вечер.
Животът е много хубав, реши тя.
Да, но колко е трудно да се скрие човек от писъците. Невъзможно. И другите момичета сигурно са също, така нещастни, и горката Гьоко-сан! Но нищо. Утре всички ще напуснем Анджиро и ще се приберем у дома, в нашият прекрасен Чаен дом в Мишима, най-големия град на Идзу, строен около най-голямата крепост на даймио в Идзу, където бе всъщност животът.
Съжалявам, че Мидори-сан изпрати да ме повикат.
Бъди разумна. Кику — остро се сгълча тя. Не бива да съжаляваш. Не съжаляваш, нали? Чест бе за теб да бъдеш в услуга на нашия господар. След като ти бе оказана тази висока чест, цената ти нарасна неимоверно пред Гьоко-сан, така ли е? Изживяването бе истинско и сега ще бъдеш известна като Дамата на Нощта на писъците, а ако имаш късмет, някой ще съчини за теб балада и може би ще я пеят чак в самия Йедо. Колко хубаво би било! Тогава любимият ти сигурно ще откупи договора, ще бъдеш свободна, доволна и ще раждаш синове.
Тя се усмихна на мислите си. Ах, какви ли истории ще съчинят трубадурите за тази нощ — ще ги разказват във всеки Чаен дом из целия Идзу. За нашия господар даймио, който не помръдна по време на писъците, а потта му през цялото време се стичаше… Как точно е минало всичко? Какво е правила и говорила тя, Кику, и какво е правил и говорил той, господарят Ябу? Нищо по-специално ли не се е случило?
Хиляди въпроси. Ала нито един от тях няма да бъде зададен направо, нито един няма да получи отговор, така и трябва, мислеше си Кику. Първото и последно правило в Света на върбите изискваше спазването на пълна тайна — никога да не разказваш за клиента, за навиците му, колко е платил и по този начин да си винаги достойна за доверие. Ако друг някой разкаже — негова си работа, а при тези книжни стени и толкова малки къщи, пък и като се има предвид какви са хората, историите изскачат от леглото и се превръщат в балади — никога истината, винаги преувеличени, защото хората са си хора, нали така? Ала никога нищо не излизаше от самата дама. Най-много леко повдигната вежда, колебливо свиване на раменете, нежно оправяне на безупречната прическа или на гънка в кимоното — само това. И беше достатъчно, ако момичето знаеше как да го направи.
Когато писъците престанаха, Ябу остана неподвижен като статуя на лунната светлина още цяла вечност и чак тогава се надигна. Тя веднага забърза за другата стая, а коприненото й кимоно въздъхна като среднощно море. Момчето беше изплашено, мъчеше се да прикрие страха си и избърса сълзите, бликнали от изтезанието. Кику му се усмихваше, за да му внуши спокойствие, което тя самата не изпитваше.
После се появи Ябу. Беше потънал в пот, лицето му се бе изпънало, а очите му бяха полузатворени. Кику му помогна да свали мечовете си, прогизналото кимоно и набедрената превръзка. Избърса го, помогна му да облече свежо кимоно и завърза копринения пояс. Понечи да го поздрави, както изискваше етикетът, ала той нежно допря пръст до устата й.
След това се приближи до прозореца и се загледа в чезнещата луна, като в транс, полюлявайки се леко на пръсти. Тя мълчеше и не се страхуваше, защото от какво да се бои сега? Той беше мъж, тя — жена, обучена да бъде жена, да доставя удоволствие, независимо по какъв начин. Но не и да причинява или да търпи болка. Имаше други куртизанки, специализирани в тази област на чувствеността. Натъртено място тук или там, може би някое и друго ухапване — това влизаше в доставянето и получаването на удоволствие, но винаги в рамките на разумното, защото тук бе замесена честта, а тя бе Дама от Света на върбите, първа класа — с нея не можеше да се отнасят как да е, винаги трябваше да я уважават. Част от обучението й включваше умението да държи мъжа в подчинение, в определени граници. Ала понякога мъжът се изплъзваше от това подчинение и тогава ставаше ужасно. Защото Дамата бе сама. Без никакви права.
Прическата и беше безупречна с изключение на нежните кичури, грижливо пуснати свободно около ушите, за да внушат еротична разрошеност и същевременно да подчертаят още повече чистотата на всичко като цяло. Външното кимоно, на червени и черни квадратчета, поръбено с най-ясно зелено, изтъкваше белотата на кожата й. То бе стегнато около тънкия й кръст с широк, твърд пояс — оби — в яркозелено. Тя вече дочуваше плисъка на вълните и шумоленето на лекия ветрец в градината.
Най-сетне Ябу се обърна и я погледна, после премести поглед върху момчето.
То бе на петнадесет години, син на местен рибар, чирак на един будистки монах в близкия манастир. Монахът беше едновременно и художник, и илюстратор на книги.
Ябу му махна с ръка. Момчето послушно, със заучена елегантност развърза пояса на кимоното си. То също бе преодоляло страха си. Не носеше набедрена превръзка, а долна женска пола, стигаща до пода. Тялото му беше гладко, гъвкаво, почти без никакви косми.
Кику си спомни колко тихо беше в стаята, тримата свързани в едно цяло от спокойствието и престаналите писъци, тя и момчето, очакващи Ябу да им подскаже какво би искал. А той стоеше между двамата, леко се полюляваше на пръсти и местеше поглед от единия върху другия.
Най-накрая й махна с ръка. Тя грациозно разхлаби възела на своето оби, внимателно го разви и го пусна на пода. Гънките на трите й тънки като паяжина кимона въздъхнаха, разтвориха се и разкриха леката като мъгла долна фуста, която подчертаваше слабините й. Ябу се изтегна върху завивките и им даде знак да легнат от двете му страни, а после за момент остана така, задъхан, с плътно затворени очи, с повдигащи се гърди, след което се обърна и заспа почти моментално.
Те стаиха дъх в настъпилата тишина, опитвайки се да прикрият изненадата си. Всичко свърши тъй бързо. Момчето учудено повдигна вежди.
— Ние ли бяхме неспособни, Кику-сан? Искам да кажа, всичко свърши толкова бързо — прошепна то.
— Направихме всичко, което поиска.
— Той несъмнено достигна Облаците и дъжда — продължи момчето. — Помислих, че къщата ще се разпадне.
Тя се усмихна.
— Да.
— Радвам се. Отначало бях много изплашен. Приятно е да доставиш удоволствие.
Другото легло беше студено. Не и се искаше да се вмъкне на топло при Ябу — от страх да не го събуди. Скоро и нейната страна от леглото се затопли.
Сенките, хвърляни от хартиените паравани, се изостриха. Мъжете са такива деца, мислеше си тя. Изпълнени са с глупава гордост. Цялата болка на нощта заради нещо тъй преходно. За една страст, която сама по себе си е само илюзия.
Момчето се размърда в съня си. Защо не поспиш? По-късно. По-късно ще поспя, обеща си тя.
Когато вече беше време, тя се измъкна от топлите меки завивки и стана. Кимоната й с леко шумолене се разделиха едно от друго и раздвиженият въздух разхлади кожата й. Тя бързо, ала много грижливо облече дрехите си и завърза пояса оби. Умело, но внимателно приглади прическата си и си оправи грима.
Излезе без никакъв шум.
Самураят на пост пред входа на верандата й се поклони и тя отвърна на поклона му, обляна от светлината на изгряващото слънце. Прислужницата я чакаше.
— Добро утро, Кику-сан.
— Добро утро.
Приятно беше да усеща слънцето, което заличаваше спомена за нощта. Приятно е да се живее, помисли си тя.
Обу си сандалите, разтвори аления си слънчобран и прекоси градината към пътеката, водеща надолу в селото, през площада, към Чаения дом, който временно и беше истински дом. Прислужницата я следваше.
— Добро утро, Кику-сан — провикна се Мура и се поклони. Той си почиваше за малко на верандата на своята къща и пиеше бледозелен японски чай, който му поднасяше майка му. Тя повтори след него като ехо:
— Добро утро, Кику-сан.
— Добро утро, Мура-сан. Добро утро, Сайко-сан. Много добре изглеждате — отвърна Кику.
— Как се чувствувате — попита майка му и старите й очи се впиха като свредели в момичето. — Каква ужасна нощ! Моля ви, заповядайте, при нас на чашка чай. Пребледнели сте, детето ми.
