Шогун

Блакторн вдигна поглед към Оми. Помни, каза си той, помни, че животът на момчето зависи само от теб, животът на целия екипаж е в твоите ръце. Да, възрази дяволът в него, но кое ми гарантира, че това копеле ще спази споразумението?

— Ясно ли е?

— Хай.

Видя как Оми повдига кимоното си и разхлабва набедрената си превръзка. Очакваше да му се изпикае в лицето, но той се изпика върху гърба му. Кълна се в бога, закле се Блакторн, че ще запомня този ден и някак си, някъде Оми ще ми плати.

— Оми-сан казва, че да кажеш „ще пикая на някого“, е лоши обноски. Много лошо. Освен че е лоши обноски, също така е и много глупаво да кажеш, че ще пикаеш на някого, когато не си въоръжен. Лоши обноски е и съвсем глупаво да кажеш, че ще пикаеш на някого, когато си невъоръжен, безсилен и неподготвен да оставиш приятелите или близките си да загинат.

Блакторн не се обади, но не сваляше очи от Оми.

— Уакаримасу ка? — попита Оми.

— Пита разбираш ли.

— Хай!

— Окиро!

— Казва да станеш.

Блакторн се изправи, а главата му пулсираше от болка. Не откъсваше поглед от Оми, както и Оми от него.

— Ще отидеш с Мура и ще се подчиняваш на нарежданията му.

Блакторн не каза нищо.

— Уакаримасу ка? — рязко попита Оми.

— Хай! — Блакторн преценяваше разстоянието между себе си и Оми. Усещаше вече пръстите си върху врата му и се молеше да е достатъчно бърз, за да успее да му извади очите, преди да го откъснат от него. — А момчето?

Свещеникът попита Оми със запъване.

Оми погледна към казана. Водата дори не се беше затоплила. Момчето бе припаднало, но иначе му нямаше нищо.

— Извадете го — нареди той. — Извикайте лекар, ако е необходимо.

Самураите се подчиниха. Блакторн се наведе над момчето и му прислуша сърцето. Оми махна към свещеника.

— Кажи на водача, че и момчето може да напусне още днес ямата. Ако двамата, водачът и момчето, се държат добре, и друг варварин ще може да излезе утре оттам. После може би още един. Или повече от един. Може би. Зависи от поведението на онези, които вече са излезли. А ти — погледна Блакторн право в очите — ти отговаряш за най-малкото нарушение на някое правило или заповед. Ясно ли е?

След като свещеникът преведе казаното, Оми чу варваринът да казва „да“ и видя как част от смразяващата кръвта ярост изчезва от погледа му. Ала омразата остана. Колко глупаво, помисли си Оми, и колко е наивно да бъдеш така открит. Интересно какво щеше да направи, ако си бях поиграл с него — ако се бях престорил, че няма да изпълня обещанието си?

— Свещенико, как му беше името? Изговори го бавно.

Той изслуша името няколко пъти, но въпреки това му звучеше като пълна безсмислица.

— Можеш ли да го повториш — попита един от хората си.

— Не, Оми-сан.

— Свещенико, кажи му, че отсега нататък името му е Анджин — лоцман. Ясно ли е? Когато заслужи, ще го наричаме Анджин-сан. Обясни му, че в нашия език няма звуци, с които да можем да произнасяме неговото име. — И сухо додаде. — Опитай се да му внушиш, че това не го правим, за да го унижаваме. Довиждане, Анджин, поне засега.

Всички му се поклониха. Той учтиво отвърна на поздрава и си тръгна. Когато се отдалечи на достатъчно разстояние от площада и беше сигурен, че никой не го вижда, позволи си широко да се ухили. Колко бързо опитоми главатаря на варварите! Колко бързо му стана ясно как може да държи него и останалите в подчинение!

Изумителни хора са тези варвари, мислеше той. Иии, колкото по-скоро Анджин се научи да говори на нашия език, толкова по-добре. Тогава ще разберем как да смажем варварите християни веднъж завинаги!

— Защо не му се изпикахте в лицето — попита Ябу.

— Отначало така възнамерявах, господарю. Но лоцманът е неопитомено животно и е безкрайно опасен. За нас няма по-голямо оскърбление от това да докоснеш нечие лице. Затова си помислих — да не би да го засегна толкова дълбоко, че да изгубя всякакъв контрол над него. Ето защо му се изпиках на гърба — смятам, че това е достатъчно.

Бяха седнали на верандата в къщата му, върху копринени възглавнички. Майката на Оми им поднасяше чай с всичката церемониалност, на която бе способна и която бе усвоила от дете. Тя поднесе с поклон чашата на Ябу. Той й се поклони и учтиво я предложи на Оми, който, разбира се, отказа с дълбок поклон. Така че Ябу я прие и започна с удоволствие да отпива, като се чувствуваше напълно задоволен.

— Много хубаво впечатление ми правите, Оми-сан — каза той. — Разсъжденията ви са изключителни. Начинът, по който замислихте и изпълнихте цялата тази операция, бе изумителен.

— Прекалено сте любезен с мен, господарю. Бих могъл да постигна много, много повече.

— Откъде сте така осведомен за начина, по който мислят варварите?

— Когато бях на четиринадесет години, цяла година имах за учител един монах на име Джиро. По едно време бил християнски свещеник, по-скоро се подготвял за свещеник, но за щастие навреме осъзнал глупавата си грешка. Завинаги съм запомнил едно нещо, което ми каза: че християнската религия е уязвима, защото основният им бог, Исус, учел хората да се обичат, а нищо не учел за чест и дълг — само за любов. Освен това учел, че животът бил свещен — „Не убивай!“ И други такива глупости. Тези нови варвари също претендират, че са християни, макар свещеникът да го отрича, затуй реших, че са от друга секта, и с това си обясних враждата помежду им — както едни будистки секти ненавиждат останалите. Помислих, че ако „се обичат едни други“, то бихме могли да държим в подчинение водача, като убием или заплашим да убием някой от неговите хора.

Оми знаеше, че този разговор бе опасен, защото напомняше за мъченическата смърт на варварина. Усети безмълвното предупреждение на майка си, което като вълна премина пространството между тях двамата.

— Ще желаете ли още чай, Ябу-сама — обади се майка му.

— Благодаря — отвърна Ябу. — Вашият чай е много хубав.

— Благодаря, господарю. Оми-сан, дали варваринът е пречупен завинаги? — опита се тя да смени темата на разговора. — Може би трябва да кажете на нашия господар какво е мнението ви за това — дали е временно или за постоянно.

Оми се поколеба.

— Временно е. Но смятам, че трябва да научи езика ни колкото се може по-бързо. Това е от голямо значение за вас, господарю. Ще трябва може би да убиете един-двама от тях, за да го държите в подчинение, както и останалите, но дотогава той ще се научи на обноски. Щом започнете да разговаряте направо с него, Ябу-сама, ще можете да се възползувате от познанията му. Ако свещеникът не лъже, че е водил кораба цели десет хиляди ли, трябва да е умен над средното равнище.

— Вие сте умен над средното равнище — засмя се Ябу. — Назначавам ви отговорник за тези животни. Оми-сан, дресьор на хора!

Оми се засмя заедно с него.

— Ще се старая, господарю.

— Увеличавам размера на владението ви от петстотин на три хиляди коку. Поставям под ваш контрол двадесет ли. — Ли беше мярка за разстояние, равняваща се приблизително на километър и половина. — А като допълнителен знак за моето благоразположение след завръщането си в Йедо ще ви изпратя два коня,