двамата много се уважаваха.
— Да — сухо се съгласи той. — Благодаря ви още веднъж, Фуджико-сан. Ще размисля над думите ви. Той ще бъде в Анджиро след десетина дни.
— Благодаря, господарю. Ако ми позволите да направя едно предложение — бихте ли включили във владенията му пристанището Ито и минералните бани в Йокосе?
— Защо?
— Ито за в случай, че пристанището в Анджиро се окаже прекалено малко. За големи кораби трябват по-големи стапели. В Ито може би има такива. А Йокосе защо…
— Има ли ги наистина?
— Да, господарю. А…
— Били ли сте там?
— Не, господарю. Но Анджин-сан много се интересува от морето и мой дълг бе да науча всичко възможно за пристанищата, корабостроенето и всичко, свързано с това. Когато разбрах, че корабът му е изгорял, взех да си мисля дали няма да може да си построи друг и ако може, то къде и как. Идзу е най- подходящото място. Оттук лесно могат да се отблъскват войските на Ишидо.
— А Йокосе защо?
— Защото е хатамото и трябва да има къде да си почива, както подобава на неговия ранг.
Торанага я наблюдаваше напрегнато. Изглеждаше много послушна и покорна, но на него му беше добре известно, че е твърда като кремък и никога няма да отстъпи в никое отношение, освен ако той не й заповяда изрично.
— Добре, съгласен съм — каза Торанага най-накрая. — И ще си помисля за Ми-дори-сан и Кику- сан.
— Благодаря, господарю — смотолеви тя смирено, доволна, че е изпълнила дълга си към своя господар Анджин-сан и е изплатила дълга си на Марико. Ито му трябваше за корабното дело, а за Йокосе Марико беше споделила с нея, че там е започнала тяхната „любов“.
— Толкова съм щастлива, Фуджико-сан — призна й Марико в Йедо. — Това пътуване ми достави повече радост, отколкото бих могла да очаквам за двадесет свои съществувания.
— Моля ви да го закриляте и пазите в Осака, Марико-сан. Извинете, но той все пак не е като нас, не е толкова цивилизован, горкичкият. Неговата нирвана е животът, а не смъртта.
И това е все още вярно, отново си каза Фуджико и благослови наум Марико. Да, Марико бе спасила живота на Анджин-сан. Никой друг — нито християнският, нито кой да е от множеството други богове, нито дори самият Анджин-сан или Торанага. Не, само Марико. Спаси го Тода Марико-но-Акечи Джинсай.
Преди да умра, ще построя храм в Йокосе и ще предвидя в завещанието си пари за още два — един в Осака и един в Йедо. Това ще е едно от предсмъртните ми желания, Торанага-сама, каза си тя наум, докато го гледаше кротко и си мислеше щастливо още колко прекрасни неща можеше да свърши за Анджин-сан. За негова съпруга е годна само Мидори и в никой случай Кику. Кику само за наложница, и то не обезателно главна наложница. А владенията му трябва да се разширят до Шимода — най-южната точка на Идзу.
— Веднага ли желаете да потегля, господарю?
— Останете тази нощ тук, а утре тръгнете направо за там, без да минавате през Йокохама.
— Да, разбирам. Извинете, но мога ли веднага щом пристигна, да получа новото владение на моя господар — от негово име?
— Преди да тръгнете, Каванаби-сан ще ви даде нужните документи. А сега ще ви помоля да изпратите при мен Кику-сан.
Фуджико се поклони и тръгна.
Торанага изпъшка сърдито. Жалко, че тази жена толкова настоява да умре. Прекалено е ценна, за да я изгубя по този начин, и е много умна. Ито и Йокосе, значи? Ито — разбирам. Но защо Йокосе? Струва ми се, че нямаше пред вид само това…
Кику се зададе през напечения от слънцето двор. Малките й крачка бяха обути в бели чорапи и тя сякаш не ходеше, а танцуваше — толкова беше елегантна и грациозна с коприненото си кимоно и аленото си чадърче. Всички мъже я гледаха с нескрито възхищение. Ех, Кику, помисли си той. Не мога да си позволя тяхната завист и дори възхищението им. Извини ме. Не мога да си позволя да те имам в този живот — извини ме. Ти трябваше да си останеш в своя Свят на лилиите и върбите като първокласна куртизанка или — още по-добре — като гейша. Ама че чудесно хрумване я осени тази стара вещица! В онзи свят ти щеше да си в безопасност, защото щеше да принадлежиш на много мъже, щеше да си обожавана от всички, щеше да си поводът за трагични самоубийства, яростни кавги и чудни подвизи. От теб щяха да се боят, щяха да те глезят, да те обсипват с пари, от които ти щеше да се извръщаш презрително, и щеше да станеш легенда — докато си красива. А сега? Сега не мога да те задържа — извини ме. На който и самурай да те дам за наложница, ще вземе в леглото си нож с две остриета — красотата, която ще го отвлича от преките му задължения, и повод за завист от страна на всички останали мъже. Така ли е? Много малко от тях ще се съгласят да се оженят за теб — извинявай, но това също е истина, а днес е денят на истините. Фуджико е права. Ти не си обучена да поддържаш домакинството на един самурай, не ми се обиждай. А щом красотата ти повехне — о, гласът ти ще остане, ще останат и остроумието, и умът ти, но въпреки това скоро ще бъдеш изхвърлена на бунището на живота. Извини ме, но това също е вярно. Друга истина е, че най- високопоставените дами от Света на върбите трябва да си останат завинаги там, като управителки на такива домове, след като годините надделеят над красотата. Дори и най-прочутите от тях трябва да си стоят в своя свят — да тъгуват за минали любовници и да давят мъката си по изгубената си красота в саке, разреждано със сълзи. По-второстепенните най-добре да се омъжват за селяни, рибари, търговци на ориз или занаятчии, от чиято среда ти самата произхождаш — рядко цвете, израснало на бунище, сред плевели, по една чиста случайност, наречена карма, за да разцъфне бързо и също тъй бързо да увехне. Тъжно, много тъжно. Как да ти дам деца-самураи?
Запази я до края на живота си! — нашепна му някакъв съкровен вътрешен глас. Тя заслужава. Не заблуждавай и себе си, както заблуждаваш другите. Всъщност лесно би могъл да я задържиш, като й даваш много и вземаш от нея малко, също като любимите ти Тецу-ко и Кого. Та нали и Кику е за теб само една соколица! Ценна, това е вярно, неповторима — да, но все пак соколица, която трябва да храниш от ръката си, да я пускаш срещу плячката, да я примамваш обратно и след един-два сезона да я пуснеш на свобода и никога вече да не я видиш. Не се самозалъгвай. Защо не я оставиш? Тя е само соколица, колкото и да е изключителна, колкото и нависоко да лети, колкото и да е красива в полет — все пак една соколица и нищо повече…
— Защо се усмихвате, господарю?
— Защото ми е приятно да ви гледам, момичето ми.
Блакторн се облегна с цялата си тежест на едно от трите дебели въжета, завързани за кила на изгорелия кораб.
—
Стотина голи до кръста самураи задърпаха с всички сили въжетата. Беше късно следобед и имаше отлив, така че Блакторн се надяваше да успее да изтегли кораба на брега и да спаси каквото можеше от материалите. Първоначалният му план претърпя някои изменения, защото откри за огромна своя радост, че всички оръдия са били изнесени на брега още на другия ден след бедствието и бяха в почти същото добро състояние както в деня, в който напуснаха родната си леярна в Чатам, графство Кент. Същото се отнасяше и за близо хилядата снаряди, голямо количество куршуми, вериги и други метални предмети. Доста от тях бяха поизкривени и издраскани, но за новия кораб имаше повече материал, отколкото бе допускал в мечтите си.
— Прекрасно, Нага-сан, прекрасно! — похвали го той, когато разбра какво всъщност е било спасено.
— Благодаря, Анджин-сан. Направихме всичко възможно, но много се извинявам…
— Никакви извинения! Всичко е наред!
Да, ликуваше той. Сега корабът ми ще бъде по-дълъг и по-широк, отколкото възнамерявах отначало, но това няма да му попречи да е пъргав като хрътка и да види сметката на сума ти португалски фрегати.
Ех, Родригес, помисли си той без злоба, радвам се, че си в безопасност и далеч от тези брегове и че
