— Благодаря, но моля да ме извините, трябва да се прибера у дома. Оказвате ми голяма чест. Може би по-късно.
— Разбира се, Кику-сан. Вашето присъствие е чест за селото.
Кику се усмихна и се направи, че не забелязва любопитните им погледи. За да прибави няколко пикантни нотки към техния и своя ден, тя се престори, че областта около слабините леко я наболява. Това веднага ще обиколи селото, весело си мислеше тя, докато се кланяше, пак се понамръщи и се отдалечи, като се правеше че понася стоически силната болка, и полюляваше изрядните гънки на кимоното си, леко наклонила чадърчето, колкото да хвърля отгоре й онази прекрасна светлина, която тъй й отиваше. Зарадва се, че бе облякла точно това кимоно и бе взела аленото слънчобранче. Ако денят беше мрачен, ефектът в никой случай нямаше да е така драматичен.
— Ах, горкото, горкото дете — завайка се майката на Мура и завъздиша сърцераздирателно. — Толкова е красива, нали? Какъв срам! Ужасно!
— Кое е ужасно, Сайко-сан — обади се жената на Мура, която тъкмо се появи на верандата.
— Не забеляза ли как го болеше горкото момиче… Как храбро се опитваше да прикрие болката си? Бедното дете! Да си само на седемнадесет години и да трябва да понасяш такива неща!
— Тя е на осемнадесет — сухо забеляза Мура.
— Какви неща, господарке — заинтересува се една от прислужничките, присъединила се към тях.
Старата жена се огледа наоколо, за да се увери, че Всички внимателно я слушат, и гръмко прошепна:
— Чух — тя още повече сниши гласа си — чух, че сега за три месена ще излезе от строя.
— Ах, горката Кику-сан! Но защо?
— Използувал зъбите си! Знам го от сигурен източник.
— Ах!
— Ох!
— А защо му трябваше и момче, господарке? Не е възможно да е…
— Я тичай да работиш! Безделница такава! Какво си зяпнала! Това не е за твоите уши! Хайде, всички изчезвайте! Имам да говоря с господаря ви.
И тя ги изпъди от верандата. Дори и жената на Мура. После продължи да сърба блажено чая си, безкрайно доволна от всичко.
Мура въздъхна. Иии, колко бих искал да прекарам една нощ с Кику-сан! Че кой мъж не би искал? Колко ли е платил Оми-сан на мама-сан — което в крайна сметка ние ще платим? Две коку? Казват, че нейната мама-сан, Гьоко-сан, искала и получавала десет пъти повече от нормалната тарифа. Дали не й плащат по пет коку на нощ? Кику-сан сигурно заслужава толкова. Казват, че за своите осемнадесет години била опитна колкото два пъти по-възрастна жена. Иии, какво ли удоволствие е да си с нея… Ако бях аз — откъде бих започнал?
Той разсеяно си оправи набедрената превръзка, а краката му сами го изведоха от площада и го понесоха по добре утъпканата пътека към гробищата.
Там вече бяха приготвили кладата. И петчленната делегация от жителите на селото чакаше.
Това бе най-приятното място в цялото село; тук ветрецът бе най-прохладен през лятото и гледката най-красива. Наблизо се намираше и селският шинтоистки храм — миниатюрен сламен покрив над главата на ками — духа, който живееше там или би желал да живее там. Чепат тис, посаден на това място преди възникването на селото, шумолеше на вятъра.
По-късно по пътеката се зададе Оми. Придружаваха го Дзукимото и четирима души охрана. Застана встрани от другите. После се поклони официално на кладата и на положеното върху нея покрито със саван, почти разчленено тяло на варварина, умрял, за да живеят другарите му.
По даден от него знак Дзукимото излезе напред и запали кладата. Той бе помолил Оми за тази привилегия и му бе оказана голяма чест. Поклони се за последен път. А когато огънят се издигна високо нагоре, всички си тръгнаха.
Блакторн бръкна дълбоко в утайката на дъното на бъчвата, внимателно измери половин чаша вода и я подаде на Сонк. Готвачът я пое с разтреперана ръка, опита се да я сърба бавно, за да му трае по-дълго, ала не можа. Изгълта блудкавата течност и в момента, в който тя премина през пресъхналото му гърло, съжали, задето е бързал; после със сетни усилия намери пипнешком мястото си до стената, прескачайки онези, чийто ред бе да лежат. Подът вече бе залят с гъста кал, а вонята и мухите бяха непоносими. През пролуките в капака над главите им се процеждаха бледи слънчеви лъчи.
Следващият ред за вода бе на Винк; той пое чашата и се втренчи в нея, седнал недалеч от бъчонката. От другата му страна седеше Шпилберген.
— Благодаря! — глухо промърмори той.
— Побързай — подкани го Ян Ропер. Порязаната му буза вече гноеше и понеже беше близо до гърлото, и то бе започнало да го мъчи. — Побързай, Винк, в името на Христа!
— Извинявай, ето, изпий я ти — изломоти Винк и му подаде мътилката в чашата. Той сякаш не забелязваше мухите, конто почти го бяха покрили.
— Изпий я, глупако! Друга няма да получиш до залез слънце! Пий!
Ян Ропер пъхна чашата обратно в ръцете му. Винк му се подчини с печален вид, без да го погледне, и отново потъна в личния си ад.
Ян Ропер пое своята чаша от ръцете на Блакторн. Затвори очи и безмълвно отправи благодарност към небето. Той бе от онези, чийто ред бе да стоят прави, и мускулите вече го боляха. Водата едва му стигна за две глътки.
След като всички получиха оскъдните си дажби, Блакторн бръкна отново и доволен засърба. Усещаше устата и езика си като одрани — горещи и прашни. Мухи, пот и мръсотия го покриваха от главата до петите. Гърдите и гърбът му бяха зле ожулени.
Загледа се в самурая, изоставен при тях в ямата. Беше се сгушил до стената, между Сонк и Кроок, и заемаше съвсем малко място. От часове не бе помръднал. Гледаше с празен поглед в пространството, гол, ако се изключи набедрената му превръзка, целият покрит с рани, а около врата си имаше дебел белег.
Когато Блакторн дойде на себе си, в мазето цареше пълна тъмнина. Крясъците изпълваха дупката и той реши, че вече е мъртъв, в задушливите дълбини на ада.
Усети как някаква лепкава тиня го всмуква надълбоко и от това го полазиха тръпки, изкрещя и панически замаха с ръце, без да може да си поеме въздух, докато най-сетне, след цяла вечност, чу нечий глас:
— Няма нищо, лоцмане, не си мъртъв, няма нищо! Ела на себе си, за бога, това не е адът, макар че много прилича на него. О, благословени Исусе, помогни ни!
— Ах, господи, Исусе Христе, измъкни ни оттук — скимтеше някой.
— Какво му правят на злощастния стар Питерзоон? Какво му правят? Помогни ни, господи, не мога да понасям повече тези писъци!
— Господи, господи, нека умре нещастникът, нека умре!
— Господи, Исусе, спри тези крясъци, моля те, спри ги!
Дупката, в която бяха попаднали, и неистовите викове на Питерзоон ги бяха накарали да се преценят един друг, да погледнат дълбоко в себе си. И никой не хареса онова, което видя.
Тъмнината прави нещата още по-черни, мислеше Блакторн.
Нощта в ямата беше безкрайна.
На разсъмване писъците стихнаха. А когато през отвора се просмука малко светлина, забелязаха забравения самурай.
— Какво да го правим — попита ван Нек.
— Не знам. Има вид на изплашен, също като нас — отговори Блакторн с разтуптяно сърце.
— Господи, дано не започне нещо…
— Ах, Исусе, измъкни ме оттук! — Гласът на Кроок се издигна в кресчендо. — Помооощ!
Ван Нек, който беше най-близо до него, го разтърси ч започна да го успокоява:
— Недей, момчето ми, ние сме в божиите ръце. Той бди над нас.
— Вижте ми ръката — изстена Маецукер. Раната вече бе загноила.
