Блакторн се изправи на треперещите си крака.
— Ако не се измъкнем оттук, до ден — два всички ще откачим — каза той, без да се обръща към никого.
— Останахме почти без вода — забеляза ван Нек.
— Колкото с останала, ще я разпределим на дажби Една част ще изпием сега, друга — по пладне. Ако имам късмет, ще ни стигне за три пъти. Проклети да са тези мухи!
Той намери чашата и им раздаде дажбата, а сега сърбаше своята, като се опитваше да разтегне за по- дълго време живителната влага.
— Ами японецът? — попита Шпилберген. Капитанът се справи най-добре от всички през страшната нощ, защото си запуши ушите с малко кал, да не чува крясъците, а тъй като беше най-близо до бъчонката с водата, тихомълком бе утолявал жаждата си. — Какво ще правим с него?
— Трябва да му дадем вода — обади се ван Нек.
— Чумата да го тръшне — възрази Сонк. — Аз съм против.
Гласуваха и бе решено да не му се дава вода.
— Не съм съгласен — заяви Блакторн.
— Ти не си съгласен с нищо, излязло от нас — стрелна го ядно Ян Ропер. — Той е враг! Дявол-езичник, при това за малко да те убие.
— Ти щеше да ме убиеш за малко! Поне десетина пъти! Ако мускетът ти не беше засякъл в Санта Магделяна, щеше да ми отнесеш главата!
— Не се целех в теб, а в гнусните изчадия адови!
— Те бяха само невъоръжени свещеници! И освен това имаше достатъчно време.
— Не се целех в теб.
— На няколко пъти за малко да ме убиеш заради проклетата ти избухливост, проклетия ти фанатизъм и проклетата ти глупост!
— Богохулството е смъртен грях! Не споменавай напразно името господне! Ние сме в неговите ръце, а не в твоите! Не си крал и това не ти е кораб! Да не си пазач…
— Въпреки това ще изпълняваш моите заповеди!
Ян Ропер се огледа наоколо, като напразно търсеше подкрепа.
— Прави каквото щеш — намуси се накрая той.
— Така и ще правя!
Самураят беше пресъхнал от жажда като тях, ала Поклати отрицателно глава, когато му предложиха чашата. Блакторн се поколеба и я допря до подпухналите му устни, ала той грубо я блъсна, разсипа водата и изграчи нещо с рязък глас. Блакторн се приготви да посрещне удар, но такъв не последва. Човекът не се помръдна повече, само продължи да съзерцава пространството.
— Той е луд. Всички са луди — обади се Шпилберген.
— Тъкмо ще има повече вода за нас. Това поне е добре — каза Ян Ропер. — Да върви в пъкъла, където му е мястото!
— Как се казваш? Име — попита Блакторн. Той повтори въпроса си по няколко начина, ала самураят сякаш не го чуваше.
Оставиха го на мира. Но не го изпускаха от очи, сякаш беше скорпион. Той не отвръщаше на погледите им. Блакторн беше убеден, че самураят вземаше някакво решение, но не можеше да отгатне какво именно. За какво ли мисли — питаше се той. Защо отказа водата? Защо го, оставиха тук? Дали беше грешка на Оми? Едва ли. Нарочно? Едва ли. Бихме ли могли да го използуваме по някакъв начин, за да се измъкнем? Едва ли. На всички въпроси мога да отговоря само с „едва ли“ и едно е ясно — ще си стоим тук, докато те самите не решат да ни пуснат — ако ни пуснат. А какво ще правим, ако ни пуснат? Какво е станало с Питерзоон?
Мухите се виеха на облаци в пладнешката мараня.
Ах, господи, само да можех да си полегна! Само да можех да се намеря сега в онази баня! А онзи старец с железните пръсти! Да можех да го използувам за час-два!
Какъв провал! Да изгубим всички кораби и толкова хора, за да стигнем дотук! Пълен провал. Или почти. Някои от нас са все още живи.
— Лоцмане! — Ван Нек го друсаше за рамото. Беше заспал. — Японецът — кланя ти се вече от минута и повече.
И той кимна към самурая, клекнал пред него със сведена глава.
Блакторн разтърка очи, за да прогони убийственото изтощение. Направи усилие и също се поклони в отговор…
—
Самураят хвана пояса на разкъсаното си кимоно и го уви около врата си. Подаде единия край на Блакторн, а другия на Сонк, поклони се и им направи знак да теглят.
— Страхува се, че ще го удушим — предположи Сонк.
— Господи Исусе, боя се, че именно за това ни моли. — Блакторн пусна пояса и поклати глава. —
Самураят отново го замоли с красноречиви жестове и отново Блакторн поклати глава.
—
Човекът се огледа наоколо с див поглед. Внезапно скочи на крака и пъхна глава в бъчвата, която им служеше за отходно място, опитвайки се да се удави. Ян Ропер и Сонк моментално го издърпаха. Той се боричкаше, макар да повръщаше.
— Оставете го — нареди Блакторн. Те се подчиниха. Тогава той посочи бъчвата. — Самурай, ако наистина искаш това, направи го!
Човекът повръщаше, но разбра какво му казаха. Погледна отново варела с нечистотиите и разбра, че няма да има сили да задържи там главата си достатъчно дълго. Смазан от покруса, той се върна на мястото си до стената.
— Господи — промърмори някой.
Блакторн загреба половин чаша вода, изправи се на крака със схванати крайници и я предложи на самурая, Но той дори не я погледна.
— Колко ли време може да издържи — зачуди се Блакторн.
— Колкото си иска — отвърна Ян Ропер. — Те не са хора, а животни.
— За бога, колко още ще ни държат тук? — изплака Гинзел.
— Колкото им скимне.
— Трябва да правим всичко, каквото поискат от нас — каза ван Нек. — Трябва, ако искаме да оцелеем и да се измъкнем от тази дупка. Нали, лоцмане?
— Да. — Блакторн облекчено измери с поглед ъгъла на слънчевите лъчи. — Вече е пладне, трябва да се сменяме.
Шпилберген, Маецукер и Сонк се заоплакваха, но той ги изруга, накара ги да стават и когато всички бяха подредени, блажено се изтегна. Калта вонеше и мухите бяха по злостни от всякога, ала облекчението от изтягането в пълен ръст беше неописуемо.
— Какво ли са направили с Питерзоон — питаше се той, усещайки как умората го поглъща. Ах, господи, помогни ни да се измъкнем оттук! Толкова ме е страх.
Отгоре се дочуха стъпки. Капакът се отвори. От двете страни на свещеника стояха самураи.
— Лоцманът. Да се качи горе! Сам — каза той.
Глава шеста
Всички очи в ямата се обърнаха към Блакторн.
— Какво искат от мен — попита той.
— Не знам — важно отвърна отец Себастио. — Но трябва веднага да дойдеш.
Блакторн знаеше, че няма никакъв избор, но не помръдна от закрилящата го стена, като се мъчеше да събере сили.
