можеше да бъде наето за каквато и да било сума, ако то или неговият работодател желаеха да отхвърлят някой клиент, независимо кой. Кику беше куртизанка от първа класа — най-известната в Идзу, и макар че според Оми тя не би могла да се сравни дори и с куртизанка втора класа от Йедо, Осака или Киото, тук Кику беше на върха и с основание имаше самочувствие и гордост. Въпреки че се бе съгласил с работодателката й, мама-сан Гьоко, да плати пет пъти повече от обичайното, той все още не беше уверен, че Кику ще остане.
Сега наблюдаваше как пъргавите и пръсти се плъзгаха по врата на майка му. Беше красива, много дребна, с почти прозрачна, изумително мека кожа. При нормални обстоятелства от нея би бликал живот, но как можеше такова нежно създание да бъде щастливо под тежестта на писъците, питаше се той. Беше истинско удоволствие да я наблюдава, приятно му бе, че познава това тяло и топлината, която излъчваше. — Внезапно писъците секнаха.
Оми се ослуша с полуотворена уста, напрегнат да долови и най-лекия шум, целият в очакване. Забеляза, че пръстите на Кику спряха да се движат, а майка му не се оплака от това, наострила напрегнато слух. Хвърли поглед през решетката към Ябу. Даймио стоеше все така неподвижен, като статуя.
— Оми-сан — провикна се най-сетне Ябу.
Оми стана, излезе на излъсканата веранда и се поклони…
— Идете и проверете какво е станало.
Оми се поклони повторно, тръгна през градината и излезе на пътя, спретнато настлан с камъни. Той се виеше надолу по хълма към селото и брега. Ниско долу, недалеч от единия пристан, гореше огън и около него сновяха хора. А на площада пред пристанището се виждаше капакът към ямата и четиримата пазачи.
Докато прекосяваше селото, забеляза, че варварският кораб бе закотвен добре, на палубите и на долепените до него лодки горяха петролни лампи. Селяните — мъже, жени и деца — все още разтоварваха стоката и рибарските лодки сновяха напред — назад като светулки. Изрядно подредените купчини с бали и каси растяха на брега. Седем от оръдията също бяха вече свалени, а осмото го придърпваха с въжета от една лодка към пясъка.
Той също потрепера, макар че вятърът не беше хладен. При нормални обстоятелства селяните щяха да пеят, докато се трудеха, колкото от радост, толкова и за да си помагат да теглят тежкия товар дружно. Ала тази вечер селото беше необичайно тихо, макар че нито една къща не спеше и всички жители до един, дори и болните, бяха впрегнати на работа. Те сновяха забързано по брега, покланяха се и отново се затичваха. Безшумно. Дори и кучетата не лаеха.
Никога досега не е било така, мислеше той, а ръката му несъзнателно стискаше дръжката на меча. Имам чувството, че нашите селски ками са ни изоставили.
От брега се зададе Мура и го пресрещна. Той го очакваше от момента, в който Оми бе отворил вратата на градината си. Поклони се.
— Добър вечер, Оми-сама. Утре до обяд корабът ще бъде разтоварен.
— Умря ли варваринът?
— Не знам, Оми-сама. Ще отида и веднага ще проверя.
— Можеш да дойдеш с мен.
Мура послушно го последва, на половин крачка след него. Неизвестно защо на Оми му беше приятна неговата компания.
— До обяд, казваш?
— Да, всичко върви много добре.
— Ами маскировката?
Мура посочи към групичките жени и деца, застанали до една от къщите, които плетяха груби рогозки. Сред тях беше и Суво.
— Можем да свалим оръдията от поставките им и да ги увием. За пренасянето на един топ ще са необходими поне десет мъже. Игураши-сан изпрати в съседното село да доведат още носачи.
— Добре.
— Загрижен съм за запазването на тайната, господарю.
— Игураши-сан ще им обясни колко е важно това.
— Оми-сама, ще се наложи да използуваме, всичките си чували, върви, мрежи и слама за рогозки.
— И какво от това?
— Как ще ловим риба и в какво ще приберем реколтата?
— Ще намерите начин. — Гласът на Оми се изостри. — Данъкът ви за този сезон нараства наполовина. Ябу-сам нареди тази вечер.
— Ние вече платихме данъците за тази и следващата година.
— Това е привилегия на селяните, Мура. Да ловят риба, да обработват земята, да прибират реколтата и да плащат данъци. Така ли е?
— Да, Оми-сама — спокойно отвърна Мура.
— Онзи селянин беше глупак и се държа нагло. Има ли и други като него?
— Нито един, Оми-сама.
— Надявам се, че е така. Лошите обноски са непростими. Глобявам семейството му в размер на един коку ориз — могат да изплатят глобата в риба, ориз, зърно или каквото имат. В срок от три луни.
— Да, Оми-сама.
И двамата знаеха, че тази сума е свръх възможностите на семейството. Тримата братя Тамасаки — сега вече само двама имаха само една рибарска лодка и едно-единствено оризище от половин хектар, с което изхранваха жените си, четиримата си синове и трите дъщери, а сега и вдовицата, и трите деца на убития. Един коку ориз беше приблизително количеството, необходимо за изхранването на едно семейство в продължение на цяла година. Около сто и осемдесет килограма ориз. Всички приходи на империята се измерваха в коку. Както и данъците.
— Какво ще стане с тази Земя на боговете, ако забравим обноските си — продължи Оми. — Това се отнася както за нискостоящите, така и за висшестоящите.
— Да, Оми-сама.
Мура изчисляваше наум откъде да намери въпросния коку, защото, ако семейството не можеше да го изплати, дългът се прехвърляше върху гърба на цялото село. И как да осигурят чували, върви и мрежи. Една част може би щяха да спасят от превозването. А парите ще трябва да вземат на заем. Кметът на съседното село му дължеше една услуга. А! Май че шестгодишната дъщеричка на Тамасаки беше голяма красавица, а шест години е идеалната възраст, на която може да се продаде едно момиче. На всичко отгоре най-голямата търговка с деца в цяло Идзу бе трета братовчедка на леля му — тази алчна, отвратителна стара кранта! Мура въздъхна — предстоеше му цяла поредица от сериозни сделки. Но нищо, мислеше той. Може би ще успеем да вземем за детето не един, а две коку. То положително струва и повече.
— Извинявам се за лошото поведение на Тамасаки и моля за прошка — обади се той.
— Лошото поведение бе негово — не твое — също така вежливо отвърна Оми.
Но и двамата знаеха, че за поведението на всеки жител на селото бе отговорен Мура и че най-добре е да внимава случаят с Тамасаки да не се повтори. Въпреки всичко и двамата бяха доволни. Извинението бе направено, прието и същевременно отхвърлено, така че достойнството и на двамата мъже бе ненакърнено.
Завиха зад ъгъла на пристана и спряха. Оми се поколеба, после махна на Мура да си върви. Кметът се поклони и доволен побърза да си тръгне.
— Да не е умрял, Дзукимото?
— Не, Оми-сан, отново припадна.
Оми се приближи до големия железен казан, който жителите на селото използуваха за извличане на мас от китовете, които понякога хващаха през зимните месеци навътре в морето, и за получаване на лепило от кост и други остатъци от риба — основен поминък на селото.
Варваринът бе потопен до раменете в изпускащата пара вода. Лицето му бе придобило лилав оттенък, а устните му бяха оголили плесенясалите му зъби.
По залез слънце Оми бе наблюдавал как Дзукимото, надут от важност, надзираваше подчинените си, които овързаха варварина като пиле — с ръце около тялото — и го пуснаха в студената вода. През цялото
