лицето на Ябу. Опита се да разтълкува странното изражение, изписано на него: леко изкривените, отпуснати, пълни устни, слюнката в ъглите, очите в тъмните цепки, които трепваха само при падането на цветните листенца.
Оми влизаше за пръв път в такъв близък Допир с чичо си, защото принадлежеше към много страничен клон на рода, а именията му в Анджиро и околностите бяха бедни и незначителни. Оми беше най-младият от трима братя, а баща му, Мидзуно, имаше шестима братя. Ябу беше най-големият и бе начело на рода Касиги, а бащата на Оми беше втори по възраст. Самият Оми беше на двадесет и една години и имаше новороден син.
— Къде е недостойната ти жена — продължаваше да хленчи заядливо старата жена. — Искам да ми разтрие гърба и раменете.
— Наложи се да замине при баща си, не си ли спомняте? Той е много болен. Нека аз да ви разтрия, майко.
— Не. Извикай някоя прислужница. Но жена ти е много невнимателна към мен, да знаеш! Можеше да изчака няколко дни. Пристигнала съм чак от Йедо да ви погостувам. Две седмици съм пътувала при ужасни условия и накрая какво? Не бях стояла и седмица и тя взе, че замина. Трябваше да изчака! За нищо не я бива! Баща ти направи голяма грешка, като те ожени за нея. Трябваше да й кажеш завинаги да остане при баща си — да се разведеш с тази некадърница! Не я бива дори да ми разтрие свястно гърба! Най-малкото трябва хубаво да я набиеш. Ах, какви ужасни писъци! Защо не престанат?
— Ще престанат. Съвсем скоро.
— Хубаво да я набиеш!
— Добре.
Оми се замисли за жена си Мидори и сърцето му затрепка. Беше тъй красива, тъй изискана, нежна и умна, с такъв звънък глас и умееше да свири не по-лошо от всяка куртизанка в Идзу.
— Мидори-сан, налага се незабавно да заминете — каза й той насаме.
— Оми-сан, баща ми не е чак толкова зле, а мястото ми е тук, да се грижа за майка ви — отвърна тя. — Ако пък пристигне нашият даймио, къщата ще трябва да се подготви за него. Ах, Оми-сан, случаят е таткова важен, най-важен от цялата ви служба! Ако господарят Ябу остане доволен, може да ви даде по-добро имение, вие заслужавате много повече! Ако се случи нещо, докато ме няма, никога няма да си го простя. Това е първата ви възможност да покажете на какво сте способен и не бива да я изпускате. Той трябва да пристигне. Моля ви, толкова работа ме чака.
— Така е, но предпочитам все пак веднага да заминете, Мидори-сан. Останете там само два дни, пък после пак бързайте да се върнете.
Тя продължи да го моли, ала той настоя и тя замина. Искаше да я няма в Анджиро, когато пристигне Ябу и докато гостува в дома му. Не че даймио щеше да се осмели да я докосне без негово разрешение — това бе немислимо, защото той, Оми, би имал тогава правото, дори задължението да го убие. Ала бе забелязал как Ябу я гледаше наскоро след женитбата им в Йедо и предпочиташе да премахне един евентуален източник на раздразнение — всичко, което би могло да разстрои или смути господаря му, докато е в Анджиро. Беше много важно да направи впечатление на Ябу-сама със синовната си преданост, предвидливостта си и съветите си и ето че до този момент всичко вървеше дори по-добре от очакваното. Корабът беше направо изровено имане, екипажът — също. Всичко беше чудесно.
— Помолих домашния ни ками да се грижи за вас — каза на заминаване Мидори, имайки предвид семейния им шинтоистки дух, който бдеше над дома им. — И изпратих дар на будисткия храм — да се помолят за нас. Наредих на Суво да бъде безупречен и изпратих бележка до Кику-сан. Ах, Оми-сан, мека остана, моля ви! Той й се усмихна и я изпрати, а сълзите и размазаха грима по лицето й. На Оми му беше тъжно без нея, но се радваше, че я няма. Писъците биха я разстроили много.
Майка му се мръщеше от вятъра, леко се размърда, за да облекчи болките в раменете си. Тази вечер много я боляха ставите. От западния вятър е, помисли си тя. И все пак тук е по-добре от Йедо. Там е толкова блатисто и гъмжи от комари.
Старата едва различаваше меките очертания на Ябу в градината. Тайно го ненавиждаше и желаеше смъртта му. Ако умреше, тогава Мидзуно, съпругът й, щеше да стане даймио на Идзу и щеше да оглави рода. Колко ще е хубаво — мислеше тя. Тогава всички останали братя с жените им щяха да й бъдат подчинени и, разбира се, Мидзуно-сан щеше да направи Оми свой наследник. Още един бодеж във врата я накара леко да се размърда.
— Ще повикам Кику-сан — обади се Оми. Кику беше куртизанката, която заедно с момчето търпеливо чакаше Ябу в съседната стая. — Тя е много, много сръчна.
— Нищо ми няма, само съм малко изморена. Е, добре, може да ме помасажира.
Оми отиде в съседната стая. Постелята бе приготвена. Състоеше се от долни и горни завивки, наречени футони, които се доставяха направо върху подовата настилка от меки сламеници. Кику се поклони, опита се да се усмихне и промърмори, че за нея било голяма чест да приложи скромните си умения върху тъй достойната майка на дома му. Беше по-бледа от друг път и на Оми му стана ясно, че и тя плаща данък на писъците. Момчето се опитваше да не издаде страха си.
Когато писъците започнаха, Оми трябваше да използува всичкото си умение, за да я убеди да остане.
— Ах, Оми-сан, не мога да го понеса — ужасно е, направо ужасно! Извинете ме, моля ви, и ме пуснете да си вървя — иска ми се да си запуша ушите, но звуците проникват през дланите ми. Горкият човек — ужасно е.
— Моля ви, Кику-сан, моля ви за търпение. Това е заповед на Ябу-сама, разбирате ли? Няма какво да се прави. Скоро писъците ще престанат.
— Не мога да го понеса, Оми-сан, много ми дойде. Съществуваше закон, според който едно момиче не
