прибрани криле, без да обръща внимание на отчаяните му гърчения, и също така без никакво усилие му пречупи гръбнака. Последен писък. Кого пусна жертвата си и се издигна за миг във въздуха, поразтърси се, за да оправи разрешените си пера, след което отново кацна върху топлото потръпващо телце, а ноктите й се впиха в него в мъртва хватка. Чак тогава нададе победния си вик и изсъска от удоволствие, че е убила. А очите й не се откъсваха от Торанага.
Той се приближи в тръс и слезе от коня си, за да й подаде съблазнителното късче месо и да я откъсне от заека. Кого послушно остави плячката си и докато той сръчно криеше примамката, тя се настани върху протегнатата, покрита с ръкавица ръка. Той хвана каишките й и усети как силните й нокти се впиха в специалното, укрепено с метална нишка място на показалеца му.
— Браво, красавицата ми, много добре — похвали я той и я награди с част от ухото на заека, което единият от викачите отряза по даден от него знак. — Хапни си, но малко, че те чака още работа.
Викачът ухилен му показа заека:
— Вижте, господарю! Сигурно е три или четири пъти по-тежък от нея! Откога не сме виждали такова нещо!
— Да. Изпратете го на Анджин-сан.
И Торанага се метна на седлото, като махна на останалите да продължат лова.
Да, добре го направи Кого, но ловуването с ястреб-кокошкар като нея не носеше онази възбуда като при лова със сокол-скитник. Кокошкарът е само убиец, готов да се нахвърли на всичко, което се движи. Нещо като теб, Анджин-сан, нали?
Да, и ти си късокрил ястреб. Марико беше соколица.
Той така ясно си я спомняше, че изведнъж му се прииска невъзможното — да не бе отивала в Осака и Отвъд. Но нямаше как, търпеливо си повтори той за кой ли път вече. Заложниците трябваше да бъдат освободени. Не ставаше дума само за моите роднини, а и за останалите. Защото сега имам още петдесет тайни съюзника. Твоята храброст, Марико, и саможертвата на Ецу-сан ми спечелиха целия род Маеда и чрез тях — западното крайбрежие. А и Ишидо трябваше да бъде измъкнат по някакъв начин от непревзимаемото му леговище, трябваше да разединя регентите и да пречупя Очиба и Кияма. Ти свърши цялата тази работа и нещо повече — осигури ми време. А само времето поставя клопки и дава в ръката ти примамки.
Ех, Марико-сан, кой би помислил, че една такава дребничка жена като теб, дъщеря на стария ми съперник Джу-сан Кубо, архипредателя Акечи Джинсай, може да направи толкова много и по такъв красив начин да си отмъсти най-жестоко на тайко — врага и убиеца на баща й. Един-единствен зловещ полет като Тецу-ко — и плячката ти лежи с прекършен гръбнак, а твоята плячка е и моя плячка.
Тъжно е, че вече те няма. Подобна вярност заслужава да бъде най-щедро възнаградена.
Той се бе изкачил вече на хребета. Спря и извика да му донесат Тецу-ко. Соколарят пое Кого от ръката му и Торанага за последен път помилва качулатата соколица, след което й свали качулката и я пусна към небето. Погледа спираловидния й полет нагоре и все нагоре, в търсене на плячка, която никога нямаше да му донесе. Свободата на Тецу-ко е моят дар за теб, Марико-сан, каза той, без да откъсва поглед от гордо извисяващата се нагоре красива птица. Като награда за твоята вярност към мен и синовната ти преданост към най-важния ни закон, че синът или дъщерята не могат да останат под едно небе с убиеца на своя баща.
— Колко мъдро постъпихте, господарю — обади се соколарят.
— Ъ?
— Дето я пуснахте на свобода. Последния път, когато ловувахте с нея, си помислих, че няма да се върне повече, но не бях сигурен. Ех, господарю, вие сте най-големият ловец в империята, защото знаете кога трябва да върнете птицата на небето.
Торанага си позволи да се намръщи. Соколарят пребледня, без да разбере какво бе сбъркал, бързо му подаде Кого и се отдалечи.
Да, беше й дошло времето на Тецу-ко, ядно си помисли той, но все пак това бе един символичен жест в памет на Марико и нейното невероятно сполучливо отмъщение.
Да. Но какво ще кажеш за синовете на всички бащи, които ти самият си убил?
Това е друга работа, те си заслужаваха смъртта, отговори си той. И все пак много внимавай кой се приближава до теб на разстояние един изстрел с лък — това е естествена предпазливост. Мисълта се хареса на Торанага и той реши да я прибави към Заветите си.
Присви отново очи и се загледа в соколицата, която вече не беше негова, а едно прекрасно създание, литнало високо, волно в небето, далеч от света на сълзите. После някаква неведома сила я поде, завъртя я на север и тя изчезна от погледа му.
— Благодаря ти, Тецу-ко. Дано имаш много дъщери — каза той на глас и върна погледа си към земята.
В светлината на залязващото слънце селцето имаше спретнат вид. Анджин-сан не бе помръднал от масата си, самураите продължаваха учението си, от готварските печки се виеше дим. Отвъд залива на около двадесет ли разстояние се намираше Йедо. На четиридесет ли в североизточна посока беше Анджиро. На двеста и деветдесет ли западно бе Осака, а само на тридесет ли северно от нея — Киото.
Ето къде трябва да се състои главната битка, каза си той. Недалеч от столицата. На север, някъде около Гифу или Огаки, или Хашима, близо до Накасендо — големия северен път. Може би там, където той завива на юг към столицата, близо до планинското селце Секигахара. Да, някъде там. О, с години мога да издържа зад планините, но сега ми се предоставя тъй дълго очакваният шанс, тилът на Ишидо е незащитен.
Трябва да нанеса главния си удар покрай северния път, а не покрай крайбрежния — Токайдо, макар че междувременно поне петдесет пъти ще се престоря, че променям намерението си. Дзатаки ще премине на моя страна. Той неминуемо ще стигне най-накрая до извода, че Ишидо го е предал и е предпочел Кияма. Брат ми съвсем не е глупак. Мисля, че по време на решителния бой Кияма също ще премине на моя страна и когато го направи — ако го направи, — ще се нахвърли върху омразния си враг Оноши. Това ще послужи за сигнал да пусна в действие пушките и победата ми е осигурена. О, да, ще победя, защото Очиба не е глупава и няма да допусне наследникът да се изправи на бойното поле срещу мен. Тя много добре знае, че ако го направи, за голямо мое съжаление ще бъда принуден да го убия.
Торанага се усмихна наум. Веднага щом победя, ще дам на Кияма всички земи на Оноши и ще го помоля да направи Саруджи свой наследник. Щом стана председател на новия Съвет на регентите, ще съобщя на Очиба предложението на Дзатаки да се омъжи за него, а тя така ще се възмути от наглостта му, че за да успокоим най-важната дама в империята и майка на наследника, ние, регентите, с прискърбие ще трябва да помолим брат ми да се отправи Отвъд. Кой да заеме мястото му в Съвета? Кой?… Касиги Оми: След време Кияма ще падне жертва на Оми… Да, това е много хитро и главното — лесно, защото Кияма, който вече ще бъде господар на всички християни, ще парадира е религията си наляво и надясно, а това все още е в разрез с нашите закони. В края на краищата указите на тайко за прогонване продължават да са в сила! Така че Оми и останалите неминуемо ще кажат: „Гласуваме указите да бъдат приведени в изпълнение.“ А след Кияма няма да има друг регент-християнин и така постепенно, с много търпение, обръчът около глупавата, но опасна чуждестранна догма ще се затегне, защото е заплаха за тази земя на боговете и вече застрашава нашето уа… Тя трябва да бъде унищожена. А ние, регентите, ще насърчим сънародниците на Анджин-сан да поемат търговията от ръцете на португалците. При първа възможност ще заповядаме също така на всички чужденци и цялата им търговия да се ограничат само в Нагасаки под много силна охрана. И завинаги ще затворим нашите земи… за тях, за техните пушки и всичките им зарази.
Ах, колко прекрасни неща ме очакват след победата — ако победя, когато победя. Защото от нас японците, не може да се очаква нищо непредвидено.
И ще настъпи нашият златен век. Очиба и наследникът величествено ще царуват в Осака, ние ще им се покланяме от време на време и ще продължим да управляваме от негово име извън крепостта. След около три години Синът на небето ще ме помоли да разтуря Съвета и да стана шогун за останалия период от непълнолетието на Яемон. Регентите ще настояват да приема и аз ще се съглася неохотно. След още година-две ще си подам оставката в полза на Судара, но както обикновено ще задържа властта и няма да изпускам крепостта Осака от очи. Ще продължа да чакам търпеливо, докато един ден онези двама узурпатори вътре не сторят някаква грешка, и тогава с тях ще бъде свършено — ще намеря начин да се разправя и с крепостта. Тя ще остане само един сън, а аз ще се сдобия с истинския трофей в голямата игра, започнала в деня, когато тайко умря — шогуната.
