дали Марико не се покръсти, за да научи повече за нас и след това да ни погуби. Той твърдеше, че съм бил настроил Города срещу него.
— Това вярно ли е?
— Не.
— Как изглеждаше?
— Нисък, плешив, много високомерен, чудесен военачалник и забележителен поет. Тъжен край — за всички Акечи. А сега и последната от тях… Горката Марико! Но това, което тя направи, спаси Торанага и такава е божията воля. — Алвито леко докосна броеницата си. След малко продължи: — Лоцмане, исках също да ви се извиня, преди да отпътувам за… накратко, радвам се, че Делегатът-посетител е успял да ви спаси. Но не се извинявам за „Еразъм“, защото нямам пръст в тази работа. Извинявам се също и за онези двамата — Песаро и капитана. А за кораба се радвам, че изгоря.
—
— Какъв по-точно?
— Достатъчно голям и силен.
— За да може да нападне Черния кораб ли?
— За да може да ме отведе обратно в Англия… и да мога да се защитя от чужди нападения.
— Всичкият ви труд ще отиде на вятъра.
— Искате да кажете, че ще има ново „природно бедствие“?
— Да. Или саботаж.
— Тогава ще построя още един, а ако и с него стане нещо — още един. Или ще си построя кораб, или ще си запазя място на чужд, а като стигна в Англия, ще изпрося, наема, купя или открадна кораб и ще се върна обратно тук.
— Да, знам. Именно затова никога няма да напуснете тези брегове. Прекалено много знаете, Анджин- сан. Казал съм ви го преди и пак ви го повтарям, и то без никаква злоба. Това е самата истина. Вие сте храбър човек, достоен противник, заслужавате уважение и аз ви уважавам. Между нас би трябвало да цари мир и съгласие. Ще ни се налага често да се срещаме през следващите години — ако оцелеем след войната.
— Ще се срещаме ли?
— Да. Вече добре владеете японски език и скоро ще станете личен преводач на Торанага. Двамата с вас не би трябвало да се караме. Боя се, че съдбите са ни преплетени. Доколкото знам, и Марико-сан ви е казвала същото.
— Не, не е споменавала такова нещо. Какво друго ви каза?
— Помоли ме, дори настояваше да бъда ваш приятел и да ви закрилям, ако мога. Сега не съм дошъл тук да ви дразня, Анджин-сан, нито да се карам с вас, а да ви помоля да се сдобрим, преди да си тръгна.
— За къде заминавате?
— Първо за Нагасаки, а оттам с кораб за Мишима. Чакат ме търговски преговори. А оттам — накъдето нареди Торанага или където ще се състои битката.
— Ще ви пуснат ли да пътувате свободно въпреки войната?
— О, да. Те имат нужда от нас — който и да победи, все ще има нужда от нас. Убеден съм, че можем да се държим като разумни хора и да се сдобрим. Моля ви заради Марико-сама.
Блакторн не каза нищо.
— Веднаж вече сключихме примирие по нейна молба — обади се той след малко. — Сега ви предлагам същото — примирие, а не мир, при условие, че обещаете да не се приближавате на повече от петдесет мили до моята корабостроителница.
— Съгласен съм, лоцмане, разбира се, че съм съгласен. Но вие напразно се боите от мен. Щом искате обаче, добре — примирие в нейна памет. — Алвито протегна ръка. — Благодаря ви.
Блакторн му стисна ръката.
— Скоро в Нагасаки ще се състои погребението й — в катедралата. Делегатът-посетител лично ще отслужи литургията Анджин-сан. Ще погребем част от пепелта й.
— Това би й доставило удоволствие.
Блакторн се загледа в изгорелия си кораб, после отново погледна Алвито.
— Два дни преди да умре, тя помоли Делегата-посетител за последно причастие и го получи — продължи свещеникът.
— Значи… значи, е знаела, че ще умре… Каквото и да се бе случило, тя е била сигурна жертва.
— Да. Господ да я благослови.
— Благодаря ви, че ми го казахте.
—
—
— Ще го направя.
Блакторн стисна отново ръката му и го проследи с поглед — висок, силен, достоен противник. Ние винаги ще си останем врагове, мислеше си той. И двамата го знаем много добре, със или без примирие. Какво би казал, ако знаеше за намеренията ни с Торанага? Нищо повече от вече изречените заплахи, нали? Това е добре. Разбираме се. А примирието няма да ни навреди. Но в едно нещо грешите, Цуку-сан — няма да се срещаме често. Докато корабът ми се строи, аз ще заема мястото ви на преводач — първо на Торанага, след това на регентите — и постепенно ще се окаже, че нямате търговски преговори за водене, дори ако португалските кораби продължат да превозват коприната. Но това също ще се промени. Моята флота ще е само началото. След десетина години английските кораби ще владеят тези морета. Но сега нека мисля само за моята „Благородна дама“.
И Блакторн се върна доволен при Нага и взеха да съставят планове за утрешния ден, после се изкачи по хълма към временната си къща, недалеч от тази на Торанага. Хапна ориз и нарязана на прозрачни резенчета сурова риба, приготвени от един от готвачите му, които му се сториха безкрайно вкусни. Сипа си втори път и изведнъж избухна в смях.
— Господарю?
— Нищо.
Но в мислите си видя Марико и я чу да казва: „О, Анджин-сан, един ден може би суровата риба ще започне дори да ви харесва и това ще означава, че сте на път към нирвана — вечното спокойствие.“
Ех, Марико, толкова се радвам, че си получила последно причастие. Това бе тъй важно за теб. И съм ти много благодарен. За какво, Анджин-сан? — чу я той. За живота, Марико, любов моя.
Много често през изминалите дни и нощи той разговаряше с нея, изживяваше наново всичко, което им се бе случило, разказваше й за изминалия ден, усещаше я близо до себе си — толкова близо, че веднаж или два пъти дори погледна през рамо да види дали не е там.
Да, и тази сутрин се огледах, Марико, но вместо теб видях Бунтаро, а до него Цуку-сан, и двамата вперили поглед в мен. Бях с меча си, но той държеше големия си лък. Ех, любов моя, трябваше да се въоръжа с всичката си храброст, за да се приближа до тях и да ги поздравя официално. Ти беше ли до мен? Щеше да се гордееш с твоя Анджин-сан — спокоен като истински самурай и също толкова невъзмутим. А той ми каза сковано чрез Цуку-сан: „Кирицубо-сан и Садзуко-сан ми разказаха как сте защитили честта на моята съпруга и тяхната чест. Моля да ме извините, че преди известно време се държах зле с вас. Извинявам се и ви благодаря.“ Поклони се и си тръгна, а на мен така ми се искаше да си там до мен — да знаеш, че всичко е наред и че никой никога няма да научи нашата тайна.
Да, много пъти Блакторн се обръщаше да види дали Марико не е до него, но нея все я нямаше и никога нямаше да я има, ала от това не го болеше. Тя щеше да е с него до края на живота му и той знаеше, че ще я обича и в добри, и в лоши времена, дори през зимата на своя живот. Винаги витаеше някъде на ръба на сънищата му. А напоследък сънищата му бяха приятни, примесени с чертежи, с дялкането на фигурката, която щеше да краси носа на неговия кораб, с платна, с поставяне на кила и — каква радост — с пускането на вода на „Благородната дама“, която, прехапала юздите, се носи по Ламанша с издути платна и скърцащи фалове, а той раздава заповеди от квартердека и всеки сантиметър от платната откликва на повика му, докато най-сетне неговата невиждана красавица завива към пристанището на Лондон.
Торанага се заизкачва по възвишението недалеч от лагера, плътно обграден от свитата си. Кого бе
